— За какво ли го търсят? — попита единият.
— Имаше много намусен вид.
— Ще го загуби, когато тия копелдаци се заемат с него — обади се трети, като кимна към канцелариите отзад.
— Хайде на работа — намеси се по-възрастният. — Днес дадохме приноса си за Франция.
— За Големия Шарл, искаш да кажеш — парира го първият, докато се разделяха, и добави нечуто: — Бог да го убие!
Стана обяд, докато най-подир автобусът спря пред представителството на ЕР ФРАНС в самото сърце на града, а времето бе по-горещо дори отколкото в Рим. Август в Марсилия си има своите достойнства, но вдъхновението за труд не е сред тях. Жегата тегнеше над града като болест, пронизваща всяка клетка, смучеща енергия, сили и желание да се прави каквото и да било друго, освен да се лежи в прохладна стая със смъкнати щори и пуснат докрай вентилатор.
Дори Канебиер, обикновено врящата и кипяща артерия на Марсилия, която след смрачаване се превръщаше в река от светлини и живот, сега бе мъртва. Малкото хора и коли по нея сякаш се движеха, затънали до кръста в петмез. Половин час му отне хващането на такси — повечето шофьори си бяха намерили по някоя сянка в парка за следобедната почивка.
Адресът, който Жожо бе дал на Ковалски, се оказа на главния път от града към Касис. Заръча на шофьора да го остави на Авеню дьо ла Либерасион, за да може да измине остатъка от пътя пеша. Промълвеното от шофьора „si vous voulez“74 изразяваше пределно ясно мнението му за чужденци, които са решили да изминат пеша неколкостотин метра в тая жега, след като имат на разположение кола.
Ковалски гледа след прибиращото се в града такси, докато то се изгуби от погледа му. Откри записаната на листче странична уличка, след като попита келнера от едно заело тротоара кафене. Блокът изглеждаше доста нов и Ковалски си помисли, че Жожо трябва да е направил добри пари с количката за закуски. Може би са успели да вземат будката, на която мадам Жожо от толкова години бе хвърлила око. Това би обяснило повишаването на тяхното благосъстояние. А и за Силви е по-добре да израсне в този квартал, отколкото край пристанището. При мисълта за дъщерята и нелепата мисъл, с която току-що я бе свързал, Ковалски се закова пред стълбите на блока. Какво бе казал по телефона Жожо? Седмица? Може би две? Това не бе възможно.
Изкачи тичешком стъпалата и разгледа двата реда пощенски кутии по протежение на входното антре. На една от кутиите пишеше „Гжибовски“. Апартамент 23. Реши да се качи по стълбите, понеже бе само на втория етаж.
Вратата на апартамент 23 беше като на останалите. Имаше бутон за звънеца с малък процеп, в който се виждаше напечатано върху листче името Гжибовски. Намираше се в дъното на коридора, съседна с апартаментите 22 и 24. Натисна копчето. Вратата пред него се открехна и през процепа към челото му налетя дръжката на пикел.
Ударът разцепи кожата, но отскочи от костта с тъп звук. От двете страни да поляка се отвориха навътре вратите на апартаментите 22 и 24 и от тях се изсипаха мъже. Всичко това стана за по-малко от секунда. За това време Ковалски освирепя. Макар и да разсъждаваше бавно в повечето отношения, той владееше съвършено една техника — на боя.
В теснотията на коридора неговият ръст и сила не му вършеха работа. Именно поради ръста дръжката на пикела не бе достигнала върховия момент на силата, преди да го удари по главата. През стичащата се през очите му кръв различи двама души в рамката на вратата отпред и по двама от всяка страна. Трябваше му простор за движение и той влетя в апартамент 23.
Мъжът точно пред него залитна назад под натиска, онези отзад се втурнаха към него, протегнали ръце към яката и сакото му. Вътре Ковалски измъкна колта изпод мишницата си и стреля назад към входа. В същото време друга тояга се стовари през китката и отклони изстрела надолу.
