започваме и не спираме, когато те ни кажат. Ние сме извън закона. Бием се по договори, които сами си намираме.
Джули се надигна и прокара пръсти по твърдите мускули на гърдите и раменете му. Тя бе израснала в нормална семейна среда и като много други младежи от нейното поколение въобще не разбираше какво става в света наоколо.
— А войните, които са справедливи? — попита момичето. — Войната срещу Хитлер например. Тя беше справедлива, нали?
Шанън въздъхна и кимна.
— Да, справедлива беше. Той си беше гад. Само че до самото избухване на войната западните магнати му продаваха стомана, а после натрупаха още по-големи състояния от производството на стомана, която трябваше да разбие стоманата на Хитлер. Комунистите също не бяха стока. Сталин подписа с него пакт за ненападение и изчака капитализмът и нацизмът да се унищожат взаимно. Едва когато Хитлер удари Русия, идеалистите комунисти се сетиха, че нацизмът е опасен. Освен това убийството на Хитлер костваше трийсет милиона живота. Някой наемник щеше да го убие само с един куршум, който струва по-малко от шилинг.
— Но все пак победихме, нали? Справедливостта беше на наша страна и победихме.
— Победихме, моето момиче, защото руснаците, британците и американците имаха повече оръдия, танкове, самолети и кораби от Адолф. Това е единствената причина. Ако той имаше повече, победата щеше да е негова. А в историята щеше да пише, че Хитлер е бил прав, а ние сме били криви. Победителите винаги имат право. Веднъж чух една много хубава поговорка: „Бог е на страната на големите батальони.“ Това е библията на богатите и на силните, на циниците и на наивниците. Политиците вярват в нея, а тъй наречените авторитетни вестници я проповядват. Истината е, че Властта е на страната на големите батальони, защото именно тя ги е създала и въоръжила. Читателите на тази бълвоч сякаш въобще не се сещат, че Бог, ако има такъв, трябва да се свързва с истината, справедливостта и състраданието, а не с животинската сила. Даже за миг не им хрумва, че истината и справедливостта може би са на страната на малките взводове. Не че това има значение. Големите батальони винаги ще побеждават, „сериозната“ преса ще ги хвали, а тревопасните винаги ще вярват.
— Ти си бунтовник, Кат — промълви тя.
— Разбира се. Винаги съм бил. Не, не винаги. Станах такъв, след като зарових шестима мои другари в Кипър. Тогава започнах да се съмнявам в мъдростта и в почтеността на нашите лидери.
— Но ти не само убиваш хора, а можеш и сам да загинеш. Можеш да си загубиш живота в една от тези безсмислени войни.
— Да, всъщност защо да не живея като пиле в клетка в един от тези безсмислени градове. Да попълвам безсмислени формуляри, да плащам безсмислени данъци, с които безсмислени администратори и политици ще си печелят изборите. Бих могъл да получавам безсмислена заплата в някоя безсмислена кантора и да пътувам безсмислено с метрото, всяка сутрин и вечер, докато стигна до една безсмислена пенсия. Предпочитам да живея и да умра, както аз си знам.
— Мислиш ли някога за смъртта?
— Разбира се. Често. Ти не мислиш ли?
— Мисля. Но не искам да умирам. Не искам и ти да умираш.
— Смъртта не е толкова лошо нещо. Човек свиква с идеята за смъртта, когато много пъти се размине с нея съвсем наблизо. Сетих се нещо. Онзи ден разчиствах чекмеджетата. Едното беше застлано със стар вестник. Видях една статийка и започнах да я чета. Ставаше дума за един старец. Живеел сам в някакъв сутерен. Един ден по-миналата зима го намерили мъртъв. Седмица и нещо, след като починал. Свидетелите казали на следователя, че никой не идвал при него, а и той самият рядко излизал. Според заключението на съдебния лекар старецът не бил се хранил пълноценно поне от една година. Знаеш ли какво са открили в гърлото му? Късчета картон. От глад човекът започнал да гризе някакъв кашон. Ей това не е за мен. Аз ще си тръгна, както си знам. Предпочитам да си отида с куршум в гърдите, с кръв на уста и с пушка в ръцете. Искам накрая да извикам „Майната ви!“, а не да изтлея в някакво мокро мазе със запушена с картон уста. А сега заспивай, мила, че вече съмна.
