избегне.
— Това не е гласност — поправи го комисарят, — а изключително ограничена информираност, сведена до тесния кръг на шепа хора, които носят в главите си такива тайни, че ако бъдат разкрити, може като нищо да съсипят кариерата на половината политици в собствените си страни. Някои от тези хора познават изотвътре повечето подробности, свързани със системите за сигурност на Запада. Те са длъжни да ги знаят, за да могат да пазят тези системи. Ако не бяха дискретни, нямаше да заемат постовете, на които се намират.
— По-добре неколцина да знаят, че издирваме убиец, отколкото същите те да получат известие за погребението на президента — изръмжа Бувие. — Срещу ОАС се борим от две години. Инструкциите на президента гласят това да не се превръща в сензация за печата и в повод за приказки между хората.
— Господа, господа — намеси се министърът, — стига вече. Аз бях този, който разреши на комисар Льобел да направи дискретни проучвания сред ръководителите на чуждестранни полиции, след като… — той погледна към Сен Клер — след като се консултирах с президента.
Всеобщото задоволство от поражението на полковника бе едва прикрито.
— Има ли друго? — попита г-н Фре.
Ролан вдигна за миг ръка.
— Разполагаме с постоянно бюро в Мадрид — каза той. — Държим го там, тъй като в Испания има голям брой оасовски бежанци. Можем да проверим как стои въпросът с нациста Касел, без да безпокоим западногерманците. Ако не се лъжа, отношенията ни с външното министерство в Бон все още не са от най- добрите.
Намекът за отвличането на Аргу през февруари и последвалият гняв на Бон предизвика няколко усмивки. Фре повдигна вежди към Льобел.
— Благодаря ви — каза детективът. — Би било добре, ако успеете да откриете този човек. За останалите няма нищо, освен да помоля всички служби да продължат да ми помагат както през последните двадесет и четири часа.
— Тогава до утре, господа — каза министърът енергично и се изправи, като си събра документите. Заседанието свърши.
На стълбите отвън Льобел с благодарност пое с пълни гърди мекия нощен въздух на Париж. Часовникът удари дванадесет и даде път на вторник, 13 август.
Беше малко след полунощ, когато Бари Лойд звънна на старши следователя Томас в дома му в Чизуик. Томас тъкмо се готвеше да загаси нощната лампа, решил, че човекът от Службата ще му се обади на сутринта.
— Намерих втория екземпляр от доклада, за който говорихме — каза Лойд. — Донякъде се оказах прав. Това е рутинен доклад по повод слух, който се е ширел по онова време из острова. Резолиран е с „Без последствие“ почти веднага след представянето му. Както казах, тогава бяхме затънали до гуша в други неща.
— Споменава ли, се някакво име? — попита Томас тихо, за да не събуди жена си.
— Да, един британски бизнесмен на острова, който изчезва горе-долу по същото време. Може и нищо общо да не е имал с цялата работа, но името му се споменава в слуховете. Чарлс Калтръп.
— Благодаря ти, Бари. Ще проверя утре заран. Той затвори телефона.
Като педантичен младеж, Лойд изготви кратък доклад относно запитването и дадения от него отговор и го изпрати в администрацията. В ранните утринни часове нощният дежурен там го погледна скептично и тъй като се отнасяше до Париж, пусна го в кутията на Френския отдел при Форин Офис. Цялата кутия трябваше да се предаде лично на шефа на този отдел при пристигането му на работа същата сутрин.
14.
Чакала се надигна в обичайния за него час — седем и половина, изпи оставения до леглото чай, изми се, взе душ и се обръсна. Веднъж облечен, измъкна хилядафунтовата пачка от подплатата на куфара, пъхна я във вътрешния си джоб и слезе за закуска. В девет часа вече бе на тротоара на Виа Манцони пред хотела и пое надолу да търси банки. В течение на два часа влизаше ту в една ту в друга, за да сменя английските лири. Двеста бяха сменени срещу италиански лирети, а останалите — за френски франкове.