Куршумът раздроби колянната капачка на един от нападателите. Човекът се свлече с пронизителен писък. Оръжието вече не бе в ръката му, а пръстите останаха безчувствени след втори удар по китката. След миг бе повален от петима, които се нахвърлиха едновременно върху него. По-късно лекарят констатира, че преди да загуби окончателно съзнание, Ковалски бе понесъл двадесетина удара с гумирани палки по главата. Част от едното му ухо бе отнесено от саблен удар, носът бе счупен, а лицето представляваше тъмночервена маска. Повечето от неговите удари бяха инстинктивни реакции. На два пъти почти се добра до оръжието си, докато накрая един ритник го завъртя към другия край на хола. Когато Ковалски окончателно се захлупи по лице, от нападателите му само трима бяха на крака.
Щом огромното тяло се просна безжизнено на пода, като единствено тънката струйка кръв, стичаща се от разцепения скалп, подсказваше, че в него има още живот, тримата оцелели отстъпиха с люти псувни назад, като дишаха тежко. От останалите мъжът с прострелян крак лежеше сгърчен край стената до входа, пребледнял, обхванал разбитото си коляно с лъснали от кръвта червени ръце, а през посивелите от болка устни се сипеше дълъг монотонен поток нецензурирани ругатни. Друг бавно се поклащаше на колене напред-назад, с ръце, притиснали разкъсаните слабини. Последният лежеше на килима недалеч от Ковалски и един безформен оток променяше цвета на лявото слепоочие, където бе попаднал с пълна сила един от чудовищните удари на поляка.
Старшият на групата обърна Ковалски по гръб и повдигна един от затворените му клепачи. Отиде до телефона край прозореца, набра местен номер и зачака.
Все още дишаше тежко. Когато оттатък вдигнаха слушалката, той каза:
— Пипнахме го… Да се е бил? Разбира се, че се би като обезумял… Стреля един път, Герини загуби колянна капачка. Капети отнесе един в ташаците, а Висар е в несвяст… Какво? Да, полякът е жив, такава беше заповедта, нали? Иначе как ще направи всички тези бели… Да, доста пострада. Не знам, в безсъзнание е… Вижте, не ни трябва салатиера75, искаме линейки. И по-бързо.
Тресна слушалката и се обърна с „Гадове!“ към света като цяло. Из стаята, подобно на дърва за огрев, за каквото единствено бяха вече годни, се въргаляха парчета от разбитите мебели. Всички бяха помислили, че полякът ще рухне още в коридора отвън. Мебелите не бяха преместени в съседна стая и така всички попаднаха във вихрушката. Той самият бе спрял с гърди едно кресло, запратено от Ковалски с една ръка, и, Бога ми, болеше. Мръсният му поляк, мислеше си той, копелетата от управлението не бяха предупредили какво представлява.
След петнадесет минути в алеята отпред се плъзнаха две линейки и горе се качи лекар. Пет минути преглежда Ковалски. Накрая му запретна ръкава и му постави инжекция. Докато двамата санитари залитаха към асансьора с поляка върху носилката, лекарят се насочи към ранения корсиканец, който го бе наблюдавал злобно от своята локва кръв край стената.
Откопча с усилие ръцете му от коляното, хвърли един поглед и подсвирна:
— Добре си се наредил. Морфин и право в болницата. Ще ти дам, пълна упойка. Нищо повече не мога да сторя тук. Във всеки случай, mon petit76, с кариерата ти в тая област е свършено.
Докато му вкарваше иглата, от Герини се изля поток ругатни.
Висар седеше с ръце на главата и с ошашавен израз. Капети бе вече на крака, подпрян на стената и разтърсван от сухи стомашни конвулсии. Двама от колегите му го хванаха под мишниците и го поведоха куцукащ вън от апартамента към коридора. Старшият помогна на Висар да стъпи на крака, докато санитарите от втората линейка отнасяха неподвижния Герини.
Застанал в коридора отвън, ръководителят на шестимата хвърли поглед към опустошеното помещение. Лекарят стоеше до него.
— Голяма бъркотия, а? — промълви докторът.
— Тукашната служба да си го почисти — отвърна старшият. — Тоя гаден апартамент е техен.
И с тия думи затвори вратата. Вратите на апартаментите 22 и 24 бяха също отворени, но вътре бе непокътнато. Водачът затвори и двете жилища.
— Няма ли съседи? — попита лекарят.
— Няма — каза корсиканецът. — Заехме целия етаж.
