На няколко места Ковалски споменаваше за някакъв чужденец, към когото питаеше смесени чувства. Понякога използваше думата „bon“, означаваща добър, но в други случаи го наричаше „facheur“, неприятен или дразнещ тип. Малко след пет часа сутринта полковник Ролан изпрати да донесат лентата и един магнетофон и прекара следващия час в прослушване. Когато най-после изключи апарата, изруга злобно и тихо. Взе писалка с тънко перо и нанесе няколко поправки в машинописния текст.
Ковалски не бе определял чужденеца като „bon“, а като „blond“85. А промъкналата се от разбитите устни дума, записана като „facheur“, бе всъщност „убиец“.
Оттук нататък сглобяването на мъглявия смисъл в думите на Ковалски стана лесно. Думата „чакал“, която бе навсякъде задраскана, тъй като Ролан я бе приел за обида от страна на Ковалски по адрес на заловилите и измъчващи го мъже, придобиваше нов смисъл. Тя се превръщаше в кодово название на убиеца с руса коса, който бе чужденец и с когото тримата шефове на ОАС се бяха срещнали във виенския пансион „Клайст“ няколко дни преди да се настанят в строго охраняваното си скривалище в Рим.
Сега вече Ролан можеше сам да стигне до причината за вълната банкови и бижутерийни обири, разтърсвала Франция през последните осем седмици. Русият, който и да бе той, искаше пари, за да изпълни някаква задача на ОАС. Имаше само една задача на света, която можеше да се свърже със суми от такъв размер. Русият не бе повикан да урежда дребни гангстерски ежби.
В седем сутринта Ролан се обади в службата за връзка и поиска от отговорника на нощната смяна да изпрати свръхбързо нареждане до представителството на SDECE във Виена, като по този начин пренебрегна междууправленческия протокол, съгласно който Виена попадаше в параметъра на действие на R3 — Западна Европа. След това изиска всички екземпляри от признанието на Ковалски и ги заключи в сейфа си. Най- накрая седна да съставя доклад с един-единствен адресат, след като написа най-отгоре:
„Само за Ваше сведение!“
Грижливо на ръка очерта накратко проведената по лично негова инициатива и под негово ръководство операция срещу Ковалски; свърза пристигането на бившия легионер в Марсилия с подмамването от лъжливото сведение, че негов близък е в болница, разказа за извършения от агенти на Оперативното управление арест и спомена накратко, че човекът бил разпитан от агенти на управлението и направил несвързано самопризнание… Полковникът се почувствува задължен само да спомене, че като оказал съпротива при арестуването си, бившият легионер осакатил двама агенти, но и на себе си нанесъл достатъчно наранявания при опит да се самоубие, така че, когато най-подир съпротивата му била преодоляна, не оставало нищо друго, освен да бъде хоспитализиран. Именно тук, от болничното легло, Ковалски направил самопризнанията си.
Останалата и най-голяма част от доклада бе посветена на самите признания и на тълкуването им от Ролан. Когато свърши с тази част, той постоя малко, зареял поглед в покривите, вече позлатени от проникващите откъм изток лъчи на утринното слънце. Както и той самият знаеше, Ролан беше известен с това, че никога не преувеличава и не се опитва да представя позицията си в сгъстени тонове. Последния параграф формулира много внимателно:
„В момента, когато се съставя настоящият документ, продължават усилията насочени към издирване на доказателства, установяващи наличието на този заговор. Ако се докаже истинността на горното, описаният заговор би представлявал по мое мнение най-опасният план, който терористите могат да използуват за покушение върху живота на президента на Франция. Ако заговорът съществува в описания вид и чуждестранният наемен убиец, известен, само под кодовото название «Чакала» е нает за това покушение или дори вече извършва приготовленията си, мой дълг е да Ви уведомя, че според мен сме изправени пред извънредно положение от национален мащаб.“
Полковник Ролан собственоръчно написа на машина беловата — нещо крайно необичайно за него, — залепи плика и го закрепи с личния си печат, адресира го и постави графа за най-висока степен на секретност, използвана от Тайната служба. Накрая изгори машинописните листа, които бе използвал за черновата, и отми пепелта в канала на малката мивка, разположена в килерче край кабинета му.
