Вместо отговор Ендийн се извъртя, каза троснато на Паоло да съобщи на приятелите му, че са го повикали, и се запъти към изхода, преди Джули Мансън да го е видяла. Шанън го проследи с поглед.
— Сър Гад Джеймс Мансън май здраво ще те скастри — тихо каза той.
Отвън на тротоара Ендийн изпсува през зъби. Оставаше му да се моли Шанън наистина да се е представил като Кийт Браун, а момичето да не разкаже на баща си за новия си приятел.
Шанън и Джули танцуваха докъм три след полунощ. Скараха се още по пътя за неговия апартамент. Той й каза, че ще е най-добре да не говори пред баща си, че ходи с наемник. Предупреди я въобще да не споменава името му.
— От нещата, които ми разказа за него, става ясно, че много държи на теб. Може да те прати някъде или да те вземе официално под своя опека.
След тези думи тя започна да го дразни. С напълно сериозно изражение отговори, че знае как да се оправи с баща си и че животът под негова опека, ако не друго, поне ще й отвори място във всички вестници. Накрая добави, че Шанън би могъл да нападне дома на баща й, да я грабне и да избяга с нея.
Шанън не знаеше докъде свършва шегата в случая и за момент си помисли, че може би е попрекалил с предизвикателствата си към Ендийн, макар че срещата помежду им се състоя, без въобще да я е планирал. Все още се караха, когато влязоха във всекидневната на апартамента.
— Във всеки случай никой не може да ми заповядва какво да правя и какво да не правя — каза момичето, докато оставяше палтото си върху креслото.
— Аз мога — изръмжа Шанън. — Да не си посмяла и дума да обелиш за мен пред баща си. И без повече приказки.
Джули му се изплези.
— Ще правя какво си искам — сопна се тя и за да подсили думите си, тропна с крак.
Шанън я грабна, извъртя я, отмъкна я до креслото, седна и я придърпа върху коленете си. През следващите пет минути в стаята властваха два звука — писъците на момичето и плясъци на шамари. Когато я пусна, тя се завтече с рев към спалнята и тръшна вратата.
Шанън повдигна рамене. Заровете бяха хвърлени и нищо не можеше да се промени. Той отиде в кухнята, направи си кафе и седна да го пие до прозореца. Гледаше гърбовете на тъмните къщи отсреща. Порядъчните жители на „Сейнт Джоунс Ууд“ спяха отдавна.
След малко влезе в спалнята. Вътре беше тъмно. В далечния ъгъл на двойното легло се виждаше малка издутина, от която не излизаше даже и дъх. Кракът му се оплете в захвърлената на пода рокля, а след още две стъпки срита една от обувките на Джули. Той седна на ръба на леглото и когато зениците му свикнаха с мрака, пред погледа му изникна лицето й върху възглавницата. Очите й гледаха към него.
— Много си гаден — промълви тя.
Шанън се наведе към нея и пусна ръка към врата й. Започна бавно и упорито да я гали.
— Никой досега не ме е удрял.
— Затова си станала такава.
— Каква?
— Една малка глезла.
— Не съм. — Последва пауза. — Всъщност такава съм.
Той продължаваше да я гали.
— Кат.
— Кажи.
— Ти наистина ли си помисли, че татко може да ме отнеме от теб, ако му кажа?
— И сега мисля така.
— А мислиш ли, че бих могла да му кажа?
— Стори ми се възможно.
— Затова ли се ядоса?
— Да.
— Значи ме наплеска, защото ме обичаш, така ли?
— Сигурно.
Тя извърна глава и Шанън усети усърдния й език върху дланта си.
— Скачай в леглото, Кат. Толкова съм възбудена, че направо ще се побъркам.
Без да го изчака да се съблече напълно, тя отметна чаршафите, коленичи върху матрака и взе да го гали по гърдите. Между целувките мълвеше: „По-бързо, по-бързо.“
„Ти си един долен мошеник, Шанън“ — мислеше си наемникът, докато лежеше по гръб под страстните ласки на това обезумяло младо момиче.
Два часа по-късно двамата лежаха отпуснати и гледаха как от изток над Камдън Таун се спуска сивкава виделина. На Шанън му се припуши. Джули се гушеше в свивката на ръката му. Гладът й бе уталожен за момента.
— Искам да те питам нещо — каза тя.
— Какво е то?
— Защо живееш по този начин? Защо ти е да бъдеш наемник и да правиш тези войни?
— Аз не правя войни. Светът, в който живеем, прави войни. Замислят ги и ги ръководят хора с претенции за морал и почтеност. Повечето от тях са корумпирани и тарикати. Правят войни, за да увеличат печалбите и властта си. Аз само се бия в тези войни, защото ми харесва този начин на живот.
— Но защо го правиш за пари? Наемниците се бият за пари, нали?
— Не само. Отрепките се бият само за пари, но когато стане напечено, те винаги се разбягват. Истинските наемници се бият главно защото, както вече ти казах, обичат това ежедневие — трудностите, битките.
— Но защо въобще трябва да има войни? Защо тези хора не живеят в мир?
Той се попремести и както гледаше към тавана, се намръщи.
— Защото на този свят има само два вида хора: хищници и тревопасни. Хищниците винаги се изкачват на върха, защото са готови да се бият и да потъпкват хора и ценности, които се изпречват на пътя им към целта. На останалите им липсва решителност, кураж, алчност, а също безскрупулност. Така че светът се управлява от хищниците, които се превръщат във властници. А властниците никога не се задоволяват. Те изпитват нужда постоянно да трупат валута, която боготворят. В комунистическия свят — въобще не се заблуждавай, че комунистическите лидери са миролюбци — валутата е властта. Власт, власт и пак власт, независимо колко хора ще погинат. В капиталистическия свят валутата са парите. Още и още пари. Петрол, злато, ценни книжа, акции. Все повече и повече. Ето това е целта. Можеш да лъжеш, да крадеш, да подкупваш, да мамиш, за да я постигнеш. Така хората правят пари, а с парите се купува власт. Ето че пак се върнахме при жаждата за власт. Ако хищниците решат, че някъде може с война да се пипне прилична порция власт, войната е готова. Останалото, тъй наречените идеали, са празни приказки.
— Но някои хора се бият за идеалите си. Южновиетнамските партизани например. Чела съм във вестниците.
— Да, някои хора наистина се бият за идеалите си, но в деветдесет и девет на сто от случаите те остават измамени. Както и онези, които викат по площадите в подкрепа на войните. Все ние сме добрите, а другите лошите. Така е във Вашингтон и Пекин, в Лондон и Москва. Пълна измама. Да не мислиш, че американчетата във Виетнам загинаха в името на живота, свободата и щастието? Загинаха за индекса Дау Джоунс на „Уолстрийт“. Винаги е било така. А британските войници, които загинаха в Кения, в Кипър, в Аден? Да не мислиш, че са влизали в бой за Бога, краля и отечеството? Били са по онези земи по заповед на полковника, а той е получил заповед от Министерството на войната, което пък на свой ред се подчинява на кабинета. Целта беше да се запази британският контрол върху икономиката на тези държави. И какво стана накрая? Те извоюваха Независимостта си. Някой сети ли се за труповете на британските войници? Всичко е една голяма измама, Джули Мансън, голяма измама. Разликата в моя случай е, че на мен никой не ми казва кога, къде и на чия страна да се бия. Затова политиците и въобще институциите мразят наемниците. Не защото сме по-кръвожадни от тях (всъщност ние сме много по-милостиви), а защото не могат да ни контролират. Ние не изпълняваме техните заповеди. Не стреляме по техните врагове, не
