със стока, която би престанал да получава, ако създава неприятности. Да не говорим за страха му, че може да го сполети нещо много по-незавидно.
И така, законният търговец на оръжие, който най-често живее в родината си, продава, след като се увери, че сделката е приемлива за правителството. Тези търговци са обикновено големи компании, които разполагат със собствени запаси от оръжие.
Това е най-горното равнище на частната инициатива в оръжейния бизнес. В дълбокото плуват далеч по-съмнителни риби. На следващото стъпало стои законният търговец, който няма собствени запаси, но има официално издадено разрешително да търгува с големите, най-често държавни или контролирани от държавата военнопромишлени предприятия. Той посредничи между тях и клиента, като прибира процент за себе си. Длъжен е постоянно да си връзва гащите пред правителството, защото от това зависи разрешителното му. Това не пречи на някои търговци от този клас да кръшкат понякога, макар че преди време двама от тях бяха разкрити и излязоха от играта.
Тинестото дъно се обитава от хората на черния пазар. Тези търговци са всъщност любители, защото нямат разрешително и следователно не могат законно да притежават оръжейни запаси. Издържат ги неофициални купувачи — лица или организации, които не представляват никое правителство. Това са купувачи, които не биха получили мълчаливото одобрение на нито едно западно правителство. Купувачи, които комунистическите правителства биха отказали да подкрепят по идеологически съображения.
Най-същественият документ при една сделка с оръжие е тъй нареченият сертификат за крайния потребител. Той удостоверява, че покупката се осъществява от или от името на крайния потребител, който в западната практика почти задължително е законно избрано правителство. Въпросът за такъв сертификат не възниква само в случаите, когато някоя от тайните служби предоставя дарение на дадена военна групировка или при сделките на черния пазар. Илюстрация на първия случай е въоръжението, което кубинските антикомунисти в Свинския залив и наемниците в Конго получиха безплатно от ЦРУ. Илюстрация на втория са доставките на оръжие от различни европейски и щатски частни централи за Ирландската републиканска армия.
Сертификатът за крайния потребител е международен документ и няма строго определена форма, размер или текст. Той представлява потвърждение от упълномощен представител на правителството, че или притежателят му, или търговецът мистър X има право да иска от държавата доставчик разрешение за покупка и износ на определено количество оръжие.
Важно е да се знае, че някои страни предприемат възможно най-щателни проверки, за да установят автентичността на сертификата, а други го приемат на доверие. Съвсем очевидно е също, че тези сертификати, както и всичко друго могат да се подправят. Ето в този свят предпазливо навлизаше Шанън с полета си към Хамбург.
Той си даваше сметка, че една директна заявка за закупуване на оръжие, отправена към някое европейско правителство, не би имала успех. Не можеше да се надява и на дарение от комунистическите правителства. Всъщност свалянето на Кимба беше против техните интереси. Освен това всяка директна заявка би разкрила цялата операция, а това значеше пълен провал.
По същите причини Шанън не бе в състояние да се обърне към някой от водещите държавни производители на оръжие, като белгийската „Фабрик Насионал“ например, защото това неминуемо би стигнало до знанието на правителството. Същото се отнасяше и за крупните частни търговци на оръжие като „Когсуел и Харисън“ в Лондон или „Паркър Хейл“ в Бирмингам. Към тяхната категория спадаха още шведската фирма „Бофорс“, швейцарската „Ерликон“, испанската „СЕТМЕ“, чешката „Омнипол“, италианската „Фиат“, „Вернер“ и другите фирми в Германия.
Трябваше да отчете и конкретните финансови обстоятелства. Сумата, с която разполагаше, беше прекалено малка, за да заинтригува големите търговци, които обикновено боравеха с милиони. Не би могъл да привлече вниманието на краля на оръжейния бизнес Сам Къмингс от „Интерармко“, който управляваше частната си империя от комфортния си апартамент в Монако, където се бе оттеглил да се наслаждава на богатството си. Не би заинтригувал нито доктор Стракати от Виена, който държеше правата за задграничните операции на чешката фирма „Омнипол“, нито доктор Лангенщайн в Мюнхен, нито доктор Перети в Рим, нито мистър Камермунт в Брюксел.
