Обядва хубаво и скъпо в „Син“, за да ознаменува края на фазата „планиране и подготовка“ във Франция и Белгия, после се върна в „Амиго“ да си плати сметката. Тръгна си, както пристигна: в изящно скроен кариран костюм, извити тъмни очила и два куфара „Вюитон“67, следващи го в ръцете на портиера към очакващото такси. Бе обеднял с хиляда и шестстотин лири, но пушката лежеше на безопасно място в един неугледен куфар в багажния гардероб на гарата, а три изкусно фалшифицирани карти бяха скътани в един от вътрешните джобове на костюма му.
Самолетът излетя от Брюксел за Лондон малко след четири часа и макар на лондонското летище да прегледаха единия му куфар отгоре-отгоре, не намериха нищо и към седем часа той вече бе под душа в собственото си жилище, преди да излезе за вечеря в Уест Енд68.
8.
За нещастие на Ковалски в сряда сутринта нямаше телефонни разговори за провеждане от пощата. Ако бе имало, той щеше да изпусне самолета си. Кореспонденцията очакваше г-н Поатие на мястото си. Той получи петте плика, заключи ги в стоманения контейнер на края на веригата и забързано се отправи към хотела. Към девет и половина подполковник Роден го освободи и той можеше да отиде да спи и стаята си. Следващата му смяна като постови беше от седем часа същата вечер на покрива.
Ковалски се забави в стаята само колкото да вземе своя „Колт“ 45 (Роден никога не би му позволил да го носи на улицата) и да го пъхне в кобура под мишницата. Ако носеше сако по мярка, издутината от оръжието и кобура щеше да личи от сто метра, но неговите костюми бяха скроени толкова зле, колкото можеше да го стори само най-бездарният шивач, и въпреки гигантските му размери те му висяха като торби. Взе ролката лейкопласт и баретата, купени предния ден, и ги натъпка в сакото, пъхна в джоба си и свитък лири и франкове, спестяванията му за изтеклите шест месеца, и затвори вратата зад гърба си.
Дежурният пазач при бюрото на площадката вдигна поглед към него.
— Сега пък искат да се обаждам по телефона — каза Ковалски, като посочи с палец нагоре към деветия етаж. Пазачът не каза нищо, само го гледаше, докато пристигна асансьорът и той влезе вътре. След няколко секунди бе на улицата, където нахлузи големите тъмни очила.
В кафенето отсреща един човек, с брой „Оджи“ в ръце, наклони списанието и внимателно загледа Ковалски през непроницаемите тъмни очила, докато полякът се оглеждаше за такси. Като не можа да намери, закрачи към ъгъла Мъжът със списанието излезе от терасата пред кафенето и отиде до бордюра. Един малък фиат се отдели от редицата коли, паркирани по-долу на същата улица, и спря до него. Той се качи и фиатът запълзя след Ковалски със скоростта на пешеходец.
На ъгъла Ковалски спря минаващо такси и му махна.
— Фиумичино — каза на шофьора.
На летището човекът от SDECE го проследи незабелязано, докато Ковалски се представи на гишето на АЛИТАЛИЯ, плати билета си в брой, увери момчето, че не носи нито куфар, нито ръчен багаж, и бе уведомен, че пътниците за полета до Марсилия в 11,15 ще бъдат извикани след един час и пет минути.
За да убие времето, бившият легионер се помъкна към закусвалнята, купи си кафе и го занесе до големите прозорци, през които можеше да наблюдава как кацат и излитат самолетите. Обичаше летищата, макар да не разбираше как действат. През по-голямата част от живота му шумът от самолетни двигатели бе означавал за него немски месершмити, руски щурмовки или американски летящи крепости. По-късно означаваше въздушна подкрепа от страна на Б–26 или скайрейдър във Виетнам и мистер или фуга над хълмовете на Алжир. На гражданските летища обаче обичаше да наблюдава как самолетите се носят във въздуха като големи сребърни птици малко преди да се приземят, как висят като на конци с приглушени двигатели, преди да допрат земята. Макар и затворен човек, той обичаше да следи неспирната шетня на летището. Може би, мислеше си Ковалски, ако животът му бе протекъл другояче, той щеше да работи на летище. Станал бе обаче онова, което бе, и връщане назад вече нямаше.
