Макс Ферне от Следствената кимна.
— Що се отнася до самия дворец, очевидно ще ми е необходим подробен списък на всички придвижвания, които президентът възнамерява да предприеме оттук нататък, дори ако самият той не бъде уведомен за извънредните мерки, предприемани в негов интерес. Това е един от случаите, в които трябва да приемем риска да си навлечем гнева му. За негово добро. И мога, разбира се, да разчитам, че Службата за сигурност на президента ще затегне обръча около него както никога досега. Комисар Дюкре?
Жан Дюкре, началник на личната охрана на Дьо Гол, кимна с глава.
— Криминалната бригада… — министърът впери поглед в комисар Бувие — е вписала във ведомостите си доста лица от престъпния свят. Искам всеки от тях да бъде вдигнат на крак за търсене на тоя човек, като им се предоставят име и описание. Ясно?
Морис Бувие кимна кисело. Вътре в себе си бе обезпокоен. Виждал бе не едно издирване през живота си, но това сега бе нещо гигантско. В момента, в който Льобел представеше име и паспортен номер, да не говорим за описание, почти сто хиляди души от силите за сигурност до престъпния свят щяха да започнат прочесване на улици, хотели, барове и ресторанти за един-единствен човек.
— Има ли друг източник на информация, който да съм пропуснал? — попита министърът.
Полковник Ролан хвърли бърз поглед към генерал Гибо и след това към комисар Бувие. Покашля се.
— Винаги можем да се обърнем към Съюза на корсиканците.
Бувие щеше да го изяде с поглед. Повечето от останалите изглеждаха смутени. Съюзът на корсиканците, корсиканско братство — наследник на Братята от Ажасио157, дете на вендетата, бе и все още си е най-големият организиран престъпен синдикат във Франция. Те вече управляваха Марсилия и по-голямата част от южното крайбрежие. Някои специалисти смятаха организацията за по-стара и по-опасна от Мафията. Тъй като за разлика от нея не бяха емигрирали в Америка в началото на столетието, Братята бяха останали настрана от публичността, превърнала оттогава насетне Мафията в банална дума.
Голизмът вече на два пъти бе използвал услугите на Съюза, като и двата пъти се бе оказвало полезно, но свързано с неприятни последици. Всеки път Съюзът настояваше за отплата, обикновено под формата на охлабване на полицейския надзор над престъпните му дела. Той помогна на Съюзниците да завладеят южната част на Франция през август 1944 година и оттогава досега владееше Марсилия и Тулон. Помогна още един път: в борбата срещу алжирските заселници и ОАС след април 1961 и в замяна протегна пипала далеч на север чак до Париж.
Като полицай, Морис Бувие ненавиждаше корсиканците дълбоко, но знаеше, че Оперативното управление на Ролан често ги използува.
— Смятате ли, че могат да помогнат? — попита министърът.
— Ако този Чакал е толкова хитър, колкото казват — отвърна Ролан, — и ако някой изобщо е в състояние да го открие, мисля, че това е Съюзът.
— Колко ги има в Париж? — попита колебливо министърът.
— Около осемдесет хиляди. Някои са в полицията, в митницата, специалните части, Тайната служба и, разбира се, в престъпния свят. И са организирани.
— Действайте по собствена преценка — каза министърът.
Нямаше повече предложения.
— Добре, това е всичко в такъв случай. Комисар Льобел, онова, което искаме сега от вас, е, едно име, едно описание, една снимка. След това давам на тоя Чакал шест часа свобода.
— Всъщност остават ни три дни — обади се Льобел, който бе гледал през прозореца.
Слушателите му се слисаха.
— Откъде знаете? — попита Макс Ферне.
Льобел примигна бързо няколко пъти.
— Трябва да помоля за извинение. Твърде глупаво бе от моя страна да не се сетя по-рано. Вече от една седмица съм убеден, че Чакала си има план и че денят за покушението над президента е определен. Когато напусна Гап, защо не се превърна веднага в пастор Йенсен? Защо не отиде до Валанс и начаса не взе експреса за Париж? Защо пристигна във Франция, а след това прекара цяла седмица в убиване на времето?
— Е, защо? — попита някой.
— Защото си е определил деня — отвърна Льобел. — Знае кога ще удари. Комисар Дюкре, има ли президентът някакви ангажименти извън двореца днес, утре или в събота?
Дюкре поклати глава.
— А какво ще кажете за неделя, 25 август?
Около масата се чу въздишка, сякаш полъх на вятър премина през житна нива.
— Ами разбира се — едва чуто каза министърът. — Денят на освобождаването. И най-глупавото в цялата работа е, че повечето от нас бяхме с него тук на този ден. Освобождаването на Париж през 1944 година.
— Именно — каза Льобел. — Той пада малко нещо психолог, нашият Чакал. Знае, че в годината има един ден, който генерал Дьо Гол в никакъв случай не би прекарал на друго място освен тук. Това е, така да се каже, неговият велик ден. Този ден чака наемникът.
— В такъв случай — каза министърът оживено — той ни е в ръцете. След като източникът му на информация вече не съществува, в Париж няма да намери кътче, където да се скрие. Никоя парижка общност няма да го приеме и подкрепи, дори несъзнателно. В ръцете ни е. Комисар Льобел, дайте ни името на тоя човек.
Клод Льобел се надигна и тръгна към вратата. Останалите наставаха и се готвеха да отидат на обяд.
— Още нещо — извика министърът след Льобел, — как ви хрумна да подслушвате домашния телефон на полковник Сен Клер?
Льобел се извърна от вратата и сви рамене.
— Не ми е хрумвало — отвърна. — Просто снощи наредих да се подслушват всички ваши телефони. Приятен ден, господа.
В пет часа следобед, седнал на чаша бира на терасата на едно кафене почти до площад Одеон с лице, предпазено от слънцето със слънчеви очила, прилични на носените от всички наоколо, Чакала се сети. Идеята му дойде, докато наблюдаваше как двама души минават по улицата. Плати бирата, стана и си тръгна. На стотина метра по-нататък намери каквото му трябваше — дамски козметичен салон. Влезе вътре и си купи някои неща.
В шест часа вечерните вестници смениха заглавните си шапки. Късните издания носеха по една крещяща лента в горния край на първа страница: Assassin de la Belle Baronne se refugie a Paris158. Отдолу имаше портрет на баронеса Дьо ла Шалониер, увеличен от обща снимка, направена на светско тържество в Париж преди пет години. Открита бе в архивите на една фотоагенция и всички вестници я публикуваха. В шест и половина, пъхнал под мишница един брой от „Франс соар“, полковник Ролан влезе в малко кафене на улица Вашингтон. Чернобрадият барман го погледна съучастнически и кимна към друг мъж в задната част на помещението.
Той се приближи и заговори Ролан:
— Полковник Ролан?
Шефът на Оперативното управление кимна.
— Моля, последвайте ме.
Поведе го през една врата в дъното на кафенето и по стълбите към малка дневна на първия етаж — вероятно жилище на самия собственик. Почука и отвътре се чу:
— Entrez159.
Когато вратата се затвори зад гърба му, Ролан пое протегнатата ръка на надигналия се от креслото мъж.
— Полковник Ролан? Enchante160. Аз съм Capu161 на Съюза на корсиканците. Научих, че търсите някакъв човек…
