— Докладът ми е в ръцете ви, сър Джаспър.
— Малко късничко, господине. Малко късничко.
Лойд реши да нанесе ответен удар. Той знаеше, че ако е допуснал грешка, като не се е допитал до по- висока инстанция, преди да помогне на Томас, то тази инстанция трябва да е собственият му началник, а не сър Джаспър Куигли. А ръководителят на Службата бе любимец на подчинените си и ненавиждан от мандарините в министерството заради нежеланието му да позволява другиму, освен на себе си, да кастри неговите хора.
— Късничко за какво, сър Джаспър?
Сър Джаспър вдигна ядосано очи. Нямаше намерение да попадне в капана, като признае, че е твърде късно да се попречи да бъде удовлетворена молбата на Томас.
— Вие си давате сметка, естествено, че тук е замесено името на британски гражданин. Човек, срещу когото няма и помен от улики, да не говорим за доказателства. Не считате ли, че е малко необичайна практиката да се прави по този начин обект на приказки името и както личи от естеството на запитването, репутацията на един човек.
— Аз не съм склонен да приема, че да се съобщи едно име на старши следовател от Специалния отдел само като възможна насока за предварително събиране на информация, може да се приеме като превръщане на това име в обект на приказки, сър Джаспър.
Дипломатът усети как устните му се свиват плътно в усилие да овладее гнева си. Безочливо пале. Но и хитро. Трябва внимателно да се следи. Той възвърна самообладанието си.
— Разбирам, Лойд, Разбирам. Предвид очевидния ви стремеж да помогнете на Специалния отдел, много похвален стремеж, разбира се, смятате ли, че е прекалено да се очаква от вас да се посъветвате, преди да заставате на топа на устата?
— Питате ме, сър Джаспър, защо не се посъветвах с вас ли?
Пред очите на сър Джаспър се спусна червена пелена.
— Да, господине, това питам, господине. Точно това е, което питам.
— Сър Джаспър, при всичкото ми уважение към старшинството ви мисля, че трябва да привлека вашето внимание върху обстоятелството, че аз се числя към Службата. Ако не сте съгласен с начина, по който съм действал снощи, мисля, че ще бъде по-редно оплакването ви да бъде отправено към моя началник вместо направо към мен.
Редно? Редно? Нима този млад келеш се опитва да обясни на началника на Франция кое е редно и кое не?
— И то ще бъде отправено, господине — озъби се сър Джаспър. — Ще бъде. При това в най-остра форма.
Без да поиска разрешение, Лойд се извърна и излезе от кабинета. Не се съмняваше, че му предстои конско от Стария, а за смекчаване на вината си можеше да изтъкне само, че молбата на Брин Томас му се е сторила спешна и факторът време — от изключително значение. Ако Стария решеше, че е трябвало да се използуват обичайните канали, тогава той, Лойд, трябваше да опере пешкира. Но поне щеше да е от Стария, а не от Куигли. Ох, дяволите да го вземат тоя Томас!
Сър Джаспър Куигли обаче силно се двоумеше дали да се оплаква. Формално погледното, имаше право. Информацията относно Калтръп, макар и погребана в отдавна забравени архиви, трябваше да бъде съгласувана с по-висока инстанция, но не непременно с него. Като началник на Франция, той бе сред получаващите разузнавателните доклади на Службата, а не сред администриращите тези доклади. Можеше да се оплаче на оня свадлив гений (формулировката не бе негова), дето управляваше Службата, и вероятно щеше да осигури на Лойд хубавичко насапунисване, може би дори би навредил на кариерата на тоя пикльо. Можеше обаче и да си изпати от острия език на шефа на Службата, задето е викал офицер от разузнаването, без да поиска НЕГОВОТО разрешение, и тази мисъл не го веселеше. От друга страна, началникът на Службата се славеше като много близък с някои от хората най-горе. Карти играел с тях в Шефийлд, на лов ходел и в Йоркшир. А до Славния дванадесети117 оставаше само месец. Той все още търсеше начини да го поканят на някое от тия празнични събирания. Я по-добре да остави цялата работа.
