префектурата — обърна се към Карон.
В осем и половина четирите полицейски камионетки пристигнаха пред хотел „Де Гранз Огюстен“. Полицаите преобърнаха стаята наопаки и тя доби вид, сякаш през нея е минал ураган.
— Съжалявам, господин комисар — каза собственикът на хотела на детектива със смачкан вид, който ръководеше операцията, — пастор Йенсен напусна хотела преди час.
Чакала взе едно случайно такси обратно за гара Остерлиц, където предната вечер бе пристигнал, ръководен от съображението, че издирването му би следвало да се насочи другаде. Предаде куфара с оръжието, шинела и дрехите на измисления Андре Мартен в багажния гардероб, като задържа само куфара с облеклото и документите на американския студент Марти Шулбърг. Запази и чантата с принадлежностите за гримиране.
С двете парчета багаж в ръце, все още с черния костюм, но с поло, което прикриваше пасторската яка, той се настани в един мизерен хотел зад ъгъла на гарата. Администраторът го остави сам да си попълни адресната карта, но го домързя да свери с данните от паспорта, както изискваше правилникът. В резултат на това картата не съдържаше дори името Пер Йенсен.
Качил се в стаята, Чакала се залови с лицето и косата си. С помощта на разтворител отстрани сивата боя и русият цвят се появи отново. След това косата придоби кестенявия оттенък на Марти Шулбърг. Сините контактни лещи си останаха, но очилата в златни рамки бяха заменени с американските, с дебели бизнесменски рамки.
Черните високи обувки, чорапите, ризата, нагръдникът и свещеническият костюм бяха натъпкани в куфара заедно с паспорта на пастор Йенсен от Копенхаген. Вместо тях си сложи маратонките, чорапите, джинсите, тениската и якето на американския колежанин от Сиракюз, щата Ню Йорк.
В късната утрин той бе готов за излизане, пъхнал паспорта на американеца в единия джоб на гърдите и пачка франкове в другия. Куфарът с последните останки от пастор Йенсен влезе в гардероба, а ключът от него бе пуснат в канала на бидето. Използва пожарогасителната стълба, за да се измъкне, и повече никой не чу и дума за него в този хотел. Няколко минути по-късно предаде и ръчната чанта в багажния гардероб на гара Остерлиц, пъхна квитанцията при другата в задния джоб и пое по пътя си. Взе такси за левия бряг, слезе на ъгъла на булевард Сен Мишел и улица Юшет и изчезна във водовъртежа от студенти и младежи, изпълнили гъмжащия като зайчарник Латински квартал на Париж.
Седнал пред евтиния си обяд в една опушена кръчма, Чакала започна да обмисля къде да прекара нощта. Не се съмняваше, че Льобел вече е разкрил пастора Пер Йенсен, а на Марти Шулбърг не даваше повече от двадесет и четири часа.
Дяволите да го вземат тоя Льобел, мислеше си гневно Чакала, но на сервитьорката се усмихна широко:
— Благодаря, сладурче.
В десет часа Льобел отново се свърза с Томас в Лондон. Молбата му накара старши следователя да изстене тихичко, но той все пак отговори достатъчно любезно, че ще направи всичко по силите си. Когато разговорът прекъсна, Томас извика старшия инспектор, участвал в разследването предишната седмица.
— Сядай сега — каза му. — Французите отново се обадиха. Изглежда, пак са го изпуснали. Сега той е в центъра на Париж и те подозират, че вероятно разполага с нова фалшива самоличност. Веднага започваме да звъним на всички лондонски консулства с молба да ни предоставят списък на чужденците, посетили страната след първи юли и заявили, че паспортът им е загубен или откраднат. Без негри и азиатци. Само бели. При всеки отделен случай ме интересува ръстът. Подозрителни са всички над метър и седемдесет. Залавяй се за работа.
Редовната среща в министерството в Париж бе изтеглена за два часа следобед.
Льобел представи доклада си със своя обичаен миролюбив и монотонен глас, но приемът бе леден.
— Дяволите да го вземат тоя тип — възкликна министърът по средата, — късметът му е сатанински!
