Министър-председателят се взря в книжата пред себе си, сякаш те можеха да му помогнат да проумее какво би станало със света през последните месеци на мандата му.
— Известно ли ви е, старши следовател, че в тази страна очевидно съществуват лица, заемащи немаловажни постове в структурата на властта, които не биха се опечалили ако вашите проучвания се окажеха по-малко енергични от възможното?
Томас бе истински изненадан.
— Не, сър.
Откъде-накъде му бе хрумнала подобна странна идея на министър-председателя?
— Бихте ли ме осведомили накратко, моля, за извършеното от вас до настоящия момент?
Томас започна отначало, като разказа ясно и сбито за извършеното от архива и Специалния отдел, разговора с Лойд, споменаването на някакъв човек на име Калтръп и стореното оттогава до настоящия момент.
Когато свърши, министър-председателят се надигна и отиде до прозореца, който гледаше към огретия от слънцето квадрат трева на двора. Той гледа дълго надолу с отпуснати рамене. Томас се попита за какво ли мисли.
Може би си спомняше за един плаж край град Алжир. Там някога се бе разхождал и разговарял с високомерен французин, който сега седеше в друг кабинет на петстотин километра оттук и управляваше делата на собствената си страна. Те и двамата бяха тогава с по двадесет години по-млади и много неща, които можеха да се случат по-късно, не станаха. И много неща, които можеха да произтекат помежду им, не настъпиха.
А може би си мислеше за същия франзузин, седнал в позлатената зала на Елисейския дворец преди осем месеца, който с отмерени и високопарни фрази разби надеждите на британския премиер да увенчае политическата си кариера с вкарване на Великобритания в Европейската общност, преди да се оттегли от поста си с удовлетворението на осъществил мечтите си човек.
А може би просто си мислеше за последните мъчителни месеци, в които откровенията на един сутеньор и една куртизанка почти свалиха правителството на Великобритания. Той бе стар човек, роден и израснал в един свят, където имаше критерии за добро и лошо и бе вярвал в тези критерии, и се бе придържал към тях. Днес светът бе различен, пълен с нови хора, нови идеи, а той принадлежеше към миналото. Дали си даваше сметка, че днес има други критерии, които долавяше само смътно и които не одобряваше?
Загледан в огряната от слънце трева, той може би знаеше какво предстои. Хирургическата операция не можеше дълго да се отлага, а с нея вървеше и оттеглянето от власт. Скоро светът щеше да бъде предаден в ръцете на нови хора. Голяма част вече им бе предадена. Но щеше ли този свят да бъде предаден и на сутеньори и пачаври, на шпиони и… наемни убийци?
Томас видя как раменете на стареца се изправиха и той се обърна.
— Старши следовател Томас, искам да знаете, че генерал Дьо Гол е мой приятел. Ако съществува и най-малка заплаха за неговата личност и ако тази заплаха може да произтича от гражданин на нашата държава, то човекът трябва да бъде спрян. От този момент нататък провеждайте разследването си с енергичност, непозната досега. До един час вашите началници ще бъдат упълномощени лично от мен да ви улеснят в кръга на своите възможности. За вас няма да има ограничения по отношение нито на средства, нито на хора. Ще разполагате с правото да включвате в екипа си всеки, който желаете да ви помага, и ще имате достъп до официалната документация на всяка служба в страната, която би се оказала в състояние да допринесе за напредването на вашето разследване. По силата на мое лично разпореждане ще имате право да контактувате по този въпрос с френските власти без намек за ограничения. Ще можете да преустановите издирванията си едва когато бъдете съвършено сигурен, че човекът, когото французите искат да идентифицират и арестуват, не е британски поданик, нито пък действува от тия брегове. Тогава ще ми докладвате лично.
В случай, че този човек, Калтръп или кой да е друг с британски паспорт, може основателно да се приеме за търсеното от французите лице, вие ще го задържите. Който и да е той, трябва да бъде спрян. Достатъчно ясно ли се изразявам?
