полици и от присъствените работни карти.
Единият от двамата Чарлс Калтръп в Лондон се оказа зарзаватчия в Катфърд и продавал зеленчуци в магазинчето си, когато влезли двама тихо говорещи мъже в костюми и пожелали да побеседват с него. Тъй като живеел над магазина си, той им показал паспорта само след няколко минути. Както и при останалите, от него не личало притежателят му да е посещавал някога Доминиканската република. Когато го попитали, зарзаватчията убедил детективите, че дори не знае къде се намира тоя остров.
Четвъртият и последен Калтръп излезе по-труден. Посоченият преди четири години в заявлението за паспорт адрес се оказа на жилищен блок в Хайгейт. Агентите на управляващата блока фирма преровили книгите си и установили, че човекът си е излязъл през декември 1960. Адрес за препращане на кореспонденцията не оставил.
Сега поне Томас знаеше второто му име. Справката с телефонния указател не даде нищо, но като използува авторитета на Специалния отдел, Томас научи от Главното управление на пощите, че някой си Чарлс X. Калтръп е имал в предишния указател телефонен номер в западната част на Лондон. Инициалите съвпадаха с тези на изчезналия Калтръп — Чарлс Харолд. Томас се обади в регистрационната служба на общината, където бе регистриран телефонният номер.
„Да“, отвърна му гласът от общината, „някой си г-н Чарлс Харолд Калтръп наистина наема апартамент на този адрес и е вписан в списъците като избирател от тази община.“
Тогава посетиха апартамента. Беше заключен и на множеството позвънявания никой не се отзова. Никой в сградата не знаеше къде е г-н Калтръп. Когато дежурната кола се върна в Скотланд Ярд, старши следователят Томас предприе нова тактика. От данъчната служба бе поискано да се провери картонът на лицето Чарлс Харолд Калтръп, живеещ на посочения адрес. Особено важно кой е неговият работодател и къде е работил г-н Калтръп през последните три години?
Именно в този момент на разследването иззвъня телефонът. Томас вдигна слушалката, представи се и помълча няколко мига. Веждите му се вдигнаха.
— Мен? — попита. — Какво, лично ли? Да, разбира се, идвам. Ще ми дадеш ли пет минути? Добре, идвам.
Излезе от зданието и се запъти към площада пред Парламента, като шумно духаше през носа си, за да прочисти запушените синуси. Независимо от топлия летен ден настинката му се влошаваше.
От площада пое по Уайтхол и зави от първия ъгъл наляво по Даунинг Стрийт. Както обикновено тя бе мрачна и унила. Слънцето никога не проникваше в скромната задънена уличка, където се намираше резиденцията на министър-председателя на Великобритания. Пред вратата на номер 10 имаше неголяма тълпа, държана на отсрещния тротоар от двама безстрастни полицаи. Може би наблюдаваше потока пратеници, пристигащи пред вратата да връчват жълтеникави пликове, а може би се надяваше да мерне на някой от прозорците високопоставена физиономия.
Томас сви надясно през малък затревен двор. Стигна до задния вход на номер 10, където натисна бутона на вратата. Тя се отвори мигновено от огромен униформен сержант от полицията, който веднага го позна и вдигна ръка за поздрав.
— Добър ден, сър. Мистър Хароуби ми нареди да ви заведа право при него.
Джеймс Хароуби, човекът, който преди няколко минути бе позвънил на Томас, бе началникът на личната служба за безопасност на министър-председателя. Красив мъж, който изглеждаше по-млад от своите четиридесет и пет години. Носеше униформена ученическа вратовръзка, но преди да го преместят на Даунинг Стрийт, имаше зад гърба си блестяща кариера на полицай. Също като Томас, и той имаше ранг на старши следовател. Когато Томас влезе, Хароуби се надигна.
— Влизай, Брин. Радвам се да те видя. — Кимна към сержанта. — Благодаря ви, Чалмърс.
