Льобел остави слушалката.
— Боже милостиви, започвам да мисля бавно на стари години. Името на баронеса Дьо ла Шалониер бе регистрирано в Отел дьо Серф, същата вечер, когато там е бил и Чакала.
В 19,30 в една странична уличка в Тюл редови полицай откри колата. Докато се върне в участъка, стана 19,45, а докато от Тюл се обадиха на Валантен — 19,55. Овернският комисар се свърза с Льобел в 20,05.
— На около петстотин метра от гарата — каза той.
— Имате ли разписание на влаковете при себе си?
— Да, би трябвало да е тук някъде.
— Кога тръгва от Тюл сутрешният влак за Париж и кога трябва да пристигне на гара Остерлиц? Побързайте, за Бога, побързайте!
Откъм еглетонския край на линията се донесе приглушен говор.
— Само два влака на ден — каза Валантен. — Сутрешният е заминал в единадесет и петдесет и пристига в Париж в… а ето го, в осем и десет…
Льобел остави слушалката да виси и почти излязъл вече от кабинета, извика на Карон да го последва.
Експресът от осем и десет величествено навлезе точно навреме в гара Остерлиц. Едва бе спрял, когато вратите по цялата му лъскава дължина се разтвориха и пътниците се заизсипваха на перона, някои, за да бъдат посрещнати от чакащи ги близки, други, за да се насочат към многобройните арки, които водеха от главната зала към такситата. Сред последните бе висок сивокос човек с пасторска яка. Бе между първите, стигнали до такситата, и приведен пъхна трите си куфара върху задната седалка на дизелов мерцедес.
Шофьорът включи таксиметъра, отдели се от входа и се спусна по наклона към улицата. В предния двор имаше дъгообразна алея за автомобили с портал за пристигащи и друг за заминаващи от гарата коли. Таксито пое към изхода. И шофьорът, и пътникът чуха виещия звук, издигнал се над глъчката от пътниците, които се опитваха да привлекат вниманието на някое такси, преди да им е дошъл редът. Когато колата стигна улицата и зачака възможност да се включи в движението, три патрулни автомобила и две камионетки завиха през входа и спряха пред централните арки, водещи към главната зала на гарата.
— Хм, много са се забързали тая вечер, мръсниците — обади се шофьорът. — Накъде, господин свещеник?
Пасторът даде адреса на един малък хотел на Ке дез Огюстен.
Клод Льобел се върна в кабинета си в девет часа и намери бележка с молба да се свърже с комисаря Валантен в Тюл. Свързаха го след пет минути. Докато Валантен говореше, той заспиваше.
— Проверихте ли колата за пръстови отпечатъци? — попита Льобел.
— Разбира се, както и в стаята на замъка. Има стотици и всички съвпадат.
— Пратете ги тук колкото е възможно по-бързо.
— Ясно, ще бъде направено. Искате ли да ви изпратя и служителя от гарата в Тюл?
— Не, благодаря, той не може да ни каже нищо повече от онова, което вече е казал. Благодаря за усърдието, Валантен. Можете да освободите вашите момчета. Той вече е на наша територия. Ще трябва тук да се оправяме.
— Сигурен ли сте, че е датският пастор? — попита Валантен. — Би могло да е съвпадение.
— Не — отвърна Льобел, — само той е. Захвърлил е единия куфар. Вероятно ще го намерите някъде между Горна Шалониер и Тюл. Проверете по реките и деретата. Другите три парчета багаж обаче пасват точно. Само той е.
Остави слушалката.
— Сега пък пастор — промълви горчиво на Карон. — Датски пастор. Име неизвестно — човекът от службата за сигурност не може да си спомни името от паспорта. Човешкият фактор, винаги се явява човешкият фактор. Шофьор заспива край пътя, градинарят се притеснява твърде много да провери защо работодателката му се успива с шест часа, полицай не може да си спомни име от паспорт. Едно ще ви кажа, Люсиен, това е последното ми дело. Много остарях. Вече съм стар и бавен. Наредете да ми приготвят колата. Време е за вечерното пържене.
Съвещанието в министерството бе напрегнато и нервно. В продължение на четиридесет минути присъстващите изслушаха стъпка по стъпка направен отчет за събитията от горската просека до Еглетон, за отсъствието на така важния за следствието шофьор на такси, за убийството в замъка и за високия посивял датчанин, който се качил в Тюл на бързия влак за Париж.
— Казано с две думи — обади се с леден глас Сен Клер, когато Льобел свърши, — убиецът е вече в Париж, с ново име и ново лице. Вие май се провалихте за пореден път, драги ми комисарю.
— Да оставим укорите за по-късно — намеси се министърът. — Колко датчани има тази вечер в Париж?
— Вероятно неколкостотин, господин министър.
— Можем ли да ги проверим?
— Чак сутринта, когато адресните карти пристигнат от хотелите в префектурата.
— Ще наредя да се отиде във всички хотели в полунощ, в два и в четири часа — предложи префектът на полицията. — В графата „професия“ той трябва да нанесе „пастор“. В противен случай би събудил подозрението на администратора.
На хората им олекна.
— Вероятно ще си увие шалче около врата или ще свали яката, а после ще се регистрира като „господин еди-кой си“ — забеляза Льобел.
Неколцина го изгледаха кръвнишки.
— При това положение, господа, остава да се направи само едно — каза министърът. — Ще поискам нова среща с президента и ще го помоля да отмени всичките си явявания пред обществеността, докато този човек не бъде открит и неутрализиран. Междувременно всеки датчанин, регистрирал се тази вечер в Париж, да бъде лично проверен още утре заран. Мога ли да разчитам за това на вас, господин комисар? Господин префект?
Льобел и Папон кимнаха.
— В такъв случай, това е всичко, господа.
— Онова, което не ми дава мира — каза Льобел на Карон по-късно в кабинета, — е, че те упорито си мислят, че всичко се дължи на неговия късмет и на нашата глупост. Е добре, той има голям късмет, но е и дяволски умен. А ние имахме лош късмет и направихме грешки. Аз ги направих. Има обаче още нещо. На два пъти го изпуснахме за броени часове. Един път се измъкна от Гап точно навреме с пребоядисана кола. Сега напуска замъка, като на всичко отгоре убива и любовницата си часове след откриването на алфата. Това става всеки път, след като предната вечер на заседанието в министерството съм съобщил, че ни е в кърпа вързан и залавянето му може да се очаква през следващите дванадесет часа. Люсиен, драги мой, мисля да се възползувам от неограничените си правомощия и да организирам мъничко телефонно подслушване.
Облакътен на прозоречния перваз, той гледаше през бавно течащата Сена към Латинския квартал, където грееха ярки светлини и откъдето, над осветените води, се носеше смях.
На триста метра оттам друг мъж се бе облегнал върху рамката на прозореца си в лятната нощ и замислено гледаше към грамадата на Следствената полиция, вляво от осветените с прожектори кули на „Нотр Дам“. Облечен бе в черни панталони и високи обувки, копринено поло, прикриващо бяла риза и черен нагръдник. Пушеше английски цигари кинг сайз и младото му лице никак не се връзваше с буйната стоманеносива коса.
Докато двамата мъже гледаха един към друг през водите на Сена, без да знаят това, многобройните камбани на парижките черкви възвестиха настъпването на 22 август.
