Докторът тръгна напред, а той помогна на все още безпомощния Висар да слезе по стълбите до чакащите коли.
След дванадесет часа с кола през цяла Франция, Ковалски лежеше върху нара в килия, разположена под, укрепени казарми край Париж. Помещението имаше неизбежните за всеки затвор белосани стени, изплескани и плесенясали, с надраскана тук и там по някоя псувни или молитва. Беше задушно и топло, смърдеше на карболова киселина, пот и урина. Полякът лежеше по гръб върху железния нар с циментирани към пода крака. Ако не се брои кафеникавият дюшек и навитото на руло одеяло под главата, върху нара нямаше други постелки. Два дебели кожени ремъка връзваха глезените, други два — бедрата и китките. Още един приковаваше надолу гръдния кош. Ковалски бе все още в безсъзнание, но дишаше тежко и неритмично.
Кръвта бе измита от лицето, ухото и кожата на главата бяха зашити. Парче пластир обхващаше счупения нос, а през отворената уста, откъдето стържеше дишането, личаха остатъците от два счупени предни зъба. Останалата част на лицето му бе жестоко охлузена.
Под гъсталака от черни косми, покриващ гърдите, раменете и стомаха, можеха да се видят и други синини, резултат от юмруци, ритници и палки. Дясната китка бе омотана в дебела превръзка.
Човекът в бяла престилка се изправи, след като привърши прегледа, и прибра стетоскопа в чантата си. Извърна се и кимна към мъжа зад себе си, който почука на вратата. Тя се отвори, двамата излязоха навън, вратата хлопна и тъмничарят върна на местата им двата огромни напречни стоманени пръта.
— С какво го блъснахте? — попита лекарят, докато вървяха по коридора. — Да не е с бързия влак?
— Шест души едва го усмириха — отвърна полковник Ролан.
— Ами доста добра работа са свършили. За малко да го убият. И са щели да го сторят, ако той нямаше конструкция на бик.
— Нямаше друг начин — рече полковникът — Съсипа трима от хората ми.
— Голямо сражение е било.
— Да. А какви са пораженията?
— Казано на обикновен език: възможно счупване на дясната китка — не забравяйте, че нямах възможност да го видя на рентген, плюс разкъсано ляво ухо и счупен нос. Многобройни повърхностни наранявания и охлузвания, лек вътрешен кръвоизлив, който може да се усложни и да го довърши или да мине от само себе си. Радва се на това, което може да се нарече безобразно добро здраве — или поне се е радвал. Тревожи ме главата. Естествено, има сътресение на мозъка. Дали е леко или сериозно, трудно е да се каже. Няма признаци на счупване на черепа, макар че това не е заслуга на вашите хора. Просто главата му е направена от цяло парче слонова кост. Сътресението обаче може да прерасне в нещо по-лошо, ако не го оставят в пълен покой.
— Трябва да му задам някои въпроси — отбеляза полковникът, загледан в огънчето на цигарата си.
Затворническата клиника на доктора бе в едната посока, а стълбището към партера водеше в друга. Двамата мъже спряха. Лекарят погледна с отвращение ръководителя на Оперативното управление.
— Това е затвор — тихо произнесе той. — Да, направен е за престъпници срещу сигурността на държавата. Но аз все още съм затворническият лекар. Навсякъде другаде в тоя затвор важи каквото аз кажа по отношение здравето на осъдените. Този коридор обаче… — докторът кимна с глава назад по посоката, откъдето бяха дошли — е ваш периметър. Беше ми обяснено пределно ясно, че не ми влиза в работата какво става там и че там нямам думата. И все пак думата ми е следната: ако започнете да „разпитвате“ този човек по вашия си начин, преди да се е възстановил, той или ще умре, или ще се превърне в буйстващ луд.
Полковник Ролан изслуша рязкото предупреждение на лекаря, без да трепне.
— Кога ще дойде на себе си? — попита.
Лекарят сви рамене.
— Не е възможно да се каже. Може да е още утре, а може да лежи така дни наред. Но дори да дойде на себе си, няма да бъде годен за разпит — искам да кажа, в медицински смисъл — поне още две седмици. Най-малко. И то само ако мозъчното сътресение е леко.
— Съществуват някои медикаменти — промърмори полковникът.
