Валреми. Значи стоиш до нея, наблюдаваш я, внимаваш да не я махне някой и не пускаш да мине през нея когото и да било, освен ако няма право, ясно ли е? Тая е отговорна работа, момче“.
Вярно отговорна! Като си помислиш, малко са се побъркали с тоя Ден на освобождаването на Париж, за който докараха от провинцията хиляди да подкрепят парижките части. В неговото помещение снощи имаше хора от десет различни града, а момчетата от Париж разправяха, че някой си очаквал нещо да стане, иначе за какво е цялата дандания. Приказките са си приказки. Нищо свястно не излиза от тях.
Валреми се обърна и погледна назад към улица Рен. Преградата, която охраняваше, бе част от верига през улицата, от единия ред сгради до другия, и се намираше на около двеста и петдесет метра от площад „18 юни“. Фасадата на гарата се виждаше на още сто метра след площада, а отпред бе дворът, където щеше да се проведе церемонията. В далечината различаваше в двора неколцина души, които означаваха местата на ветераните, на официалните лица и на оркестъра на Републиканската гвардия. Още три часа. Господи, нямаше ли край всичко това?
Пред заграждението започнаха да се събират първите зяпачи. Някои от тях имаха фантастично търпение, мислеше си Валреми. Като си помислиш само, да чакаш в тая жега часове наред единствено за да зърнеш на триста метра едно море от глави и да знаеш, че някъде по средата на тълпата се намира Дьо Гол. И все пак такива винаги се събираха, когато предстоеше да се появи старият Шарл.
Сто или двеста от тях вече се бяха събрали покрай бариерата, когато съзря стареца. Той куцукаше по улицата и по вида му личеше, че няма да може да измине още и половин километър. По черната му барета имаше петна от пот, а под коляното се метлееха полите на дълъг шинел. Ред медали се люшкаха с подрънкване на гърдите му. Неколцина от тълпата край бариерата го погледнаха със състрадание.
Тия дядовци винаги си носят медалите, помисли си Валреми, като че ли това е всичко, което притежават. Е, за някои от тях може би медалите наистина бяха единственото в живота. Особено когато единият ти крак е откъснат. Може би когато е бил млад, е подтичвал с двата си крака, продължаваше да разсъждава той, като наблюдаваше куцащия към него по улицата старец. А сега приличаше на смазаната стара чайка, която служителят в Специалните части бе видял при една екскурзия до крайбрежието при Кермадек.
Господи, само като си помислиш какво е да куцукаш на един крак до края на дните си, подпирайки се на алуминиева патерица… Старецът докуца до него.
— Je peux passer?170 — попита плахо.
— Дай да видим документите, дядка.
Старият ветеран затършува из ризата си, която плачеше за пране. Измъкна две карти. Валреми ги взе и ги прегледа. Андре Мартен, френски гражданин, петдесет и три годишен, роден в Колмар, Елзас, жител на Париж.
Другият документ бе на същия човек. В горния му край личеше надписът: „Mutile de Guerre“171
Да, добре са те наредили, братче, помисли си.
Разгледа снимките на двете карти. Бяха на един и същ човек, но правени по различно време. Вдигна очи.
— Свали баретата.
Старецът я свали и замачка в ръка. Валреми сравни лицето пред себе си с това от снимките. Човекът отпред имаше болнав вид. Беше се порязал при бръсненето и върху раничките, където още личаха петънца кръв, бяха залепени парченца тоалетна хартия. Сивкаво на цвят, лицето бе лъснало от пот. Над челото във всички посоки стърчаха сиви кичурчета коса, разбъркани при свалянето на баретата. Валреми върна картите.
— Защо искаш да идеш натам?
— Там живея — отвърна старецът. — Пенсионер съм. Имам таванска стая.
Валреми отново взе документите. В личната карта бе отбелязан адресът: улица Рен 154, Париж, 6-и район. Върху близката врата стоеше номер 132. Бая далече. 154 трябва да е по-надолу. Няма забрана да се пусне един старец да си иде у тях.
— Добре, минавай. И умната! Големият Шарл ще пристигне след час-два.
