Те бяха строени на припек в пустия площад. Колите стояха паркирани плътно една зад друга покрай фасадата на гарата. Точно срещу тях, успоредно с желязната ограда, която делеше двора от площада, стояха десетината удостоени с медали и очакваха да им бъдат връчени от държавния глава. Официалните лица и дипломатическият корпус, плътна маса пепелявосиви костюми, се намираха в източния край на двора. Тук-там се мяркаше розовата пъпка на Почетния легион.
Западната част бе заета от стегнатите редици на Републиканската гвардия с червени пера и лъснати шлемове. Оркестрантите бяха изтеглени малко пред почетния взвод.
Група служители от протокола и двореца се бяха струпали около една от колите край стената на гарата. Оркестърът засвири Марсилезата.
Чакала взе карабината и се прицели към двора. Улови в прицела най-близкия от ветераните, тоя, който пръв щеше да получи медала си. Беше нисък набит мъж, изправен като кол. В окуляра главата му се виждаше съвършено ясно, почти в пълен профил. След няколко минути срещу него щеше да застане едно друго лице, гордо, надменно, увенчано с кепе в цвят каки и с две златни звезди отстрани.
„Marchons, marchons a la Victoire…“174 Бум-бум-бум. Последните звуци от националния химн замряха и настъпи дълбока тишина. Командирът на почетния взвод изрева над двора: „За среща отдясно… За по-о-очест!“ Последваха три отсечени трясъка, когато ръцете в бели ръкавици се стовариха едновременно върху магазини и приклади, а токовете в хор удариха земята. Тълпата около колата се раздели на две. Една-единствена висока фигура излезе от средата и пое с горда походка към строя на ветераните. На петдесет метра от тях спряха всички останали, освен Министъра на ветераните от войната. Министърът щеше да представи ветераните на техния президент. Продължи и един служител, който носеше кадифена възглавничка с редичка от десет парченца метал и десет цветни лентички отгоре. Като не смятаме тези двама, Шарл дьо Гол крачеше сам към строя.
— В този вход ли?
Льобел спря задъхан и посочи вратата.
— Така ми се струва, господине. Да, този беше, вторият открая. Тук влезе.
Дребничкият детектив потъна във входа, а Валреми го последва, без да съжалява, че се е махнал от улицата, където странното им поведение по време на такъв сериозен церемониал предизвика неодобрително свиване на вежди от страна на началството, застанало „мирно“ срещу оградата на двора на гарата. Е, ако му потърсеха сметка, винаги можеше да каже, че странното човече се е представило за комисар от полицията, а той се е опитвал да го задържи.
Когато влезе във входа, детективът блъскаше вратата на портиерското жилище.
— Къде е портиерката? — извика.
— Не знам, господине.
Преди да успее да каже каквото и да е, човечето разби с лакът матовото стъкло на вратата, бръкна и я отвори отвътре.
— След мен! — извика и хлътна в жилището.
Ей сега ще се затичам, как ли не, помисли си Валреми. Ти си смахнат бе.
Завари дребния детектив при вратата на килера. Погледна над рамото му и видя завързаната портиерка, все още в безсъзнание върху пода.
Господ да ме убие! Изведнъж осъзна, че човечето не се шегува. Той НАИСТИНА беше полицейски комисар и те НАИСТИНА преследваха престъпник. Ето го великия миг, който така бе чакал, но сега му се щеше да си е в казармата.
— Най-горният етаж — извика детективът и се понесе нагоре по стълбите със скорост, която изненада Валреми. Той затропа подире му, като в движение сваляше карабината от рамото.
Президентът на Франция спря пред първия ветеран и леко се наведе към министъра да му съобщи кой е и какво е отличието за доблест, проявена от този човек на същия ден преди деветнадесет години. Когато министърът свърши с представянето, държавният глава сведе глава пред ветерана, извърна се към човека с възглавничката и пое предложения медал. Докато оркестърът засвири тихичко „Ла Маржолен“, генералът закачи медала върху гърдите на понапълнелия мъж пред себе си. После отстъпи крачка и козирува.