— Да, съществуват. Но аз нямам и най-малкото намерение да ви ги посоча. Може би сте в състояние да си ги набавите, положително сте в състояние. Само че не от мен. Във всеки случай, каквото и да ви каже той в сегашния момент, то ще е лишено от всякакъв смисъл. Ще бъдат навярно някакви врели-некипели. Съзнанието му е замъглено. Може да се оправи, а може и да не се оправи. Все пак, ако това стане, трябва да стане от само себе си. Психогенни препарати в настоящия момент могат просто да го превърнат в идиот, безполезен за вас или за когото и да било друг. Ще мине вероятно седмица, докато отвори очи. Трябва да изчакате.
С това лекарят се извърна на пети и пое обратно към клиниката си.
Той обаче сгреши. Ковалски отвори очи след три дни, на десети август, и още тоя ден има своя пръв и последен разпит.
Чакала прекара трите дни след завръщането си от Брюксел в последни приготовления за предстоящата мисия във Франция.
С новата си шофьорска книжка на името на Александър Джеймс Куентин Дуган в джоба, той отиде в Главното управление на Автомобилната асоциация, разположена във Фанъм Хаус, и си взе международно свидетелство за правоуправление на същото име.
Купи си комплект кожени куфари от един магазин, специализиран в продажба на употребявани пътни принадлежности. В единия нареди дрехите, които при нужда щяха да го превърнат в копенхагенския пастор Пер Йенсен. Преди да стори това, отстрани етикетите на датския производител от трите купени в Копенхаген обикновени ризи и ги приши към свещеническата риза, яката и нагръдника, купени от Лондон, след като махна английските етикети. Тези неща отидоха при обувките, чорапите, бельото и лекия антрацитеносив костюм, които един ден може би щяха да представят личността на пастор Йенсен. В същия куфар влязоха и дрехите на американския студент Марти Щулбърг — маратонки, чорапи, джинси, тениски и яке.
Разряза подплатата на куфара и пъхна между двата пласта кожа, образуващи подсилените му страници, паспортите на двамата чужденци, в които може би някой ден щеше да пожелае да се превъплъти. Последни в куфара влязоха датската книга върху френски катедрали, двата чифта очила — едните за пастора, другите за американеца, двата комплекта различно оцветени контактни лещи, внимателно завити в мека хартия, и принадлежностите за боядисване на коса.
Вторият куфар пое обувките, чорапите, ризата и панталоните френско производство, купени от парижкия битпазар, заедно с дългия до глезените балтон и черната барета. В подплатата пъхна фалшивите документи на застаряващия французин Андре Мартен. Този куфар остана отчасти празен, защото скоро трябваше да поеме и комплект тънки стоманени тръби, съдържащи цяла снайперска пушка с мунициите й.
Третият куфар, малко по-малък, напълни с имуществото на Александър Дуган: обувки, чорапи, бельо, ризи, вратовръзки, носни кърпи и три елегантни костюма. В подплатата му скри няколко тънки пачки от по десет банкноти на обща сума хиляда лири, които изтегли от личната си банкова сметка след завръщането от Брюксел.
Всеки куфар бе внимателно заключен, а ключетата наниза на собствения си ключодържател. Гълъбовосивият костюм, почистен и изгладен, бе закачен във вградения гардероб на апартамента. Във вътрешния джоб се намираха паспортът, шофьорската книжка, международното свидетелство и портмоне със сто лири в брой.
В последната част от комплекта — елегантна пътна чанта, сложи приборите за бръснене, пижамата, тоалетна торбичка с гъба за къпане и пешкир, килограмов пакет гипс, няколко рула широк мъхнат бинт, пет-шест колелца лейкопласт, три пакета памук и груби ножици с тъпи, но яки рамене. Дипломатическото куфарче щеше да мине като ръчен багаж, тъй като от опит знаеше, че при минаване през митницата на кое да е летище подобен багаж обикновено не става произволно посочен обект за проверка.
Подготвителната фаза завършваше с приключването на покупките и стягането на багажа. Надяваше се, че маскировките на пастор Йенсен и Марти Шулбърг щяха да се окажат просто презастраховка, до използуването на която няма да се стигне, освен ако се наложи да изостави самоличността на Александър
