създадените в края на миналия век големи каучукови плантации, в които при робски условия се трудели китайски работници.
Основателят на тези плантации бил предприемчив и безскрупулен шотландец на име Йън Макалистър, който през 1921 година получил титлата „сър“. Плантациите се намирали в Борнео. Оттук и името на компанията.
По-скоро строител, отколкото бизнесмен, Макалистър приел през 1903 да влезе в съдружие с група лондонски бизнесмени и през следващата година била основана „Бормак“ с една емисия от половин милион обикновени акции. Макалистър, който предната година се бил оженил за седемнайсетгодишно момиче, получил 150 000 акции, място в Съвета на директорите и пожизнената длъжност управител на плантациите.
През първите десет години след основаването на компанията лондонските бизнесмени сключили редица изгодни договори с фирми, които снабдявали по време на войната британската армия с каучук. В резултат на това цената на една акция скочила от четири шилинга на две лири. Военнопромишленият бум продължил до 1918. След края на Първата световна война компанията била сполетяна от рязък срив. Когато обаче през двадесетте автомобилната мания повишила търсенето на гуми, акциите отново се вдигнали. Била пусната още една емисия и общият брой на акциите нараснал на един милион, а пакетът на сър Йън стигнал цифрата 300 000. Това била последната емисия на акции.
После дошла депресията и цените на акциите отново паднали. Започнали да се покачват едва към 1937. През същата година нервите на един от китайските работници не издържали и с помощта на огромен нож той извършил скверно деяние върху тялото на сър Йън. По ирония на съдбата благородникът умрял от отравяне на кръвта. Ръководството на плантациите поел заместник-управителят, но той нямал таланта на мъртвия господар. Производството тръгнало стремително надолу. Втората световна война можела да оправи положението на компанията, но след японското нашествие през 1941 търговската дейност секнала.
Смъртоносен удар на „Бормак“ нанесло индонезийското националистическо движение, което през 1948 си извоювало контрол над холандските колонии Индонезия и Борнео. Когато накрая била прекарана границата между индонезийската част на Борнео и британското Северно Борнео, плантациите се оказали на индонезийска територия и били национализирани без никаква компенсация.
През следващите повече от двайсет години компанията продължавала да крета, опитвайки се да си възвърне поне част от фондовете чрез нескончаеми дела с режима на президента Сукарно, които поглъщали цялата печалба. Цените на акциите непрекъснато спадали. Когато Мартин Торп се заинтересува от документите на компанията, акциите струваха един шилинг, а най-високата им стойност през изминалата година беше шилинг и три пенса.
Съветът се състоеше от петима директори. Според правилника на компанията двама от тях съставляваха кворум за вземане на решения. Оказа се, че „Бормак“ се помещава в сградата на стара адвокатска фирма с добри традиции в Сити, един от съдружниците на която изпълняваше длъжността секретар на компанията и също беше член на Съвета. Стария си офис бяха напуснали отдавна поради непосилно високия наем. Съветът се събираше рядко и заседаваше обикновено в присъствието на председателя — възрастен господин, който живееше в Съсекс. Той беше брат на бившия заместник-управител на плантациите, който бе умрял още при японците по време на войната. Заседателният кворум се допълваше от секретаря на компанията, а понякога присъстваше и някой от останалите трима директори, които живееха далеч от Лондон. Въпросите за обсъждане не бяха много, тъй като основните приходи на компанията зависеха от нередовните компенсационни суми, които сега изплащаше индонезийското правителство на генерал Сухарто.
Заедно петимата директори притежаваха не повече от осемнайсет процента от всичките един милион акции. Петдесет и два процента бяха разпределени между 6 500 акционери, пръснати из цялата страна. Сред тях преобладаваха омъжени жени и вдовици. Със сигурност по банки и адвокатски кантори залежаваха кожени папки с отдавна забравени акции.