Белята е вече сторена, така или иначе, мислеше си той, загледан към плаца на Конната гвардия.
— Белята е вече сторена, така или иначе — отбеляза той в клуба си пред госта, когото бе поканил за обяд, малко след един часа. — Предполагам, че ще карат нататък и ще сътрудничат с французите. Дано не се престарават, какво ще кажеш?
Това бе добра шега и той много й се радва. За нещастие не прецени както трябва госта си, който също бе много близък на някой от хората най-горе.
Личният доклад от комисаря на Лондонската полиция и съобщението за шегичката на сър Джаспър стигнаха съответно до очите и ушите на министър-председателя почти едновременно малко преди четири часа, когато той се върна на Даунинг Стрийт 10, след като бе отговарял на запитвания в Долната камара.
В четири и десет телефонът в кабинета на старши следователя Томас иззвъня.
Томас бе прекарал сутринта и по-голямата част от следобеда в опити да открие един мъж, на когото знаеше само името. Както обикновено при издирване на човек, за когото с положителност се знае, че е бил в чужбина, отправна точка стана Паспортната служба на лондонската улица Пети Франс.
Едно лично посещение там, след като отвориха в девет сутринта, изтръгна от тях фотокопия от молбите за издаване на паспорти на шест различни лица с името Чарлс Калтръп. За зла участ те всички имаха и втори имена — до едно различни. Томас получи и представените от всеки един фотографии, като обеща, че ще бъдат откопирани и върнати в архивите на Паспортната служба.
Единият от паспортите бе поискан след януари 1961 година, но това нищо не означаваше, макар да беше важно, че в архива нямаше заявление за паспорт от същия този Калтръп с дата, по-раншна от тази на документа, с който разполагаше Томас. Ако бе използвал друго име в Доминиканската република, откъде- накъде в слуховете, които по-късно го свързваха с убийството на Трухильо, щяха да го споменават с името Калтръп? Томас бе склонен да не възлага особени надежди на този закъснял кандидат за паспорт.
От останалите петима единият бе твърде възрастен — към август 1963 бе на шестдесет и пет години. Другите четирима бяха потенциални възможности. Нямаше значение дали отговарят на даденото от Льобел описание на висок блондин, тъй като задачата на Томас бе да елиминира. Ако и шестимата можеха да бъдат освободени от подозрението, че въплъщават личността на Чакала, толкова по-добре. С чиста съвест щеше да осведоми Льобел за това.
Във всяко от заявленията имаше посочен адрес — два в Лондон и два в провинцията. Не бе достатъчно просто да позвъни, да поиска да говори с г-н Чарлс Калтръп и да го попита дали през 1961 година е бил в Доминиканската република. Дори да е бил, днес преспокойно можеше да го отрече.
Никой от четиримата най-подозрителни не бе вписал „бизнесмен“ в графата „професия“. И това не означаваше кой знае какво. В доклада на Лойд за оня отдавнашен слух може и да се говори за бизнесмен, а това определение да се окаже погрешно.
След телефонно нареждане от страна на Томас в течение на предиобеда областните и селищни полицаи бяха проверили двамата Калтръп в провинцията. Единият бил открит на работното му място и очаквал да замине във ваканция със семейството си към края на седмицата. Придружили го до дома му по време на обедната почивка и проверили паспорта му. В него нямало входни или изходни визи на Доминиканската република, нито нейни печати за годините 1960 или 1961. Паспортът бил употребяван само два пъти — един път до Майорка и втори път за Коста Брава. Нещо повече, справката в местоработата му показала, че този Калтръп изобщо не е напускал счетоводния отдел на своята сапунена фабрика през януари 1961, а в щатните списъци на предприятието се водел от десет години.
Вторият човек от провинцията бе открит в някакъв хотел в Блакпул. Тъй като не носел паспорта си, той склонил да упълномощи полицията в родния си град да вземе ключа от къщата му от съседа, да отворят най-горното чекмедже на бюрото и да прегледат паспорта. И в него нямало полицейски печати от Доминиканската република, а по месторабота било установено, че е техник по пишещи машини и през 1961 година също не е напускал работа освен за лятната си почивка. Това личало от застрахователните му
