секунда, преди от дробовете да се изтръгне демоничен писък. А когато се изтръгна, не спираше, не спираше и не спираше…
Виктор Ковалски се предаде в 4,10 часа следобед и магнетофонът се завъртя.
Когато започна да говори или по-скоро да бъбри несвързано, с хлипания и стонове, спокойният глас на мъжа в средата прекъсваше брътвежа с режеща яснота:
— Защо са там, Виктор… в този хотел… Роден, Монклер и Касон… от какво се страхуват… къде са ходили, Виктор… с кого са се срещали… защо никого не приемат, Виктор… кажи ни, Виктор… защо Рим… а преди Рим… защо Виена, Виктор… къде във Виена… кой хотел… защо са ходили, там, Виктор?…
Ковалски млъкна чак след петдесет минути. Бърборенето му се записваше на лента, докато заглъхна напълно, когато той отново загуби съзнание. Гласът откъм масата продължи с по-мек тон още няколко минути, докато стана ясно, че повече отговори няма да има. Тогава мъжът в центъра даде разпореждания на своите подчинени и разпитът свърши.
Ролките бяха свалени от магнетофона и светкавично изпратени с бързоходна кола от подземието на крепостта до разположената в покрайнините на Париж Главна квартира на Оперативното управление.
Ясният следобед, сгрял през деня дружелюбните тротоари на Париж, помръкна в златист здрач и в девет часа уличните лампи бяха запалени. По бреговете на Сена двойките се разхождаха като всяка лятна нощ, ръка за ръка, бавно, сякаш за да попият виното на мрака, младостта и любовта, което никога вече няма да има същия вкус, колкото и да се стараят. Отворените към реката кафенета, разположени по бреговете, бяха оживени от глъч и чукане на чаши, приветствия и престорени протести, задевки и комплименти, извинения и флиртове, които образуват разговорите на французите и магията на река Сена в една августовска вечер. Дори на туристите бе простено, задето са тук, донесли своите долари.
В един малък кабинет недалеч от Порт де Лила това безгрижие не проникваше. Трима мъже бяха насядали около бавно въртящ се върху масата магнетофон. Те бяха работили през целия късен следобед и цяла вечер. Единият натискаше копчетата, като по нареждане на друг ту пускаше, ту връщаше и отново пускаше лентата. Вторият имаше слушалки на главата, а веждите му бяха сключени от усилието да различи някоя смислена дума от звуковата бъркотия, долитаща от лентата. Стиснал в устни цигара, от която се виеше дим и караше очите му да сълзят, той даваше знаци с пръсти, когато искаше да чуе отново някой пасаж. Някои десетсекундни откъси прослушваше по пет-шест пъти, преди да кимне към оператора да продължи нататък. След това, диктуваше последната част от казаното.
Третият, по-млад и рус, седеше пред пишеща машина и чакаше да му диктуват. Задаваните в подземието на крепостта въпроси бяха лесни за разбиране, чуваха се ясно и отчетливо в слушалките. Отговорите обаче бяха несвързани. Машинописецът попълваше протокола за разпита като интервю: всеки въпрос на нов ред и означен с буквата „В“. Отговорите започваха също на нов ред и се отбелязваха с „О“. Те бяха нелогични, изпълнени с куп многоточия на местата, където смисълът се губеше напълно.
Когато свършиха, бе почти полунощ. Въпреки отворения прозорец въздухът в стаята бе син от пушек и миришеше на барутница.
Тримата мъже се надигнаха, схванати и изтощени. Всеки се протегна по свой маниер, за да разпусне стегнатите и наболяващи мускули. Един от тримата вдигна телефонната слушалка, поиска външна линия и набра някакъв номер. Човекът със слушалките ги свали и върна лентата. Машинописецът извади последните листа от машината, измъкна индигата измежду тях и започна да подрежда в отделни комплекти копията на признанието по реда на страниците. Първият екземпляр щеше да отиде при полковник Ролан, вторият в архива, а третият при копистите, за да се подготвят екземпляри за раздаване на началниците на управления, ако Ролан сметнеше за необходимо.
Телефонът откри полковник Ролан в ресторанта, където вечеряше с приятели. Както обикновено държавният служител с елегантна външност бе самото остроумие и галантност, комплиментите към присъстващите дами бяха високо оценени поне от тях, ако не от съпрузите им. Когато келнерът го повика на телефона, той помоли за извинение и се отдалечи. Апаратът бе сложен върху шубера. Полковникът каза само „Ролан“ и зачака оперативният работник от другия край да се представи.
