ТРЕТА ЧАСТ
АНАТОМИЯ НА ЕДНО УБИЙСТВО
19.
Клод Льобел прекара лоша нощ. В един и половина едва бе заспал, когато Карон го разтърси.
— Шефе, съжалявам, но ми хрумна нещо. Тоя приятел, Чакала, има датски паспорт, нали?
Льобел се разтърси, за да се разсъни.
— Е, та?
— Ами трябва да го е взел отнякъде. Или са му направили фалшив, или го е откраднал. Но след като придвижването с този паспорт налага промяна в цвета на косата, изглежда, е откраднат.
— Звучи логично. Нататък?
— Ако изключим юлската рекогнисцировка в Париж, той е бил на постоянно местожителство в Лондон. Така че най-вероятно паспортът да е откраднат в един от тези два града. А какво би сторил един датчанин, когато му откраднат паспорта или пък го загуби? Ще отиде в консулството си.
Льобел се надигна от походното легло.
— Понякога си мисля, че ще отидете далече, драги ми Люсиен. Свържете ме със старши следователя Томас у дома му и с датския генерален консул в Париж. В този ред.
Льобел прекара още един час край телефона, но убеди и двамата да станат от леглата си и да отидат в своите служби. Сам той отново легна почти към три часа сутринта. В четири го събуди телефонно обаждане от Парижката префектура. Съобщиха, че след събирането им в полунощ и в два часа сутринта са били донесени над деветстотин и осемдесет адресни карти, попълнени от датчани, настанили се из парижките хотели. Вече ги сортирали по категории: „вероятен“, „възможен“, и „други“.
В шест бе все още буден и пиеше кафето си, когато се обадиха от техническия отдел на DST. Беше ги инструктирал веднага след полунощ. Имаше улов. Взе кола и с Карон до себе си подкара по утринните улици към тяхната служба. Изслушаха записа в комуникационната лаборатория в сутерена.
— Започваше с шумно щракване, последвано от поредица звуци, сякаш някой набираше седем цифри. След това се чуха продължителните телефонни сигнали за „свободен абонат“ и после щракването от вдигната слушалка.
— Ало?
Отговори жена:
— Ici Jacqueline.
Мъжкият глас каза:
— Ici Valmy.
Жената заговори бързо:
— Те знаят, че е датски пастор. През нощта проверяват адресните хотелски карти на всички датчани в Париж, като ги събират в полунощ, в два и в четири. Ще посетят всички до един.
Последва пауза, после мъжкият глас каза:
— Мерси. — Затвори. Жената стори същото.
Льобел гледаше бавно въртящата се ролка на магнетофона.
— Знаете ли на кой номер се е обадила? — попита.
— Да — отвърна инженерът. — Може да се установи по времетраенето на връщането на избирателната шайба до нула. Номерът е MOLITOR 59 01.
— Имате ли адреса?
Човекът му подаде едно листче. Льобел го погледна.
— Хайде, Люсиен. Да идем да навестим господин Валми.
— Ами момичето?
— Ще бъде подведена под отговорност.
Почукаха в седем часа. Учителят си вареше закуска в една купичка върху газовия котлон. Намръщен, той спря газта и прекоси дневната, за да отвори. Срещу му се изправиха четирима мъже. Без да му се казва, той разбра кои са. Двамата униформени сякаш се готвеха да се нахвърлят отгоре му, но нисичкият човечец с мек израз им даде знак да си останат по местата.
— Подслушвахме телефона ви — обясни дребният спокойно. — Вие сте Валми.
Учителят не даде израз на никакви чувства. Отстъпи и ги пусна да влязат.
— Може ли да се облека? — попита.
— Да, разбира се.
Отне му само няколко минути да си обуе панталони и облече риза под наблюдението на двамата униформени, без да се обременява със събличане на пижамата, По-младият цивилен стоеше до вратата. По-възрастният обикаляше из жилището, разглеждаше книги и ръкописи.
— Векове ще са нужни за преглеждане на всичко това, Люсиен — каза, а мъжът при вратата изсумтя.
— Не е наша работа, слава Богу.
— Готов ли сте? — обърна се дребният към учителя.
— Да.
— Свалете го в колата.
Когато четиримата излязоха, комисарят започна да прелиства ръкописите, над които очевидно учителят бе работил предната вечер. Но всичките бяха най-обикновени ученически изпитни работи, взети за преглед. Явно човекът си работеше у дома. Той трябваше да е цял ден налице за в случай, че се обади Чакала. В седем и десет телефонът иззвъня. Льобел го гледа няколко секунди. После ръката му се протегна и вдигна слушалката.
— Ало?
Гласът отсреща бе равен, безизразен:
— Ici Chacal.
Льобел мислеше с бясна скорост.
— Ici Valmy — каза.
Последва мълчание. Не знаеше какво още да каже.
— Нещо ново? — попита гласът отсреща.
— Нищо. Загубили са следата в Корез.
По челото му бе избила пот. Много бе важно човекът да остане там, където бе, още няколко часа. Чу се тракване и слушалката онемя. Льобел я остави и се спусна надолу към паркираната до бордюра кола.
— Обратно в службата — викна на шофьора.
В телефонната кабина във фоайето на малък хотел край брега на Сена Чакала гледаше озадачен през стъклото. Нищо? Би следвало да има нещо. Тоя комисар Льобел не бе глупав. Би трябвало да са открили шофьора от Еглетон и чрез него да са стигнали до Горна Шалониер. Би трябвало съответно да са открили трупа в замъка и липсата на реното. Би трябвало да са открили и самото рено в Тюл и да са разпитали персонала на гарата. Би трябвало…
Излезе от кабината и прекоси фоайето.
— Сметката, ако обичате — каза на администратора. — Ще сляза след пет минути.
В седем и половина, докато Льобел влизаше в кабинета си, от Лондон позвъни старши следователят Томас.
— Съжалявам, че се забавих толкова много — каза. — Необходимо ни бе доста време да събудим датските консулски чиновници и да ги накараме да отидат в службата си. Вие бяхте съвършено прав. Един датски пастор е съобщил за загубата на паспорта си на 14 юли. Подозирал, че е откраднат от хотелската му стая в Уест Енд, но не можел да го докаже. Жалба до полицията не е подал, за голямо облекчение на собственика на хотела. Името на пастора е Пер Йенсен от Копенхаген. Описание: висок метър и осемдесет, очи сини, коса сива.
— Той е. Благодаря, господин старши следовател. — Льобел остави слушалката. — Свържете ме с