Но не това интересуваше Торп и Мансън. Ако тръгнеха да придобиват контролен пакет с явни покупки на пазара, това, първо, би им отнело няколко години и, второ — всички в Сити щяха да разберат, че някой се е захванал с „Бормак“. Погледите им бяха насочени към компактния блок от 300 000 акции, които принадлежаха на лейди Макалистър.
Оставаше обаче загадката защо никой досега не бе купил тези акции от нея, за да овладее прикритието на процъфтяващата в миналото каучукова компания. Тя бе идеална за целта във всяко едно отношение. Документът на учредяването и предвиждаше широк предмет на дейност и позволяваше на компанията да експлоатира природните ресурси на която и да е страна извън Обединеното кралство.
— Сега е някъде на осемдесет и пет години — каза Торп. — Живее в един запуснат стар блок в Кенсигтън заедно с отколешната си компаньонка или… не знам как точно се нарича.
— Не може да не е получавала предложения — размишляваше сър Джеймс. — Защо ги стиска тези акции?
— Може просто да не иска да продава — каза Торп. — Или пък не е харесала никой от кандидат- купувачите. Понякога старите хора имат странни разбирания.
Не само старите хора се държат странно, когато купуват или продават акции. Не един борсов агент е имал срещи с клиенти, които отхвърлят разумни и изгодни предложения само защото не им харесва този, който ги прави.
Сър Джеймс Мансън се попремести напред върху стола и заби лакти върху бюрото.
— Мартин, заеми се с тази старица. Разбери коя е, какво мисли, какво обича и какво мрази, какви са вкусовете й и най-вече — кое е слабото й място. Онова дребничко нещо, което би я изкушило да продаде дела си. Може да не са парите. Сигурно не са, защото пари вече са й предлагали. Но не може да няма слабо място. Открий го.
Торп стана. Мансън го повика при себе си. Извади от чекмеджето шест еднакви формуляра за откриване на сметка в цюрихската банка „Цвингли“. Обясни му накратко какво иска от него. Торп кимна.
— Вземи си билет за сутрешния полет. До вечерта ще можеш да се върнеш — каза Мансън, преди помощникът му да си тръгне.
Саймън Ендийн позвъни в апартамента на Шанън малко след два часа и получи информация за последните ходове, предприети от наемника. Помощникът на Мансън остана доволен от точността на доклада. Той си водеше записки в един бележник, за да може после да състави собствения си доклад пред сър Джеймс.
Шанън приключи и изложи новите си изисквания.
— Най-късно до понеделник преведете по телекса 5 000 лири от вашата швейцарска банка в моята сметка на името на Кийт Браун в „Банк дьо Люксамбур“ в Люксембург. Освен това искам да преведете до сряда още 5 000 лири на моята сметка в хамбургската „Ландесбанк“.
Обясни накратко, че по-голямата част от петте хиляди лири, които е прехвърлил в Лондон, вече са разпределени по предназначение, а останалите 5 000 остават в Брюге като резерв. Двете еднакви суми в Люксембург и Хамбург му трябваха, за да удостоверява с чек платежоспособността си при предстоящите сделки. По-късно почти всички пари щяха да се върнат в Брюге, а балансът щеше да се отчете надлежно.
— Мога веднага да ви изготвя пълен отчет за направените и за предстоящите разходи — каза Шанън, — но трябва да ми оставите адрес, на който да пратя писмото.
Ендийн му даде номера на една пощенска кутия, която сутринта запази на името на Уолтър Харис, и обеща да се обади незабавно в Цюрих да преведат двете суми от по 5 000 лири на името на Кийт Браун в Люксембург и Хамбург.
Големия Джони Дюпре се обади от лондонското летище в пет часа. Неговият преход беше най-дълъг. Предния ден летя от Кейптаун до Йоханесбург, където преспа в хотел „Холидей Ин“. После взе дългия полет на Южноафриканските авиолинии през Луанда в португалска Ангола със спирка на остров Ила до Сол. Този маршрут избягваше въздушното пространство над всички черни африкански държави. Шанън му нареди да вземе такси до апартамента.
После се обади на останалите трима наемници и също им заповяда да дойдат там.
