Като отиде в сянката на събраната завеса до прозореца, установи, че има видимост надолу и встрани към предния двор на гарата, на сто и тридесет метра оттук. Отстъпи на осем крачки от прозореца и доста встрани от него и премести на това място холната маса, след като махна покривката и вазата с изкуствени цветя, които замести с две възглавници, взети от креслото. Това щеше да е огневата му позиция.
Смъкна шинела и запретна ръкави. Разглоби патерицата парче по парче. Отви черния гумен тампон от края й и там се показаха лъскавите капсули на останалите му три патрона. Едва сега започнаха да го напускат гаденето и изпотяването, предизвикани от поглъщането на кордита.
Отви следващата част от патерицата и от нея измъкна заглушителя. Свали втората тръбичка, за да изплюе оптическия прицел. От най-дебелата част на патерицата, където се събираха в едно двете стъбла на горната опора, освободи цевта и патронника на пушката.
Двата стоманени ствола, които, сглобени, щяха да образуват раменете на приклада, измъкна от V- образната рамка над тази тръба. Най-накрая отдели подраменната опора на патерицата, която единствена не прикриваше нищо освен сложения в тапицерията й спусък. Иначе опората бе пъхната върху приклада, както си беше, за да оформи раменната пета.
Сглоби карабината с любов и старание — патронник и цев, горна и долна част на приклада, раменна пета, заглушител и спусък. Най-накрая пъхна на мястото му оптическия прицел и го закрепи неподвижно.
Седнал на един стол зад масата, леко наведен напред, с цев, положена върху горната възглавница, той примижа в прицела. Във визьора се появи осветеният от слънцето площад отвъд прозореца и на петнадесет метра под него. През полезрението му премина главата на един от хората, които все още означаваха местата за предстоящата церемония. Чакала проследи целта. Главата изпъкваше голяма и ясно очертана. Голяма колкото оня пъпеш на горската поляна в Ардените.
Най-после удовлетворен, подреди трите патрона покрай ръба на масата като войници. С палец и показалец измъкна затвора и пъхна първия патрон в патронника. Един би следвало да стигне, но той разполагаше и с два резервни. Тикна затвора напред, докато запъне плътно дъното на гилзата, завъртя го наполовина и по тоя начин го заключи. Накрая внимателно положи пушката върху възглавницата и бръкна за цигари и кибрит.
Като дръпна дълбоко от първата цигара, Чакала се облегна назад. Оставаше му да чака още час и три четвърти.
21.
Комисар Льобел се чувствуваше така, сякаш никога през живота си не бе пил нищо. Устата му бе суха, а езикът прилепнал към небцето като заварен. Това усещане не бе причинено единствено от жегата. За пръв път от много, много години бе наистина уплашен. Сигурен бе, че този следобед нещо ще се случи, а все още нямаше и понятие къде именно и кога.
Присъствал бе и на Триумфалната арка, и при „Нотр Дам“, и в Монвалериен. Нищо не стана. По време на обяда с част от участниците в комитета, който тази заран се събра за последен път в министерството, усети как настроението се променя от напрежение и гняв към нещо почти като еуфория. Оставаше още една церемония и както го бяха уверили, площад „18 юни“ бил излизан и запечатан.
— Отишъл си е — каза Ролан, когато групата, обядвала в една бирария недалеч от Елисейския дворец, докато генерал Дьо Гол обядваше вътре, излезе на слънце. — Отишъл е на майната си и много умно е постъпил. Някъде някога ще се появи и моите момчета ще го пипнат.
Сега Льобел обикаляше потиснат покрай тълпата, държана на двеста метра по булевард Монпарнас, толкова далече от площада, че никой не можеше да види какво става. Всички полицаи и служители при бариерите, с които говори, му казаха едно и също. Откак в дванадесет часа бяха поставени загражденията, никой не е минавал.