11.
В понеделник Шанън пристигна в Люксембург малко след един часа и хвана от летището такси до „Банк дьо Кредит“. Представи паспорта с името на Кийт Браун и поиска петте хиляди лири, които трябваше да са преведени в сметката му.
След кратка проверка на телекса преводът бе открит. Току-що беше дошъл от Цюрих. Шанън не изтегли цялата сума в брой. Получи в люксембургски франкове еквивалента на хиляда лири и подписа формуляр, който удостоверяваше баланса от 4 000 лири в банката. Срещу това му издадоха чек за 4 000 лири.
Имаше време да хапне набързо, преди да се отправи към улица „Хугштраат“, където имаше среща в счетоводната фирма „Ланг и Щайн“.
Люксембург, подобно на Белгия и Лихтенщайн, поддържа система, която предлага на инвеститорите строго дискретно и дори тайно обслужване в областта на банковите и бизнесоперации. В тази система чуждестранните полицейски органи проникват с огромни трудности. Общо взето, ако не се потвърди, че една регистрирана в Люксембург компания е нарушила законите на Великото херцогство или ако не се докаже, че е замесена в международни незаконни дейности от силно компрометиращо естество, полицейските опити за разследвания на това кой притежава или контролира компанията се сблъскват със стоически отказ за сътрудничество. Именно такива условия търсеше Шанън.
Разговорът му, насрочен преди три дни по телефона, беше с мистър Емил Щайн, един от партньорите в реномираната фирма. Специално за случая Шанън бе облякъл нов, гълъбовосив костюм, бяла риза и строга вратовръзка. В едната си ръка носеше дипломатическо куфарче, а в другата държеше вестник „Таймс“. Неизвестно защо вестникът в ръката винаги създава у европейците впечатлението, че си имат работа с порядъчен англичанин.
— През следващите няколко месеца — каза наемникът на побелелия счетоводител — група британски съдружници, към която принадлежа и аз, иска да развие определени търговски дейности в района на Средиземноморието. Навярно в Испания, Франция и Италия. За целта бихме желали да основем холдингова компания в Люксембург. Както добре разбирате, ситуацията на британски граждани и жители на Острова, които се занимават с бизнес в няколко европейски страни с различно финансово законодателство, може да се окаже доста усложнена. От гледна точка на данъците откриването на холдингово дружество в Люксембург ни се струва удачна стъпка.
Мистър Щайн кимна, тъй като молбата не го изненада. В неговата малка страна бяха регистрирани множество холдингови компании от този род, а във фирмата му ежедневно постъпваха подобни поръчки.
— Това няма да е проблем, мистър Браун — каза той на клиента си. — Вие естествено си давате сметка, че ще трябва да се съобразим с всички законни процедури във Великото херцогство Люксембург. Сторим ли това, холдинговото дружество ще има право да държи основния пакет акции на всякакви други компании, регистрирани където и да е било, като при това дейността му ще остава извън погледа на чуждестранните данъчни власти.
— Много съм ви задължен. Бихте ли очертали основните стъпки при откриването на такова дружество в Люксембург?
Счетоводителят започна гладко да излага необходимите изисквания.
— За разлика от Великобритания в Люксембург всички дружества с ограничена отговорност трябва да имат минимум седем акционери и минимум трима директори. Нерядко обаче счетоводителят, който се нагърбва с регистрирането на компанията, поема председателството на Съвета на директорите, двама от партньорите му също влизат в него, а няколко души от персонала на фирмата стават акционери с чисто символичен брой акции. По този начин лицето, което иска да основе компанията, минава на седмо място в списъка на акционерите, макар че именно на него принадлежи контролният пакет. Обикновено акциите се регистрират на името на акционера, но съществува изключението с тъй наречените акции на приносителя, при които не е необходимо да се посочва самоличността на притежателя. Лошото е, че тези акции, както