После и той стори същото, като използува в първото произнесено изречение предварително уговорена дума. Един страничен слушател би установил, че оставената за ремонт кола е готова и може да бъде взета, когато е удобно на полковника. Полковник Ролан благодари и се върна при масата. Пет минути по-късно той вече поднасяше изтънчено извиненията си с обяснението, че го очаква тежък ден и трябва да си вземе необходимата дажба сън. След още десет вече бе сам в колата и тя го носеше, с голяма скорост по все още оживените улици към по-тихия район на Порт де Лила. В канцеларията си влезе малко след един часа през нощта, свали безупречното си черно сако, поръча кафе на дежурните и позвъни на помощника си.
Първият екземпляр от изповедта на Ковалски пристигна заедно с кафето. Най-напред Ролан прочете двадесет и шестте страници на документа бързо, за да схване смисъла на казаното от умопомрачения легионер. Нещо към средата привлече погледа му и го накара да се намръщи, но той продължи да чете до края.
Второто четене бе по-бавно, по-внимателно, с повече съсредоточаване върху всеки параграф. Третия път полковникът взе от табличката до подложката за писане дебел черен флумастер и зачете още по-бавно, като прокарваше дебела черна ивица мастило през думите и пасажите, имащи отношение към Силви, левке-нещо си, Индокитай, Алжир, Жожо, Ковач, корсиканските копелдаци, Легиона. Тия неща бяха понятни и не го интересуваха.
Голяма част от бълнуванията се отнасяха до Силви, друга — до някоя си Жюли, което нищо не говореше на Ролан. След като всичко това бе зачеркнато, признанието не обхващаше и шест страници. Опита се да извлече някакъв смисъл от останалото. Първо Рим. Тримата ръководители бяха в Рим. Е, добре, това вече му бе известно. Но защо? Този въпрос бе зададен осем пъти. Общо взето, отговорът всеки път беше един и същ. Не искали да бъдат отвлечени, както бе отвлечен през февруари Аргу. Напълно естествено, помисли Ролан. Дали пък не си губеше времето с цялата тая операция около Ковалски? Една дума бе спомената два пъти от легионера, или по-точно смутолевена, когато той отговаряше на осемте еднакво зададени въпроса. Думата бе „тайна“. Като прилагателно? Нямаше нищо тайно около пребиваването им в Рим. Или пък като съществително? Каква тайна?
Ролан изчете всичко до края за десети път и отново се върна към началото. Тримата от ОАС бяха в Рим. Намираха се там, за да не бъдат отвлечени. А не искаха да ги отвлекат, тъй като криеха някаква тайна.
Ролан се усмихна подигравателно. Той по-добре от генерал Гибо бе прозрял, че Роден няма да тръгне да се крие от страх.
И така, те разполагаха с някаква тайна. Каква? Като че всичко започваше някъде във Виена. Думата „Виена“ се бе прокраднала на три пъти, но отначало Ролан прие, че става дума за градчето Виен, разположено на тридесетина километра от Лион. А може би ставаше дума за австрийската столица, а не за този провинциален френски град.
Бяха се срещнали във Виена. После отишли в Рим и предприели мерки срещу възможността да бъдат отвлечени и разпитвани, докато издадат някаква тайна. Тази тайна трябва да крие корените си във Виена.
Часовете си отиваха, както и безбройните чаши кафе. Купчината фасове в направения от мидена черупка пепелник растеше. Преди ивицата по-бледосиво да започне да докосва мрачните индустриални предградия на изток от булевард Мортие, полковник Ролан разбра, че е попаднал на следа.
Някои подробности липсваха. Дали наистина липсваха, потънали завинаги в небитието, тъй като в три сутринта му съобщиха по телефона, че Ковалски никога вече няма да бъде разпитван, защото е мъртъв? Или пък бяха скрити нейде из объркания текст, извлечен от помраченото съзнание, докато последните сили са го напускали?
Ролан започна да нахвърля с дясната си ръка елементи от ребуса, които на пръв поглед нямаха отношение към загадката. Клайст, някой си Клайст. Ковалски като поляк бе произнесъл правилно думата, а Ролан, все още помнещ малко немски от военните си дни, я записа правилно, въпреки че французинът протоколист я бе отбелязал погрешно. Но дали това бе човек? Или може би някакво място? Свърза се с централата и поиска да проверят в телефонния указател на Виена дали има лице или място, които да се казват Клайст. Отговорът пристигна след десет минути. В указателя имаше две колонки Клайст, всичките частни лица, както и две места: Началното училище за момчета „Евалд Клайст“ и пансион „Клайст“ на Брукнералее. Ролан си записа и двете, но подчерта пансион „Клайст“. После продължи да чете.