Като свърши, изми ръцете и лицето си. Докато се избърсваше, погледна в огледалото над мивката. Лицето, което видя, със съжаление призна полковникът, започваше да губи от красотата си. Изтънчените черти, така енергични на младини и привлекателни за жените в зрялата му възраст, бяха започнали да изразяват в средата на живота умора и напрегнатост. Твърде много преживелици, твърде добро познаване на глъбините на оскотяване, които може да достигне човек в борбата си за оцеляване със своя ближен, както и прекалено многото интриги и измами, необходими за да праща хора да умират или да убиват, да крещят в подземия или да карат други да крещят в подземия, бяха състарили ръководителя на Оперативното управление доста повече от неговите петдесет и четири години. Отстрани на носа и покрай устните се спускаха две бразди, които, ако продължеха още надолу, щяха да престанат да бъдат белег на изтънченост и да се превърнат в селяшки бръчки. Две тъмни петна се бяха настанили сякаш завинаги под очите, а елегантната сивота на бакенбардите побеляваше, без да става сребриста.
— В края на годината — каза си полковникът — наистина ще напусна това свърталище. — Лицето го гледаше изтощено. Неверие или просто примиренчество? Може би то знаеше по-добре от съзнанието. След определен брой години вече няма измъкване. Човек остава до края на дните си онова, в което се е превърнал. От Съпротивата в Тайната служба, оттам в SDECE и накрая Оперативното управление. Колко хора и колко кръв за всичките тия години? — попита той лицето от огледалото. И всичко това за Франция. А какво й пука на Франция, по дяволите! Лицето гледаше от огледалото и не проронваше дума. Защото и двамата знаеха отговора.
Полковник Ролан разпореди моторизиран куриер лично да му се представи в канцеларията. Поръча също така пържени яйца, кифлички и масло, както и още кафе, само че този път в голяма чаша и разредено с мляко. Поръча и аспирин за главоболието си. Връчи закрепения със собствен печат плик на куриера и даде разпорежданията си. Привършил с яйцата и кифлите, взе кафето и го изпи на прозоречния перваз, откъм по-близкия до Париж край. Над километрите покриви можеше да различи кулите на „Нотр Дам“, а още по- нататък, в увисналата вече над Сена гореща мараня — Айфеловата кула. Беше доста след девет часа сутринта на 11 август и градът бе потънал в работното си всекидневие и може би дори проклинаше мотоциклетиста с черно кожено яке, който провираше машината си с виещата сирена през уличното движение към Осми район.
От това дали описаната в посланието заплаха щеше да бъде отклонена, мислеше си Ролан, би могло да зависи дали в края на годината ще разполага със служба, от която да се оттегли, или не.
9.
По-късно същата сутрин министърът на вътрешните работи седеше пред бюрото си и гледаше мрачно надолу през прозореца към огрения от слънцето кръгъл двор. В срещуположния му край се виждаха красиво изкованите железни порти — всяко крило украсено с герба на Френската република, а отвъд тях — площад Бово, където потоците коли откъм улица Сент Оноре и авеню Марини гръмко сигнализираха и фучаха покрай регулировчика насред площада.
Откъм другите две вливащи се в площада улици — авеню Мироменил и Сосе, се задаваха по дадена от полицейската свирка команда други потоци, които прекосяваха площада и изчезваха по своя път. Регулировчикът сякаш си играеше с петте смъртоносни реки на парижкото движение като тореадор с бик — спокойно, със замах, достойнство и умение. Г-н Роже Фре му завиждаше заради регламентираната простота на неговата задача, заради сигурността и убедеността, с които я изпълняваше.
От входа на министерството други двама жандарми наблюдаваха виртуозността на колегата си в средата на площада. Те бяха преметнали през рамо автомати и гледаха външния свят през решетките на кованите двойни порти, защитени от неговата суетня, сигурни за месечните си заплати, за по-нататъшната си кариера, за местата си под топлото августовско слънце. Министърът завиждаше и на тях заради безконфликтната простота на живота и стремежите им.
