реши все пак да запази нещата постарому.
Джони каза, че е ходил в няколко магазина за обувки, но не е намерил брезентови ботуши от тези, които му трябват. Обеща, че до края на седмицата ще продължава да търси, а с баретите, самарите, раниците, коланите и спалните чували ще се залови идната седмица. Шанън го посъветва да се свърже с лондонската спедиторска фирма и възможно най-скоро да изпрати първата партида в Марсилия. Уговориха се в рамките на две денонощия ирландецът да вземе от Лангароти името на спедитора в Марсилия.
Още преди южноафриканецът да си тръгне, Шанън напечата едно писмо до Лангароти и го адресира с истинското му име до централната поща в Марсилия. В писмото припомняше на корсиканеца един разговор преди шест месеца под палмите на Африка. Тогава бе станало дума за закупуване на оръжия и Лангароти бе споменал, че познава в Париж човек, който можел да извади сертификат за краен потребител чрез свой приятел, който бил дипломат в посолството на една африканска република. Шанън искаше името на този познат на Лангароти и адреса, на който може да го открие.
Той даде писмото на Дюпре и му нареди още същата вечер да го пусне с експресна поща от площад „Трафалгар“. Обясни, че би могъл и сам да го пусне, но му се налагало да остане в апартамента, защото очаквал от Марсилия да се обади именно Лангароти.
Шанън беше страшно пребледнял, когато към осем часа Лангароти най-после позвъни. Гласът му едва- едва се чуваше сред пукота и пращенето по линията, която явно бе прокарана лично от създателя на този античен шедьовър — френската телефонна мрежа.
Шанън го попита със съвсем неутрален израз как вървят нещата при него. Още преди наемниците да потеглят по своите задачи, той ги предупреди при никакви обстоятелства да не обсъждат действията си по телефона.
— Настаних се в един хотел и ти пратих телеграма с адреса — каза Лангароти.
— Знам. Получих я — извика Шанън.
— Наех мотопед и обиколих всички магазини, които продават такава стока. Има трима основни производители на лодки. Взех адресите и имената им и писах с молба да ми пратят каталозите си. Надявам се да ги получа след около седмица. Тогава ще поръчам най-подходящите при местните търговци, като посоча името на производителя и съответния модел — каза Лангароти.
— Чудесно — каза Шанън. — А другият артикул?
— Зависи какъв модел ще избера от каталозите. Едното зависи от другото. Но няма страшно. От втората ни стока по всички магазини наоколо има в наличност хиляди бройки от всички възможни модификации. Наближава пролетта и магазините на всички крайморски градове се зареждат с последните модели.
— Добре. Чудесно — отново извика в слушалката Шанън. — Слушай сега. Трябва ми името на добър спедитор в Марсилия. Трябва ми по-скоро, отколкото предполагах. В близките дни оттук ще трябва да изпратим няколко сандъка, ще има и пратка от Хамбург.
— Лесно може да се уреди — обади се Лангароти отсреща. — Но мисля, че Тулон е по-добро място. Сам ще се сетиш защо.
На Шанън му беше ясно защо. В хотела Лангароти можеше да пребивава под чуждо име, но за да изнесе от пристанището стока с малък товарен кораб, задължително трябваше да удостовери самоличността си с паспорт. Освен това през последната година полицията в Марсилия бе засилила бдителността си в района на пристанището, а за началник на митницата бе назначен нов човек, за чиято безкомпромисност се носеха легенди. Целта на този строг контрол беше да се пресече трафикът на наркотици по линията Марсилия — Ню Йорк. Но нищо не пречеше на митничарите вместо наркотици да открият оръжие. Щеше да е абсолютно нелепо да те заловят по повод на нещо, в което даже не си замесен.
— Разбирам. Ти най-добре познаваш тези места — каза Шанън. — Прати ми телеграма с името и адреса на спедитора. Има и още нещо. Тази вечер пуснах писмо, адресирано лично до теб. Ще го получиш в централната поща в Марсилия. Като го прочетеш, ще видиш какво искам. Изпрати ми телеграма с името на човека веднага щом получиш писмото. То навярно ще дойде в петък сутринта.
— Добре — каза Лангароти. — Това ли е всичко?