Към средата на предобеда приключи с тази задача и спря за едно еспресо в някакво кафене на открито. След това се зае с второто си издирване. След редица въпроси, зададени на случайни минувачи, се озова в една от задните улички край Порта Гарибалди, работнически район недалеч от гара Гарибалди. Тук намери онова, Което търсеше — цяла редица единични гаражи, които се даваха под наем. Нае един от собственика, който държеше и сервиз на ъгъла. Таксата за два дни бе десет хиляди лирети — доста над обичайната, но пък от друга страна, наемният срок бе твърде кратък.
От квартален магазин за инструменти купи работен комбинезон, ножици за метал, няколко метра тънка стоманена тел, електрожен и електроди. Всичко това сложи в купена от същия магазин торба, която остави в гаража. Като пусна ключа в джоба си, отиде да обядва в една гостилница в по-изисканата централна част на града.
В ранния следобед, след като се бе уговорил по телефона от гостилницата, той пристигна с такси в малка и не особено преуспяваща фирма за даване коли под наем. Тук нае купена на старо алфа ромео модел 1962 година, но с ретродизайн — двуместен спортен автомобил. Обясни, че желае да обиколи Италия през идните два месеца, колкото е ваканцията му, и ще върне колата в края на този срок.
Паспортът, британската и международната му шофьорска книжка бяха в ред, а застраховката му бе уредена за един час в разположена наблизо фирма, която обикновено се грижеше за делата на автомобилното бюро. Депозитът бе голям — равностойността на над сто лири стерлинги, но пък към средата на следобеда колата бе негова, с ключ в контакта, а собственикът на фирмата му пожелаваше приятна почивка.
При по-раншни проучвания в Автомобилната асоциация в Лондон го бяха уверили, че тъй като и Франция, и Италия са членки на Общия пазар, няма сложни формалности при преминаване с кола с италиански номер във Франция, ако шофьорските книжки, регистрацията на колата, документите за наемането й и застраховката са в ред.
В резултат от лично запитване в Италианския автомобилен клуб на Корсо Венеция научи името на високо реномирана застрахователна къща наблизо, специализирана в застраховане на моторни превозни средства при пътувания в чужбина. Тук плати в брой допълнителна застраховка за пътуване във Франция. Фирмата, както го увериха, поддържала двустранни отношения с голяма френска застрахователна компания, така че полицата им щяла да бъде приета без никакви затруднения.
Оттук откара алфата обратно при „Континентале“, остави я на хотелския паркинг, качи се в стаята си и измъкна куфара с частите на снайперската пушка. Малко след пет часа отново бе на улицата, където нае самостоятелния гараж.
Затворил благополучно вратата зад гърба си, той свърза кабела на електрожена с фасонката на лампата отгоре, сложи на пода до себе си силно фенерче, с което да осветява колата отдолу, и се захвана за работа. В продължение на два часа внимателно заварява тънките стоманени тръби, в които бяха частите на пушката, към вътрешните стени на купето. Една от причините да избере алфа ромео бе обстоятелството, че след проучвания на автомобилни списания в Лондон бе разбрал, че сред италианските коли тази се отличава с яка каросерия и дълбоки улеи, образувани от двойните ламарини по вътрешните ръбове.
Самите тръби бяха вкарани всяка поотделно в чорапчета от подобна на зебло материя. Стоманената тел бе плътно омотана около тях в улеите и там, където се допираше до купето, бе прикрепена към него с точкова заварка.
Докато свърши, комбинезонът бе целият омазан от мръсотиите по пода, а ръцете го боляха от усилията да притяга телта към купето. Но работата бе свършена. Тръбите бяха почти неоткриваеми, освен при много внимателен преглед отдолу, а и скоро щяха да бъдат покрити с прах и кал.
Прибра комбинезона, електрожена и остатъците от телта в торбата и я пъхна под купчина стари парцали в по-далечния край на гаража. Ножиците за метал отидоха в жабката на таблото.
Над града отново се спускаше мрак, когато най-подир се появи зад кормилото на алфата, заключил