— Не, господин министър, не става дума за късмет. През цялото време той е бил информиран за всяка наша стъпка. Именно поради тази причина е напуснал с такава бързина Гап, пак поради нея е убил жената в Ла Шалониер и се е измъкнал миг преди да хлопне резето. Всяка вечер докладвах пред това събрание за хода на работата си. На три пъти само броени часове ни деляха от задържането му. Тази сутрин неуспешното ми представяне по телефона, след арестуването на Валми, го накара да напусне мястото, където се бе установил, и да приеме нова самоличност. Но при първите два случая той е бил предупреждаван рано сутрин след моите брифинги.
Около масата настана ледено мълчание.
— Май си спомням, господин комисар, че това ваше предположение е вече правено — каза студено министърът. — Надявам се, че сте в състояние да го подкрепите с факти.
Вместо отговор Льобел постави върху масата портативен магнетофон и натисна стартовия бутон. Записаният телефонен разговор прозвуча с металическа острота в тишината на конферентната зала. Когато свърши, цялата стая се бе вторачила в апарата върху масата. Полковник Сен Клер бе станал пепелявосив и с леко треперещи ръце тъпчеше книжата си в папката.
— Чий беше този глас? — попита министърът най-накрая.
Льобел остане безмълвен. Сен Клер се надигна леко и погледите в залата се насочиха към него.
— Съжалявам, но съм принуден да ви съобщя… господин министър… че това бе гласът на… една моя приятелка. Понастоящем тя живее при мене… Извинете ме.
Полковникът напусна залата, за да се върне в двореца и да напише оставката си. Останалите в помещението се взираха мълчаливо в ръцете си.
— Много добре, господин комисар — гласът на министъра бе съвсем тих, — можете да продължите.
Льобел продължи изложението си с молбата до Томас в Лондон да изясни всички случаи на изчезнали в Лондон паспорти през последните петдесет дни.
— Надявам се — продължи той — до довечера да получа кратък списък или вероятно не повече от едно-две имена с описания, сходни с това на Чакала. Щом науча тия имена, ще поискам от държавите, от които са туристите, загубили паспортите си в Лондон, да изпратят снимки на тези хора. Сега можем да сме сигурни, че в момента Чакала прилича повече на титуляра на новата си самоличност, отколкото на Калтръп, Дуган или Йенсен. При малко късмет се надявам да получа тези снимки до утре на обяд.
— От моя страна — каза министърът — мога да ви съобщя резултата от разговора си с президента Дьо Гол. Той категорично отказа да промени и една точка от програмата си занапред, с цел да се предпази от убиеца. Честно казано, това трябваше да се очаква. Успях все пак да се сдобия с една отстъпка. Може вече да се снеме възбраната върху гласността. Поне в това отношение. Чакала сега е обикновен убиец. Удушил е баронеса Дьо ла Шалониер в собствения й дом, където проникнал с взлом, за да открадне бижутата й. Смята се, че е избягал и се укрива в Париж. Ясно ли е, господа?
Това именно ще бъде съобщено за следобедните вестници или поне за последните издания. В момента, господин комисар, когато сте напълно сигурен за новата самоличност или новите самоличности, зад които той би могъл сега да се прикрива, вие сте упълномощен да съобщите името или имената на печата. Това ще даде възможност на сутрешните вестници да осъвременят съобщенията си с нещо ново.
След като снимката на тоя злочест чуждестранен турист, загубил паспорта си в Лондон, пристигне утре сутринта, можете да я предадете на вечерните вестници, радиото и телевизията за още едно попълване на материалите около издирването на убиеца.
Вън от това, щом разполагаме с някакво име, всички полицаи и всички хора от отделенията за сигурност в Париж ще тръгнат по улиците за проверка на документите на всяка мярнала се жива душа.
Префектът на полицията, шефът на CRS и директорът на Следствената полиция си записваха като бесни. Министърът приключи:
— Контраразузнаването да провери с помощта на Централния архив всеки известен им симпатизант на ОАС. Ясно ли е?
Началниците на Контраразузнаването и Архива енергично кимнаха.
— Следствената полиция да снеме всички детективи от каквато и да е задача и да ги присъедини към издирването на убиеца.
