Беше осем часът, когато старши следователят Томас се обади от Лондон. Говореше уморено. Денят не бе лек. Някои консулства се бяха отзовали с желание, други се оказаха много трудни.
Съобщи, че като не се смятат жени, негри, азиатци и дребосъци, през изтеклите петдесет дни в Лондон са загубили паспортите си осем чуждестранни туристи. Изброи ги всичките, грижливо и стегнато — имена, номера на документите и описание.
— Сега да махнем тези, които са вън от подозрение — предложи. — Трима са загубили паспортите си по време, за което знаем, че Чакала, или Дуган, не е бил в Лондон. Проверихме самолетните резервации и покупки на билети чак до първи юли. На осемнадесети юли, изглежда, е взел вечерната машина за Копенхаген. Според британските авиолинии е купил билет на гишето им в Брюксел, платил е в брой и се върнал в Англия вечерта на шести август.
— Да, това съвпада — потвърди Льобел. — Ние установихме, че част от това пътуване извън Лондон е преминало в Париж. От двадесет и втори до тридесет и първи юли.
— Е — каза Томас с пукащ от телефонната линия глас, — значи три от паспортите са изчезнали, когато не е бил тук. Можем да ги отпишем, нали?
— Правилно.
— От останалите петима единият е прекалено висок. Шест фута и шест инча, това е над два метра по вашему. Освен това е италианец, което означава, че в паспорта му ръстът е даден в метри и сантиметри. Ще рече, един френски митничар веднага би забелязал разликата, освен ако Чакала не ходи на кокили.
— Съгласен съм, човекът трябва да е някакъв гигант. Отпишете го. Какви са другите четирима? — попита Льобел.
— Единият е прекалено дебел. Двеста четиридесет и два фунта или доста над сто килограма. Чакала би трябвало така да се е подплатил, че да не може да ходи.
— Отпишете и тоя — каза Льобел. — Друг?
— Вторият е твърде стар. На ръст отговаря, обаче е над седемдесетте. Чакала надали би могъл да изглежда на толкова, освен ако с лицето му не се заеме истински специалист по театрален грим.
— Отписваме го и него. Последните двама?
— Единият е норвежец, другият американец — каза Томас. — И двамата пасват. Високи, широкоплещести, на възраст между двадесет и петдесет. Две неща говорят против вероятността норвежецът да е вашият човек. На първо място, той е рус. Не ми се вярва, след като е бил разобличен като Дуган, Чакала да се върне към естествения цвят на косата си. Твърде много би наподобявал Дуган. Второто нещо: норвежецът е заявил пред своя консул, че паспортът с положителност се е измъкнал от джоба му, когато паднал облечен в Серпантината162, докато се возел на лодка. Кълнял се, че паспортът бил на мястото си, когато паднал, а когато излязъл след петнадесет минути, вече го нямало. От друга страна, американецът подписал клетвена декларация в полицията в Лондон, според която чантата с паспорта му била открадната, докато гледал на другата страна в главната зала на летището. Какво ще кажете?
— Изпратете — отвърна Льобел всички подробности за американеца Марти Шулбърг. Снимката му ще взема от паспортната служба във Вашингтон. И още един път ви благодаря за всички положени усилия.
В десет часа същата вечер в министерството се проведе още едно съвещание. Оказа се най-краткото до момента. Вече от един час всяко звено от държавния апарат за сигурност разполагаше с копие от данните на Марти Шулбърг, търсен за убийство. Очакваше се снимката да пристигне преди зори, навреме за първите издания на вечерните вестници, излизащи към десет сутринта.
Министърът се изправи.