Отдалечен на сто и тридесет метра и шест етажа над него, Чакала стисна пушката и присви око пред окуляра на оптическия прицел. Отлично различаваше чертите на лицето — веждите под ръба на кепето, втренчения поглед, внушителния нос. Видя как вдигнатата за поздрав ръка се спуска от ръба на шапката. Кръстачката на прицела се залепи върху откритото слепоочие. Бавно и внимателно пръстът натисна спусъка…
Стотна от секундата по-късно той гледаше към двора пред гарата и не можеше да повярва на очите си. Преди куршумът да излети от дулото, неочаквано и рязко президентът на Франция се бе навел напред. Пред невярващия поглед на убиеца той тържествено целуна ветерана по двете бузи. Тъй като бе с една глава по-висок, трябваше да се наведе напред, за да направи жеста, така обичаен за французите и някои други народи, но шокиращ за англосаксонците.
По-късно бе установено, че куршумът е минал на косъм зад навеждащата се глава. Остава неясно дали президентът чу камшичния звук, следващ непосредствено куршума по неговата траектория. Той не даде да се разбере. Министърът и официалните лица не чуха нищо. Както и останалите, отдалечени на петдесет метра.
Куршумът се заби, без да засегне никого, В размекнатия от слънцето асфалт на двора и потъна, пръскайки се, на повече от два сантиметра. „Ла Маржолен“ продължаваше. След втората целувка по бузата президентът се изправи и се насочи уверено към втория човек в редицата.
Иззад пушката си Чакала изруга тихо и злобно. Никога в живота си до този момент не бе пропускал неподвижна цел от това разстояние. После се успокои — все още имаше време. Отвори патронника и изхвърлената празна гилза падна безшумно на килима. Взе втория патрон и го постави на място, след което затвори патронника.
Клод Льобел пристигна задъхан на шестия етаж. Имаше чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите и ще се затъркаля на площадката. Две врати водеха към фасадата на сградата. Гледаше ту едната, ту другата, докато служителят от специалните части застана редом с опряна на бедрото и насочена напред карабина. Докато Льобел се колебаеше пред двете врати, иззад едната се донесе глухо, но ясно „пфут“. Льобел посочи с показалец ключалката.
— Простреляйте я! — заповяда и отстъпи. Човекът от CRS запъна здраво крака и стреля. Парченца дърво, метал, изгорял експлозив и смачкани куршуми се разлетяха във всички посоки. Вратата хлътна и се люшна навътре като пияна. Пръв в стаята влезе Валреми. Льобел го следваше по петите.
Валреми разпозна сивите кичури, но това бе всичко. Човекът си бе с два крака, шинела го нямаше, а ръцете, стиснали пушката, принадлежаха на як млад мъж. Убиецът не му остави никаква възможност. Надигнал се от мястото си зад масата с едно бързо завъртане, той стреля приведен от бедро. Единственият изстрел не се чу. Куршумът се вряза в гърдите, удари гръдната кост и експлодира. За миг Валреми усети как нещо го къса и разпаря с остра пронизваща болка. После дори тя изчезна. Светлината избледня, сякаш изведнъж лятото бе сменено от зима.
Парче от килима се надигна и го плесна по бузата. Всъщност именно бузата му лежеше върху килима. Най-напред престана да усеща бедрата и корема, а след това гърдите и врата. Последните му възприятия бяха солен вкус в устата, както когато се бе къпал в морето при Кермадек, и видението за еднокрака стара чайка, кацнала върху кол. После стана тъмно.
Над тялото му Клод Льобел гледаше към очите на другия. Сърцето не го притесняваше — то май вече не биеше.
— Чакал — промълви.
Другият каза само:
— Льобел.
Ръцете му бяха заети с пушката — изтегляше затвора. Льобел видя как проблесна падналата на пода