Блокирани бяха главните улици, блокирани бяха страничните улици, блокирани бяха всички пасажи. Покривите бяха наблюдавани и охранявани. Служители на сигурността бяха наводнили самата гара, натъпкана като пчелна пита с канцеларии и мансарди, обърнати към двора. Накацали бяха и по покрива на огромното хале, високо над смълчаните перони, откъдето този следобед всички влакове бяха пренасочени към гара Сен Лазар.
Вътре в охранявания район всяка сграда бе преровена из основи от мазето до тавана. Повечето жилища бяха празни. Обитателите прекарваха отпуските си край морето или в планината.
С две думи, районът около площад „18 юни“ бе стегнат в обръч, по-тесен и от гъза на мишка, както би се изразил Валантен. При спомена за езика на онзи овернски полицай Льобел се усмихна. Усмивката внезапно изчезна. Валантен също не бе успял да спре Чакала.
Като показа полицейската си карта, мина за по-пряко през страничните улички и излезе на улица Рен. Същата история. Улицата бе блокирана на двеста метра от площада, тълпата — струпана отвъд загражденията, платното — пусто, ако не се смятат патрулиращите служители от специалните части. Започна пак да разпитва.
Да сте видели някого? Не, господине. Някой да е минавал? Кой да е? Не, господине. Чу как долу, в двора на гарата, оркестърът на Републиканската гвардия си настройваше инструментите. Погледна часовника. Генералът щеше да пристигне всеки момент. Да сте видели някой да минава? Кой да е? Не, господине. Оттук, не. Добре, продължавайте.
Долу откъм площада чу висока команда и от края на булевард Монпарнас към площад „18 юни“ се зададе автомобилна колона. Гледа я, докато влизаше през портала на предния двор край полицаите, застанали „мирно“ и вдигнали ръце за поздрав. Всички погледи от улицата бяха обърнати към лъскавите черни коли. На няколко метра от него тълпата зад бариерата напираше да премине. Льобел погледна към покривите. Добри момчета. Наблюдателите не обръщаха внимание на зрелището долу. Погледите им не спираха да шарят по отсрещните покриви и прозорци. Накацали по парапетите, те дебнеха и за най-малко раздвижване зад някой прозорец.
Стигнал бе до западната страна на улица Рен. Млад служител от CRS бе разкрачил крака върху пространството, разделящо последното стоманено заграждение от сградата с номер 132.
— Някой да е минавал оттук?
— Не, господине.
— Откога сте тук?
— От дванадесет часа, господине, когато затвориха улицата.
— И никой не е минавал през тая пролука?
— Не, господине… Впрочем… само един сакат старец, който живее ей там, долу.
— Какъв сакат старец?
— Един възрастен човек, господине. Изглеждаше болен като куче. Имаше си лична карта и удостоверение за инвалид от войната. Адресът в личната карта бе улица Рен, номер 54. Трябваше да го пусна, господине. Взел-дал беше, наистина болен. Нищо чудно, в тоя шинел и при тая жега и всичко останало. Шантава работа, нали?
— Шинел?
— Да, господине. Дълъг шинел. Военен, като ония, дето ги носеха войниците едно време. Но твърде дебел за това време все пак.
— Какво му имаше?
— Ами горещо му беше, нали разбирате?
— Казахте, че е инвалид от войната. Какво му имаше?
— Един крак, господине. Само един крак. Куцукаше с патерица.
Долу откъм площада се донесоха първите ясни звуци от тромпети. „На крак, деца на Родината, денят на славата настъпи…“ Неколцина от тълпата подхванаха познатата мелодия на Марсилезата.
— Патерица ли?
Собственият глас на Льобел му се чу слаб и отдалечен. Човекът от специалните части го гледаше загрижено.
— Да, господине. Патерица, каквато използват всички еднокраки. Алуминиева патерица…
Льобел хукна надолу по улицата, крещейки към служителя от CRS да го последва.