Старецът се усмихна, прибра картите и почти щеше да се катурне от единствения си крак и патерицата, та Валреми посегна да го задържи.
— Знам. Един стар приятел ще си получи медала. Моя ми го връчиха преди две години… — той потупа Медала на Освобождението върху гърдите си — обаче от Министъра на въоръжените сили.
Валреми погледна медала. Значи това е Медалът на Освобождението. Прекалено мъничък, за да ти откъснат крака за него. Спомни си за властта, в която бе облечен, и кимна рязко. Старецът закуцука по- нататък. Валреми се извърна и попречи на друг, който правеше опит да мине през заграждението.
— Хайде, хайде, стига вече. Стой си там.
Последното, което видя от стария войник, бе крайчецът на шинела, изчезващ в един вход на края на улицата, до площада.
Мадам Берт вдигна сепнато очи, когато над нея се надвеси сянката. Беше мъчителен ден, с всичките тия полицаи, дето се пъхаха във всяка стая, и тя не знаеше какво щяха да кажат наемателите, ако си бяха у дома. За щастие освен трима всички бяха заминали през август на почивка.
Едва когато полицаите си отидоха, можа най-после да седне на обичайното си място във входа и спокойно да поплете. Церемонията, която трябваше да се състои на стотина метра отвъд площада, в двора на гарата, ни най-малко не я интересуваше.
— Excusez-moi, Madame172… Мислех си… може би чаша вода. Много е горещо… чакам церемонията…
Видя един старец в шинел, какъвто някога носеше отдавна починалият й съпруг, окичен на гърдите под левия ревер с медали. Увиснал бе върху патерица, а под шинела се подаваше само един крак. Лицето бе измъчено и потно. Мадам Берт събра плетивото и го пъхна в джоба на престилката.
— Oh, mon pauv’ Monsieur.173 Толкова ПЪТ да биете… и в тая жега. До церемонията има още два часа. Подранили сте… Елате, елате…
Тя забърза към стъклената врата на жилището си в дъното на входа, за да налее чаша вода. Ветеранът закуца подире й.
През шума от течащата вода тя не можа да чуе как се затвори вратата към входа. Почти не усети как по долната й челюст се плъзнаха пръстите на лявата ръка на мъжа, а ударът на събраните кокалчета току зад ухото отдясно на главата дойде съвсем неочакван. Образът на течащия кран и на пълнещата се с вода чаша избухна в хиляди черни и червени частици и отпуснатото й тяло се свлече на пода.
Чакала разкопча шинела, посегна към кръста и развърза колана с примката, която държеше десния му глезен вързан, свит към бедрото. Когато изпъна крака и отпусна схванатото коляно, лицето му се изкриви от болка. Преди да стъпи, остави няколко минути кръвта да се раздвижи в прасеца и глезена.
След пет минути ръцете и краката на мадам Берт бяха завързани с намерените под мивката канапи, а през устата й бе залепено голямо парче скоч. Пренесе я в килера и затвори вратата.
Претърси жилището и в чекмеджето на масата откри ключовете от апартаментите. Закопча отново палтото, вдигна патерицата, същата, с която бе куцал из летището на Брюксел и Милано преди дванадесет дни, и надникна навън. Входът бе пуст. Излезе от жилището, заключи след себе си и се затича по стълбите.
На шестия етаж откри апартамента на госпожица Беранже и почука. Не се чу никакъв звук. Изчака малко и отново почука. Нито от този, нито от съседния апартамент на г-н и г-жа Шарие не се чу шум. Потърси из връзката ключ с името Беранже, намери го и влезе в апартамента, като затвори и заключи след себе си.
Отиде до прозореца и надникна навън. От другата страна на улицата мъже в сини униформи заемаха позиции по покривите на сградите. Пристигнал бе точно навреме. С изпъната ръка отвори прозореца и безшумно дръпна навътре двете крила, докато застанаха успоредно на стената. След това се оттегли във вътрешността на дневната. От прозореца върху килима падаше квадратно петно светлина. То контрастираше с останалото по-тъмно пространство на помещението.
Ако застанеше извън светлия квадрат, наблюдателите отсреща нямаше да видят нищо.
