в ръка. Скрит, вероятно с нова самоличност и документи. Едно нещо е сигурно, господин министър: Където и да се намира, утре той трябва да се появи. Когато го направи, трябва да го открием, за какъвто и да се представя. А за целта е нужно едно нещо — старото детективско правило — да се държат очите отворени.
Нищо друго не мога да допълня към мерките да сигурност, господин министър. Те ми се виждат съвършени, направо непреодолими. Така че мога ли просто да се навъртам наоколо при всяка церемония и да видя дали не мога да го открия? Това е единственото, което още може да се направи.
Министърът бе разочарован. Той се бе надявал на някакъв проблясък на вдъхновение, на някакво блестящо откровение от страна на детектива, когото преди две седмици Бувие представи като най-добрия във Франция. А той предложи да си отварят очите. Министърът се надигна.
— Разбира се — каза студено. — Ще ви моля точно това да сторите, господин комисар.
По-късно същата вечер Чакала подреди такъмите си в стаята на Жюл Бернар. Върху леглото се виждаха износените черни обувки, сивите вълнени чорапи, панталоните и отворената риза, шинелът с единичната редица орденски лентички, черната барета на френския ветеран от войната Андре Мартен. Отгоре хвърли изработените в Брюксел фалшиви документи, които осигуряваха на собственика на дрехите новата му самоличност.
До тях нареди лекия колан с висяща примка, направен от здрав ширит в Лондон, и петте, приличащи на алуминиеви, стоманени тръби за приклада, патронника, цевта, заглушителя и оптическия прицел на карабината.
Край тях лежеше гуменият тампон, в който бяха пъхнати пет експлодиращи патрона.
Измъкна два от гумата и с клещите, взети от сандъчето с инструменти под умивалника, внимателно сряза носовете. От вътрешността на всеки извади намиращото се там тъничко парченце кордит. Тях прибра, а ненужните вече гилзи изхвърли в боклука. Оставаха му три патрона и те щяха да са достатъчни.
Не бе се бръснал два дни и брадата му бе покрита с къса златиста четина. Щеше да я обръсне зле с острия бръснач, купен при пристигането в Париж. Върху полицата в банята сложи тубичките от афтършейв, които в действителност съдържаха сивата боя, използвана вече веднъж за пастор Йенсен, и разтворителя. Измил бе тъмнокестенявия цвят на Марти Шулбърг и сега, седнал срещу огледалото в банята, режеше собствената си руса коса все по-ниско и по-ниско, докато от темето му застърчаха кичурчета като неподравнени косми от четка.
Увери се за последен път, че всичко необходимо за сутринта е на мястото си, после си приготви омлет, седна пред телевизора и гледа забавна програма, докато стана време за лягане.
В неделя, 25 август, жегата бе убийствена. Настъпил бе апогеят на горещата лятна вълна, точно както преди година и три дни, когато подполковник Жан-Мари Бастиан-Тири и хората му направиха опит да убият Шарл дьо Гол на пътя край Пти Кламар. Макар никой от заговорниците в оная вечер през 1962 година да не знаеше това, действията им сложиха началото на поредица събития, която щеше да приключи един път завинаги едва в грейналия над празничния град следобед на тази лятна неделя.
Но докато парижани празнуваха собственото си освобождение от германците преди деветнадесет години, сред тях имаше седемдесет и пет хиляди, които се потяха в тъмносини шевиотени куртки и сака, като се опитваха да поддържат реда сред останалите. Масово бе посещението на възторжено обявените от вестниците церемонии по повод Деня на освобождението. Повечето от дошлите обаче едва можаха да зърнат държавния глава, тръгнал с горда стъпка между непробиваемите фаланги от полицаи и телохранители да изпълни задълженията си в паметните тържества.
Освен дето бе ограден от погледите на кохорта офицери и чиновници, които, макар и поласкани от поканата да бъдат в близост, не си даваха сметка, че единствената им обща черта е техният ръст и че всеки служеше като своего рода жив щит на президента, генерал Дьо Гол бе заобиколен от четиримата си телохранители.
За щастие неговото късогледство, съчетано с отказа му да слага очила пред хората, не му позволяваше да забележи, че от всяка страна го заслоняваха туловищата на Роже Тесие, Пол Комити, Ремон Сасиа и Анри Джудер.
