В шест часа групата се събра за втори път. Прегърнаха се с южноафриканеца и изслушаха мълчаливо същата информация, която Шанън им даде предната вечер. Когато разбра какви са условията, Джони разцъфна.
— Значи пак ще се бием. Пиши ме вътре, Кат.
— Юнак. Виж сега какво искам от теб. Оставаш тук в Лондон и си намираш малък едностаен апартамент. Утре заедно ще потърсим. Ще прегледаме „Ивнинг Стандарт“ и до вечерта ще ти уредим някое местенце. Ти ще купиш дрехите. Трябват ни петдесет фланелки, петдесет чифта долни гащета, петдесет чифта леки найлонови чорапи. Плюс по един резервен чифт за всеки, значи всичко сто. После ще ти дам целия списък. Освен това петдесет чифта бойни панталони. За горнища петдесет бойни якета с цип отпред и със същия маскировъчен цвят като панталоните. Можеш да ги купиш съвсем свободно от някой туристически, спортен магазин или от магазин за военна екипировка. Сега вече и хипитата се разкарват из града с маскировъчни униформи. Да не говорим за ловците в провинцията. Фланелките, чорапите и долните гащета можеш да вземеш от едно и също място, но панталоните и якетата ще купиш от различни магазини. Ще ни трябват също петдесет зелени барети и петдесет чифта ботуши. Панталоните да са размер „L“. Ако трябва, после ще ги скъсим. Половината якета да са размер „L“, другата половина „М“. Ботушите ще купиш от някой магазин за туристически стоки. Не искам да са от тежките армейски ботуши. Трябват ми непромокаеми зелени брезентови с връзки отпред. А сега снаряжението. Ще вземеш петдесет колана, сумки за муниции, раници и туристически самари — от онези с леката тръбна конструкция. Те могат да се пригодят за снарядите на базуките. И накрая петдесет леки найлонови спални чувала. Ясно ли е? После ще ти дам всичко написано.
Дюпре кимна.
— Ясно. Колко ще струва всичко това?
— Около хиляда лири. Сега чуй как точно ще купиш нещата. Ще вземеш телефонния указател „Жълтите страници“ и от раздела „Държавни магазини“ ще си извадиш няколко адреса. Ще купиш якетата, панталоните, коланите, баретите, раниците, самарите и ботушите от различни магазини. Плащаш в брой и веднага прибираш закупената стока. Не давай истинското си име — в случай че някой въобще те попита — и не оставяй истинския си адрес. Когато свършиш с покупките, остави нещата в някой обикновен склад, опаковай ги в сандъци за експедиция и се свържи с четири различни спедиторски фирми, които да работят с пратки по море. Плати им да изпратят товара на четири отделни партиди до един спедитор в Марсилия. Получател Жан-Баптист Лангароти.
— Как се казва спедиторът в Марсилия? — попита Дюпре.
— Още не знам — каза Шанън и се обърна към корсиканеца: — Жан, щом намериш човек, който да превози лодките и двигателите, ще изпратиш в Лондон две съобщения с пълното му име и адрес. Едното до мен тук в апартамента, а другото до Джони Дюпре в пощенския клон на площад „Трафалгар“ до поискване. Разбра ли?
Лангароти си записа адреса, докато Шанън превеждаше на Дюпре последните си думи.
— Значи, Джони, в близките дни ще отидеш на „Трафалгар“ и ще си уредиш нещата с пощата до поискване. После ще се отбиваш там веднъж седмично, докато пристигне писмото на Жан. Като го получиш, ще кажеш на лондонските спедитори да изпратят сандъците на спедитора в Марсилия за транспортиране през митница по море от Марсилия. Като собственик на товара ще бъде записан Лангароти. А сега по въпроса с парите. Преди малко научих, че преводът от Брюксел е пристигнал.
Дюпре подаде на Шанън самолетния си билет, а тримата европейци извадиха от джобовете си малки бележчици. Шанън взе от бюрото си четири писма до мистър Гесенс от „Кредитбанк“. И четирите имаха почти едно и също съдържание. Даваха указания на „Кредитбанк“ да преведе определена парична сума в долари от сметката на мистър Кийт Браун на сметката на мистър X.