— Засега да. Щом получиш каталозите, ми ги изпрати с твоите забележки и с цените. Трябва да внимаваме за бюджета.
— Ясно. Чао! — прозвуча отсреща и Шанън затвори телефона.
Вечеря сам в „Буа дьо Сен Жан“ и си легна рано.
На другия ден Ендийн дойде в единайсет. През следващия един час прочете доклада и отчета за разходите и ги обсъди с Шанън.
— Всичко е точно — каза той накрая. — Как вървят нещата?
— Добре — отговори Шанън. — Естествено още сме в началната фаза. Започнах едва преди десет дни. Но доста работа отхвърлихме. Надявам се до двадесетия ден да съм поръчал всички стоки. Така ще останат двайсет дни за изпълнение на поръчките. После трябва да предвидим още двайсет дни, през които ще съберем на едно място всички части на комплекта и ще ги натоварим на кораба. Ако всичко върви по график, трябва да отплаваме на осемдесетия ден. Между другото скоро ще имам нужда от още пари.
— Но сега имате три хиляди и петстотин в Лондон и седем хиляди в Белгия — възрази Ендийн.
— Да, знам. Но предстоят доста големи плащания.
Той обясни, че до дванайсет дни трябва да плати на „Йохан“, търговеца на оръжие от Хамбург, солидната сума от 26 000 долара, за да може той през следващите четиридесет дни да прекара партидата през формалностите в Мадрид и да я подготви за транспортиране. Към това се прибавяха 4 800 долара, които отново „Йохан“ следваше да получи за необходимите при атаката помощни средства. А след като получеше в Париж сертификата за краен потребител, трябваше да го изпрати на „Алън“ заедно с чек за 7 200 долара, което представляваше петдесет процента от цената на югославското оръжие.
— Малко по малко се трупат — каза наемникът. — Разбира се, основните разноски са за оръжието и за кораба. За тях е предвидена над половината от целия бюджет.
— Добре — каза Ендийн. — Ще изготвя платежно нареждане за още 20 000 лири към белгийската ви сметка. Така прехвърлянето ще може да стане с мое евентуално телефонно обаждане в Швейцария. Когато парите ви потрябват, ще можете да ги получите за няколко часа.
Той стана.
— Нещо друго?
— Не — каза Шанън. — През уикенда отново ще ми се наложи да замина. Навярно ще отсъствам през цялата седмица. Искам да видя на място как върви търсенето на кораба и докъде са стигнали нещата с лодките в Марсилия и с автоматите в Белгия.
— При заминаването и при завръщането си ми пратете телеграми на обичайния адрес.
Гостната на просторния апартамент над парка „Котсмор Гардънс“, недалеч от главната улица на Кенсингтън, беше изключително мрачна. Тежките завеси на прозорците спираха лъчите на пролетното слънце. Между четирите натруфени късновикториански стола, които бяха подредени в строга симетрия, се намираха множество масички, отрупани с всевъзможни антикварни дреболии. Копчета от отдавна проядени униформи, медали, спечелени в отдавна отминали битки срещу отдавна ликвидирани племена. Няколко стъклени преспапиета приютяваха кукли от дрезденски кристал, накити на някогашни студени шотландски красавици и ветрила, които бяха разхлаждали лица на балове с музика, която вече никой не свиреше.
По покритите с избелял брокат стени висяха портретите на предците от семействата Монтроуз и Монтийгъл, Фархар и Фрейзър, Мъри и Минтоу. Едва ли един човек можеше да има такова стълпотворение от предци. Макар че знаеш ли ги шотландците.
Най-големият от всички портрети, поставен в масивна рамка над камината, която явно никога не се палеше, изобразяваше мъж в шотландска поличка. Картината изглеждаше по-нова от останалите потъмнели платна, но и нейните цветове бяха поддали на времето. Лицето бе очертано от два гордо настръхнали бакенбарда, между които строго гледаха две очи, сякаш току-що съзрели на другия край на плантацията някой роб, който е имал нахалството да се сгромоляса от преумора на земята. Отдолу пишеше: „Сър Йън Макалистър, командор на Британската империя.“
Мартин Торп сведе поглед към лейди Макалистър. Тя се бе отпуснала в стола насреща и си играеше с жицата на слуховия апарат, която висеше пред гърдите й. Помощникът на Мансън се опитваше да долови
