смисъла на думите й сред безкрайните мънкания и брътвежи, сред внезапните отклонения и недовършени фрази.
— И други хора са идвали, мистър Мартин — казваше лейди Макалистър.
Тя упорито продължаваше да го нарича мистър Мартин, макар че той на три пъти се представи.
— Само че аз не виждам защо трябва да го продавам. Тази компания беше на мъжа ми. Нали разбирате? Той основа всички тези плантации, от които сега идват парите. И ето че идват разни хора и ми казват, че искат да вземат компанията и да правят какви ли не неща с нея… да строят къщи и други подобни. Аз въобще не разбирам от тези работи и не мога да продавам…
— Но, лейди Макалистър…
Тя продължи да говори, сякаш изобщо не беше го чула, което беше вярно, защото от постоянното мачкане жицата на апарата й се беше откачила. Торп започваше да разбира защо предните кандидати са предпочели да потърсят други „фиктивни“ компании.
— Разбирате ли, моят скъп съпруг, мир на праха му, не ми остави кой знае колко много, мистър Мартин. Когато онези отвратителни китайци го убиха, аз бях на почивка в Шотландия и въобще не се върнах в Борнео. Посъветваха ме да не се връщам. Но ми казаха, че плантациите са част от компанията и че той ми е завещал голям дял от нея. Така че това наследство ми е завещано от него. Разбирате ли? Не мога да продам нещо, което ми е завещано от него…
Торп тъкмо се готвеше да каже, че компанията няма стойност, но навреме осъзна, че това едва ли е най-уместната фраза.
— Лейди Макалистър… — отново започна той.
— Говорете близо до апарата. Глуха е като пън — каза компаньонката на лейди Макалистър.
Торп й благодари с кимване и едва сега истински забеляза присъствието й. Тя преваляше шейсетте и имаше вид на онези угрижени жени, които някога са разполагали със себе си, но след като въртележката на съдбата им е отредила тежки дни, са се принудили да търсят оценяването си при други хора, често пъти при свадливи, опаки, трудни господари, които имат пари да си наемат прислуга.
Торп стана и се приближи до креслото на старицата. Наведе се над слуховия й апарат.
— Лейди Макалистър, хората, които аз представлявам, не искат да променят компанията. Напротив, те искат да вложат в нея много пари и отново да я направят богата и известна. Ние искаме да направим от плантациите онова, което са били по времето на вашия съпруг…
Беше минал един час от началото на разговора и едва сега за пръв път в очите на старицата проблесна някаква светлинка.
— По времето на моя съпруг ли? — попита тя.
— Да, лейди Макалистър — извика Торп и посочи фигурата на тиранина от стената. — Искаме да възстановим делото на неговия живот във вида, в който той би искал да го види. Искаме да превърнем плантациите на Макалистър в паметник на неговия живот и на неговото дело.
Но тя отново бе потънала някъде.
— Така и не му издигнаха паметник — немощно каза старицата. — Знаете ли, аз опитвах. Писах до градската управа. Казах, че аз ще платя за статуята, но те отговориха, че нямало площ. Нямало площ. Толкова статуи издигат, а на моя Йън не поискаха.
— Ако плантациите и компанията забогатеят отново, властите задължително ще му издигнат паметник — извика Торп съвсем близо до апарата. — Няма начин. Ако компанията беше богата, самата тя би могла да настоява за такъв паметник. Би могла да открие стипендия или фондация, която ще носи името на сър Йън Макалистър, за да го помнят хората…
Вече опита веднъж този номер, но тогава тя очевидно или не го чу, или не разбра какво й говори. Сега обаче го чу.
— Това ще струва много пари — каза тя с треперещ глас. — Аз не съм богата жена…
Всъщност старицата беше изключително богата, но навярно не го съзнаваше.
— Няма да се наложи да плащате за това, лейди Макалистър — каза Торп. — Компанията ще плати. Но тя трябва първо да се разрасне отново. А за това са нужни пари. Тези пари ще дойдат от моите приятели…
— Не знам, не знам — прохленчи тя.
Взе да подсмърча и извади от ръкава си една батистена носна кърпичка.
— Не ги разбирам аз тези работи. Да можеше сега моят Йън да е тук. Или пък мистър Далглиш. Винаги се съветвам с него. Той подписва всичките ми книжа. Мисис Бартън, бих искала да се прибера в стаята си.
— Отдавна беше време — отсече икономката-компаньонка. — Хайде, елате. Време е да си подремнете. И да си вземете лекарството.
Тя помогна на старицата да се изправи, изведе я от стаята и продължи да я крепи нататък по коридора. През отворената врата до Торп долиташе деловият й глас, който нареждаше на немощната жена да легне в леглото. Чуваха се и думите на старицата, която се противеше на лекарството.
След малко мисис Бартън се върна в гостната.
— Легна си и няма да стане скоро — каза тя.
Торп пусна най-печалната си усмивка.
— Май че се провалих — тъжно каза той. — Но знаете ли, тези акции нямат никаква стойност, ако в компанията не се влее нова кръв. Нужен е нов стил на управление и доста пари, които моите партньори са готови да вложат.
Тя се канеше да тръгне към вратата.
— Съжалявам, ако с нещо съм ви притеснил.
— Аз съм свикнала с притесненията — каза мисис Бартън с внезапно омекнал глас.
Много отдавна никой не беше й се извинявал по такъв повод.
— Бихте ли пийнали чаша чай? — предложи тя. — Винаги по това време правя чай.
Някакво седмо чувство накара Торп да приеме. Когато седнаха пред чайника в кухнята сред царството на икономката, Торп се почувства като у дома си. Кухнята на майка му в Батърси не беше много по- различна. Мисис Бартън му разказа за лейди Макалистър, за нейните хленчове и капризи, за ината й и за постоянната борба с нейната глухота, която тя използвала според случая.
Торп остана изненадан. Язвителната мисис Бартън имаше свое мнение зад гърба на господарката си.
— Тя май че ви слуша — каза той.
— Искате ли още една чаша? — попита икономката и докато наливаше, продължи тихо: — О, да, слуша ме. Тя зависи от мен и много добре го знае. Ако си тръгна, никога няма да си намери друга компаньонка. Хората не се хващат с такава работа в днешно време.
— Животът ви тук едва ли е много весел, мисис Бартън.
— Не е — отсече тя, — но имам покрив над главата си, имам храна и дрехи. Оправям се някак. Нямам друг изход.
— Защото сте вдовица ли? — с мек глас попита Торп.
— Да.
Върху камината, точно до будилника, беше облегната снимка на младеж в униформата на Кралските военновъздушни сили. Коженото яке се допълваше от шал на точици и широка усмивка. Видян от определен ъгъл, младежът приличаше по нещо на Мартин Торп.
Мисис Бартън кимна и хвърли поглед към снимката.
— Синът ви ли е? — попита финансистът и посочи с глава.
— Да. Свалиха го над Франция през 1943.
— Съжалявам.
— Беше много отдавна. Постепенно се свиква.
— Значи той няма да може да ви гледа, след като тя умре.
— Не.
— Кой тогава ще ви гледа?
— Ще се оправя. Тя сигурно ще ми остави нещо в завещанието си. От шестнадесет години се грижа за нея.