В празните пространства Шанън попълни сумата, равна на цената на двупосочен самолетен билет от Лондон съответно до Остенд, Марсилия, Мюнхен и Кейптаун. Освен това писмата задължаваха мистър Гесенс да преведе по 1 250 долара на всеки от посочените господа в посочените банки в деня на получаване на писмото, а после отново на 5 май и на 5 юни. Един по един наемниците продиктуваха имената на банките си, в повечето случаи швейцарски, и Шанън ги напечата в празните пространства.
После всички прочетоха писмата си, Шанън ги подписа на бюрото, постави ги в отделни пликове и раздаде пликовете на четиримата си колеги.
Накрая им даде по петдесет лири в брой, които покриваха двудневния им престой в Лондон, и им каза да го чакат пред входа на неговата лондонска банка в единайсет часа на другия ден.
Когато всички си отидоха, Шанън седна и написа дълго писмо на един човек в Африка. Позвъни на журналиста, който му даде адреса на африканеца, след като бе проверил по телефона дали в това няма нещо нередно. Още същата вечер Шанън пусна писмото с експресна поща и отиде да хапне без никаква компания.
Мартин Торп получи час при доктор Щайнхофер малко преди обяд. Представен вече като помощник на сър Джеймс Мансън, той бе посрещнат в банка „Цвингли“ със същите почести.
Торп предаде на банкера шест попълнени според изискванията и подписани молби за откриване на банкова сметка. На отделни картончета фигурираха по два еталонни подписа на вносителите, а именно господата Адамс, Бол, Картър, Дейвис, Едуърдс и Форст.
Към всеки формуляр бяха прикрепени по два документа. Единият от тях беше пълномощно, с което господата Адамс, Бол, Картър, Дейвис, Едуърдс и Форст упълномощаваха мистър Мартин Торп да управлява сметките им от тяхно име. Другият документ беше подписано от сър Джеймс Мансън писмо, с което той молеше доктор Щайнхофер да прехвърли от собствената му сметка на сметките на неговите съдружници по 50 000 лири.
Доктор Щайнхофер не бе нито лековерен, нито пък новак в банковото дело, за да не се усъмни в забележителното съвпадение, че имената на шестимата „съдружници“ започват с първите шест букви на латинската азбука. Но той беше в състояние да си внуши, че вероятната фиктивност на шестимата вносители въобще не го засяга. Щом един мастит лондонски бизнесмен бе решил да заобиколи някои норми на британското законодателство, това си беше негова работа. Доктор Щайнхофер знаеше за много бизнесмени от Сити доста любопитни неща, които биха подхранили лондонското Министерство на търговията с материали за разследвания поне до края на века.
Съществуваше и още една причина, поради която бе длъжен да протегне ръка и да поеме формулярите от Торп. Ако акциите на компанията, която сър Джеймс искаше да купи тайно, достигнеха астрономически стойности — а какъв бе иначе смисълът на подобна операция, — нищо не пречеше на швейцарския банкер да купи известен брой акции за себе си.
— Компанията, която имаме предвид, се нарича „Бормак Трейдинг Къмпани“ — тихо каза Торп.
Той очерта състоянието на компанията и изтъкна факта, че лейди Макалистър притежава 300 000 акции, тоест трийсет процента от общия брой.
— Имаме основание да вярваме, че някои хора вече са правили опити да убедят старата дама да продаде своя дял — продължи той. — Очевидно не са успели. Ние също ще опитаме. В случай че не успеем, ще продължим да търсим друга компания-параван.
Доктор Щайнхофер пушеше пура и слушаше мълчаливо.
— Както знаете, доктор Щайнхофер, ако един купувач придобие тези акции, той ще е задължен да декларира самоличността си. Затова се спряхме на четирима купувачи, мистър Адамс, мистър Бол, мистър Картър й мистър Дейвис, всеки от които ще получи седем процента и половина от компанията. Бихме искали вие да действате от името и на четиримата.
Доктор Щайнхофер кимна. Това беше стандартна процедура.
— Разбира се, мистър Торп.
— Аз ще се опитам да убедя старата дама да подпише сертификата за прехвърлянето на акциите без името на купувача. Просто защото някои хора в Англия, особено възрастните жени, смятат швейцарските банки за… как да се изразя… доста потайни организации.
— Сигурен съм, че искахте да кажете зловещи — реагира доктор Щайнхофер. — Напълно ви разбирам. Засега ще оставим нещата така. След като разговаряте с тази дама, ще решим какво точно ще предприемем. Но кажете на сър Джеймс да не се страхува. Покупката ще бъде извършена от четирима