Налагаше се да слезе едно стъпало по-надолу при хората, които работеха с по-дребни суми и количества. Знаеше имената на Гюнтер Лайнхаузер (бивш сътрудник на Къмингс), на Пиер Лорес, Морис Ерсю и Пол Фавие. Последните трима живееха в Париж. След като размисли обаче, реши да се свърже с двама души от Хамбург.
Проблемът при тази покупка беше, че целта й прозираше на повърхността — пълен комплект оръжия за конкретна операция. Без да е голям военен капацитет, човек би разбрал, че се касае за превземането на една сграда с еднократна атака. Количествата не бяха достатъчно големи, за да заблудят професионалния военен, че зад поръчката стои някое министерство на отбраната, било то и на малка държава.
Ето защо Шанън реши да разбие комплекта на части, за да купува по един артикул от всеки търговец. Смесеният комплект би издал намеренията на купувача.
От първия човек, с когото може да се срещне в Хамбург, искаше да купи 400 000 броя стандартни 9- милиметрови патрона, които стават както за автоматичните пистолети, така и за автоматите. Подобна тежка и обемиста партида, закупена на черния пазар, щеше да създаде доста усложнения при транспортирането й до кораба. Но, от друга страна, полицията на някоя малка държава би могла да се нуждае точно от такава партида и тъй като в тази част от комплекта нямаше да има автомати, човек би си помислил, че става дума за попълване на запаси.
За тази сделка трябваше да намери законен търговец на оръжие, който би могъл да провре тази малка поръчка през всички процедури, като я постави сред серия по-едри поръчки. Макар и законен, този търговец трябваше да е готов на нередовна сделка с подправен сертификат за краен потребител. Ето къде послужиха знанията за страните с либерално отношение към този документ.
Преди, десет години из много частни домове в Европа се търкаляха „черни“, незаконно притежавани оръжия, които бяха останали от колониалните войни като френската в Алжир и белгийската в Конго.
Но няколкото малки наемнически операции през шейсетте, по-специално войните в Йемен и Нигерия, погълнаха тези оръжия. Така че на Шанън му се налагаше да намери човек, който да използва нередовен сертификат за краен потребител пред някое от правителствата, които не задават въпроси по повод на тези документи. Само преди четири години най-либерално в това отношение беше чешкото правителство, което, макар и комунистическо, продължаваше старата чешка традиция да се продава оръжие на всякакви клиенти. Преди четири години човек можеше просто да отиде в Прага с едно куфарче долари, да посети централата на „Омнипол“, да си избере артикулите и няколко часа по-късно да натовари стоката на чартърния си самолет и спокойно да излети. Съвсем проста работа, но след навлизането на руснаците през 1968 година КГБ взе под свой контрол всички подобни заявки и сега се задаваха твърде много въпроси.
Още две страни си бяха спечелили репутацията на неособено заинтересовани от произхода на сертификата за краен потребител. Едната беше Испания, която имаше традиционен афинитет към чуждата валута. Нейните военни заводи „СЕТМЕ“ произвеждаха богат набор от оръжия, които испанското военно министерство продаваше почти на всички желаещи. Другата, ново име на пазара, беше Югославия.
Югославия бе започнала да произвежда собствено оръжие едва преди няколко години и вече бе успяла да задоволи нуждите на въоръжените си сили. Следваше периодът на свръхпроизводство (такива скъпи заводи не могат да се затворят толкова скоро) и това обуславяше стремежа за износ. Тъй като бяха ново име на оръжейния пазар и никой не познаваше качеството на оръжието им и тъй като, от друга страна, бяха жадни за валута, югославяните бяха възприели подход, който може да се характеризира с фразата „не задавай въпроси, за да не те лъжат“. Произвеждаха един добър модел лека минохвъргачка, както и сносна модификация на чешката базука РПГ–7.
Шанън прецени, че понеже югославското производство не е реномирано, търговецът би могъл да убеди Белград да му продаде минимално количество от горните оръжия, а именно две 60-милиметрови минохвъргачки със 100 мини плюс две базуки с четиридесет снаряда. Размерът на покупката можеше да се оправдае с желанието на клиента да изпробва тези нови оръжия, преди да рискува с по-крупна поръчка.
За първата поръчка Шанън възнамеряваше да се обърне към един търговец, който имаше разрешително да търгува с мадридската фирма „СЕТМЕ“. За него се знаеше, че се гнуси от подправените сертификати за