Сержантът се оттегли и затвори вратата.
— За какво става дума? — попита Томас.
Хароуби го погледна изненадано.
— Надявах се ти да ми кажеш. Той просто позвъня преди петнадесет минути, назова те по име и каза, че иска да те види лично, и то веднага. Да не би да си се захванал с нещо?
Томас се сещаше само за едно дело, с което се бе захванал, но бе изненадан, че то е отишло толкова високо и за толкова кратко време. Щом обаче министър-председателят не желаеше, по изключение, този път да се довери на шефа на собствената си охрана, това си бе негова работа.
— Нищо не ми идва наум — отвърна той.
Хароуби вдигна слушалката от телефона на бюрото си и поиска да го свържат с личния кабинет на министър-председателя. Линията изпука и един глас се обади:
— Да?
— Тук е Хароуби, господин министър-председател. При мен е старши следователят Томас… Да, сър. Веднага.
Остави слушалката.
— Право там. На бегом. Трябва да си се хванал с нещо важно. Двама министри чакат. Хайде.
Хароуби го поведе по един коридор към тапицирана със зелено сукно врата в другия край. Един секретар тъкмо излизаше. Видя двамата, отстъпи и задържа вратата отворена. Хароуби пропусна Томас да влезе, произнесе ясно „Старши следователят Томас, господин министър-председател“, оттегли се и безшумно затвори вратата.
Томас се видя в една много тиха стая, елегантно обзаведена и с висок таван, с множество разхвърляни книги и документи, с аромат на тютюн и дървена ламперия — една стая, приличаща повече на университетски кабинет, отколкото на канцелария на правителствен глава.
Човекът при прозореца се извърна.
— Добър ден, господин старши следовател. Седнете, моля.
— Добър ден, сър. — Томас избра един обърнат към бюрото стол с права облегалка и се настани на крайчеца му. Никога не бе имал възможност да види министър-председателя толкова отблизо, да не говорим насаме. Остана с впечатлението за две тъжни, почти виновни очи, отпуснати клепачи, като на копой след дълга надпревара, от която не е извлякъл удоволствие.
В стаята цареше тишина. Министър-председателят отиде до бюрото си и седна. Томас, естествено, бе чул приказките из Уайтхол, че здравето на министър-председателя не е най-доброто. Той си даваше сметка за плащания от него данък на усилията да преведе правителството през смрадта на аферата Кийлър — Уорд118, която, макар да бе приключила, все още си оставаше тема номер едно в цялата страна. И все пак бе изненадан от изтощения и тъжен израз на мъжа срещу себе си.
— Старши следовател Томас, обърнато ми бе внимание върху обстоятелството, че понастоящем провеждате разследване по повод молба за съдействие, отправена ви по телефона вчера сутринта от висш детектив на френската Следствена полиция.
— Да, сър… господин министър-председател.
— И че тази молба има в основата си опасенията на френските органи за сигурност, че някакъв човек може би се готви… един професионален убиец, нает, предполага се, от ОАС, да предприеме някаква операция във Франция в някакъв бъдещ момент?
— Това всъщност не ни беше обяснено, господин министър-председател. Молбата бе да подскажем нещо във връзка със самоличността на известните ни професионални убийци. Нямаше обяснения относно повода за това искане.
— И все пак до какво заключение стигате във връзка с молбата, господин старши следовател?
Томас леко сви рамене.
— До същото, до което сте стигнали и вие, господин министър-председател.
— Именно. Не е необходимо човек да е гений, за да проумее единствено възможната причина френските власти да искат да се доберат до подобен… екземпляр. И какъв би бил според вас евентуалният обект на такъв човек, ако наистина е попаднал в полезрението на френската полиция?
— Както предполагам, господин министър-председател, се опасяват, че е бил нает професионален убиец, който да се опита да ликвидира президента.
— Точно така. И това няма да е първият път, когато се прави подобен опит, нали?
— Прав сте, сър. Вече е имало шест опита.