— Господа, когато се срещнахме за първи път, се съгласихме с комисар Бувие, че идентифицирането на наемния убиец, известен с прозвището Чакала, е по принцип чисто детективска задача. С оглед отминалите събития не бих се противопоставил на подобна диагноза. През тези отминали десет дни имахме щастието да се радваме на услугите на комисар Льобел. Въпреки трите промени на самоличността на наемника — от Калтръп на Дуган, от Дуган на Йенсен и от Йенсен на Шулбърг — и въпреки постоянното изтичане на информация от това помещение, той съумя както да идентифицира, така и да локализира местонахождението на този човек. Дължим му нашата благодарност.
Министърът сведе глава към Льобел, който изглеждаше притеснен.
— Отсега нататък, обаче задачата трябва да се прехвърли върху всички нас. Разполагаме с име, описание, номер на паспорта, националност. След няколко часа ще имаме и снимка. Убеден съм, че при наличието на силите на ваше разположение броени часове след това ще сме заловили нашия човек. Всеки полицай в Париж, всеки служител от специалните части, всеки детектив е получил вече своите инструкции. Преди да настъпи утринта или най-късно утре до обяд за този човек няма да остане нито едно кътче, където да се скрие.
А сега нека да поздравя още един път комисар Льобел, като същевременно свалям от плещите ви тегобата и напрежението, свързани с това разследване. През предстоящите часове няма да имаме нужда от вашата неоценима помощ. Вие си свършихте работата, при това добре. Благодаря ви.
Министърът зачака мълчаливо. Льобел примигна бързо няколко пъти и се надигна от мястото си. Сведе глава към събраните властимеющи мъже, които разполагаха с хиляди подчинени и милиони франкове. В отговор те му се усмихнаха. Льобел се обърна и излезе от стаята.
За първи път от десет дни насам комисар Льобел се прибра да си легне у дома. Докато превърташе ключа в ключалката и изслушваше първия укорителен крясък на жена си, часовникът удари полунощ и настъпи двадесет и трети август.
20.
Чакала влезе в бара един час преди полунощ. Беше тъмно и няколко секунди той едва можеше да различи очертанията на помещението. Покрай лявата стена имаше дълъг бар с осветени огледала и бутилки отзад. Докато вратата се затваряше, барманът го наблюдаваше с нескрито любопитство.
Помещението бе продълговато и тясно по протежение на бара, с малки масички край дясната стена. Отсреща то се разширяваше и там бяха сложени по-големи маси, за по четири до шест човека. Покрай самия бар имаше редица високи столчета. Повечето от тях, както и повечето масички, бяха заети от редовната клиентела на заведението.
Разговорите около най-близките до вратата маси секнаха, докато насядалите го разглеждаха, и тишината се разпростря над помещението, понеже и останалите, уловили погледите на своите компаньони, се извърнаха да видят високата атлетична фигура до входа. Разменен бе шепот, чуха се едно-две хихикания. Чакала видя свободното столче и тръгна към него. Настани се и долови зад гърба си бърз шепот:
— Oh, regarde-moi са163! Тия мускули, скъпи, ще се побъркам.
Барманът се плъзна край бара и застана срещу него да го разгледа по-добре. Карминените устни се разтегнаха в кокетна усмивка.
— Bonsoir… Monsieur.164
Отзад се чу хор от смехове — повечето язвителни.
— Donnez-moi un Scotch.165
Доволен, барманът се отдалечи с валсова стъпка. Мъж, мъж, мъж. Хубавичка кавга щеше да има тая вечер. Вече виждаше как в другия край на коридора „petites folles“166 точеха зъби. Повечето очакваха постоянните си „тъпкачи“, но някои нямаха насрочени срещи и бяха дошли на късмет. Това ново момче, мислеше си барманът, щеше да направи истинска сензация.
Клиентът до Чакала се обърна към него и го загледа с нескривано любопитство. Косата бе руса с метален блясък, старателно сресана към челото в множество островърхи кичурчета, като на млад грък от древен фриз. Но тук приликата свършваше. Очите бяха гримирани, устните в нежен коралов цвят, бузите напудрени. Гримът обаче не бе и състояние да прикрие уморените черти на застаряващ дегенерат, нито пък