На журналистите те бяха известни като „горилите“ и мнозина смятаха, че названието просто се дължи на външния им вид. Всъщност за начина им на придвижване съществуваше чисто практическа причина. Всеки от четиримата имаше масивен гръден кош и рамене и бе специалист по всякакъв вид борба. Напрегнатите мускули на гърба караха ръцете да се поклащат доста встрани от тялото. В добавка всеки носеше под лявата си мишница своя любим автоматичен пистолет, което още по-силно подчертаваше стойката му на горила. Движеха се с полуотворени длани, готови всеки момент да измъкнат пистолета от кобура, прикрепен към раменете, и да открият огън при първия намек за беда.
Беда обаче нямаше. Церемонията при Триумфалната арка протече по план, докато по целия амфитеатър от покриви с изглед към площад Етоал стотици мъже, клекнали зад комините, наблюдаваха и охраняваха с бинокли и пушки. Когато най-накрая президентският кортеж пое по Шанз-Елизе към „Нотр Дам“, всички въздъхнаха с облекчение и започнаха да слизат.
Същото стана и при катедралата. Обиколен от прелати и други духовници, сложили одеждите си под наблюдение, кардиналът, архиепископ на Париж, отслужи тържествена литургия. Двама мъже с карабини бяха кацнали в галерията на органа (дори архиепископът не знаеше, че са там) и наблюдаваха събраното долу множество. Сред паството имаше множество цивилни полицаи, които не коленичеха и не затваряха очи, но горещо се молеха като останалите с думите на старата полицейска молитва: „Моля ти се, Господи, не през моето дежурство!“
Неколцина зяпачи отвън, макар и на двеста метра от входа на катедралата, бяха прибрани, когато посегнаха към вътрешните си джобове. Един искаше да се почеше, друг да извади табакерата си.
И все още нищо не се случваше. Нито пукот на карабина от някой покрив, нито глух тътен от бомба. Полицаите се наблюдаваха един друг, за да се убедят, че колегата носи задължителната значка, дадена същата сутрин, та да не може Чакала да я възпроизведе и да се представи като полицай. Един от специалните части, който загуби значката си, светкавично бе задържан и отведен в близка камионетка. Отнеха му автоматичната карабина и го освободиха чак вечерта. И дори тогава стана нужда двадесет от колегите му лично да го разпознаят и да гарантират за него, с цел да убедят полицаите, че е този, за когото се представя.
Атмосферата при Монвалериен бе наелектризирана, макар президентът да не даде вид, че забелязва това (ако бе забелязал). Хората от охраната смятаха, че генералът ще е в безопасност, докато е вътре в костницата, разположена в работническото предградие. Но докато колата му завиваше из тесните улички към затвора, с намалена скорост по ъглите, наемникът би могъл да предприеме своя опит.
Всъщност по това време Чакала се намираше другаде.
На Пиер Валреми му бе дошло до гуша. Горещо му бе, куртката лепнеше към гърба му, ремъкът на автоматичната карабина жулеше рамото през прогизналия плат, мъчеше го жажда и на всичко отгоре бе време за обяд, от който знаеше, че ще трябва да се лиши. Започваше да съжалява, задето изобщо е влязъл в Специалните полицейски части.
Когато поради съкращение на щата загуби мястото си в една фабрика на Руан и чиновникът в трудовата борса му посочи закачения на стената плакат с грейнал в усмивка младеж с униформа на CRS, който обявяваше пред света, че има работа с бъдеще и възможности за интересен живот, всичко изглеждаше много добре. Униформата от снимката беше скроена като от самия Балансиага169. И Валреми се записа.
Никой не бе споменал и дума за живота в казармата, приличаща на затвор, какъвто всъщност и е била в миналото. Ни дума за гонката, за нощните учения, нито за жулещата куртка от груб плат, нито за часовете висене по ъглите и хапещ студ или палеща жега, в очакване на ГОЛЕМИЯ АРЕСТ, дето никога не идваше. Документите на хората винаги си бяха в ред, делата им — най-обикновени и безобидни, и всичко това можеше да докара всекиго до пиянство.
А сега Париж, първото място, което бе посетил извън Руан. Надявал се бе да види града на светлината. Нищо подобно, не и със сержант Барбише като началник на взвода. Все същото: „Гледай тук тая ограда,