По-ясно не би могло да бъде. Томас с положителност знаеше, че до ушите на премиера е стигнала някаква информация, която е породила току-що дадените указания. Подозираше, че те са свързани със загадъчния намек за лицата, дето искали разследването му да не напредва. Но не беше сигурен.
— Да, сър — каза той.
Премиерът кимна с глава, за да покаже, че разговорът е свършил. Томас се надигна и пое към вратата.
— Впрочем… господин министър-председател…
— Да…
— Има още нещо, сър. Не съм сигурен дали желаете да уведомя на тоя етап французите за разследването ни по повод слуха за този човек, Калтръп, в Доминиканската република преди две години.
— Имате ли достатъчно основания да смятате в настоящия момент, че действията на този човек в миналото оправдават свързването му с лицето, което французите искат да идентифицират?
— Не, господин министър-председател. Срещу никой Чарлс Калтръп на света нямаме нищо освен слуха от преди две години. Ние все още не знаем дали тази Калтръп, когото цял следобед се мъчим да открием, е същият, който през януари 1961 година е бил в Карибския район. Ако не е, трябва да се върнем на изходното положение.
Министър-председателят се замисли.
— Не бих искал да губите времето на френските си колеги с предположения, основани върху неподкрепени слухове с две и половина годишна давност. Обърнете внимание върху фразата „с нищо неподкрепени“, господин старши следовател. Моля, продължавайте усърдно разследването си. В момента, когато решите, че разполагате с достатъчно информация за този или който и да било друг Чарлс Калтръп, за да дадете плът на слуха, че е бил замесен в аферата около генерал Трухильо, вие ще съобщите веднага на французите, като в същото време ще откриете и човека, където и да се намира.
— Да, господин министър-председател.
— И помолете, ако обичате, господин Хароуби да дойде при мен. Веднага ще издам необходимите ви пълномощия.
През остатъка от следобеда нещата в кабинета на Томас бързо се променяха. Той събра около себе си група, съставена от шестимата най-добри инспектори на Специалния отдел. На единия от тях спряха отпуската. Двама бяха освободени от задачата да наблюдават дома на човек, заподозрян в предаване на секретна информация за Кралските артилерийски заводи, където работеше, на източноевропейски военен аташе. Двама от останалите бяха същите, които предния ден му помагаха да търси из архивите на Специалния отдел убиец без име. Последният имаше почивен ден и работеше в парника си, когато се обадиха по телефона да се яви незабавно в главната квартира на отдела.
Томас ги информира изчерпателно, закле ги да мълчат и проведе нескончаема поредица от телефонни разговори. Беше малко след шест, когато в Данъчното управление откриха картона на Чарлс Харолд Калтръп. Един от детективите бе изпратен да донесе цялата документация. Останалите се захванаха с телефоните, с изключение на този, комуто бе наредено да събере сведения, които биха навели на някаква следа за евентуалното местонахождение на лицето, от всеки съсед на Калтръп и от всеки местен търговец. В лабораторията направиха копия от снимката, представена от Калтръп преди четири години със заявлението за паспорт, и всеки от инспекторите сложи по едно копие в джоба си.
Данъчният картон показа, че издирваното лице е било през последните години без работа, а преди това е прекарало една година в чужбина. Но през по-голямата част от финансовата 1960–1961 година човекът е работил във фирма, в чието название Томас разпозна един от най-големите производители и износители на малогабаритни оръжия във Великобритания. След час разполагаше с името на административния директор, когото завари в къщата му в извънградски район, населен предимно с борсови посредници. Томас си уговори по телефона незабавна среща и докато над Темза се спускаше вечерният мрак, ревът на неговия полицейски ягуар се разнесе над реката по посока на селцето Вирджиния Уотър.
Патрик Монсън приличаше твърде малко на човек от бизнеса със смъртоносни оръжия, помисли си