Мислите му се насочиха към Силви и надвисналите вежди се начумериха съсредоточено. Не беше справедливо, каза си той сериозно, не беше справедливо тя да умре, а всички ония копелдаци, дето си седят в Париж, да живеят. Подполковник Роден му бе разказал за тях и за това как са предали Франция, и армията, и как са унищожили Легиона, и как са изоставили хората във Виетнам и Алжир в ръцете на терористите. Подполковник Роден никога не грешеше.
Обявиха неговия полет и той излезе през стъклената врата върху парещата белота на бетона, за да измине стоте метра до машината. Двама агенти на полковник Ролан го наблюдаваха от терасата, докато изкачваше стълбичката. Вече си бе сложил черната барета и залепил парченце лейкопласт на бузата. Единият агент се извърна към другия и отегчено вдигна вежда. Докато турбовитловият самолет излиташе за Марсилия, двамата се дръпнаха от парапета. Прекосиха централната зала и спряха пред телефонна будка. Единият набра някакъв номер в Рим. Представи се на човека от другия край на линията с малко име и бавно изрече:
— Замина. АЛИТАЛИА четири, пет-едно. Кацане — Маринян 12,10. Чао.
Десет минути по-късно съобщението стигна в Париж, а след още десет бе изслушано в Марсилия.
Самолетът на АЛИТАЛИЯ изви над залива с невъзможно синя вода и се насочи за приземяване на летище Маринян. Хубавичката италианска стюардеса приключи тура си по пътеката между креслата, провери, дали всички колани са затегнати и се настани на ъгловата седалка отзад, за да затегне собствения си предпазен колан. Забеляза, че пътникът пред нея бе заковал поглед през прозореца към блестящата белезникава пустош на делтата на Рона, сякаш никога по-рано не я бе виждал.
Беше същият едър тромав мъж, който не говореше италиански и чийто френски бе тежко белязан от акцента на родната страна някъде в Източна Европа. Над късо подстриганата си черна коса носеше черна барета, облечен бе в тъмен измачкан костюм и изобщо не свали тъмните очила. Огромно парче лейкопласт загрозяваше половината му лице. Трябва здравата да се бе порязал помисли си тя.
Кацнаха точно навреме, доста близо до сградата на летището, и пътниците тръгнаха пеша към митницата. Докато минаваха през стъклената врата, някакъв плешивеещ нисък мъж ритна леко в глезена застаналия до него полицай от граничния контрол.
— Едър мъж, черна барета, лейкопласт.
После се отдалечи спокойно и съобщи същото на другия полицай. Пътниците се разделиха на две, за да преминат през гишетата. Зад техните решетки седяха един срещу друг двамата полицаи, а през разделящите ги три метра бавно се точеха пристигащите. Всеки представяше паспорт и входен контролен лист. Полицаите бяха служители на Службата за сигурност (DST), отговорна за вътрешната сигурност на страната, както и за контрола над пристигащите в нея чужденци и завръщащи се френски граждани.
Когато Ковалски подаде документите си, облечената в синьо сако фигура едва го погледна. Удари печата върху жълтия контролен лист, хвърли бегъл поглед на подадената лична карта, кимна и даде знак на едрия мъж да продължи. Ковалски се отправи с облекчение към митничарите. Неколцина току-що бяха изслушали мълчаливо казаното от плешивеещото човече, преди то да потъне в една остъклена канцелария отзад. Старшият митничар се обърна към Ковалски:
— Monsieur, voire bagage.69
Той посочи към транспортната лента, около която се бяха струпали останалите пътници в очакване куфарите им да се появят откъм паркирания вън на слънце мрежест фургон.
Ковалски тежко закрачи към митничаря.
— I’ai pas de bagage70 — каза той.
Митничарят вдигна вежди.
— Pas de bagage? Eh, bien, avvez-vous quelque chose a declarer?71
— Non, rien72 — каза Ковалски.
Човекът от митницата се усмихна дружелюбно, почти с мекотата на напевния си марсилски акцент.
— Eh, bien, passez, Monsieur.73
И посочи през изхода към колоната таксита. Ковалски кимна и излезе на слънце. Ненавикнал да харчи свободно, той се огледа, съзря един от автобусите на летището и се качи в него.
Когато изчезна от погледа, неколцина митничари се събраха около старшия си.
