господата Адамс, Бол, Картър и Дейвис, щеше да бъде изписано в оставеното празно пространство. Идния понеделник след съответно посещение на Торп в Цюрих формулярът щеше да добие завършен вид с подписа на доктор Щайнхофер и печата на банката. А Торп щеше да върне от Швейцария четири чека, изтеглени от сметките на четиримата мними вложители, с които те купуват по седем и половина процента от акциите на „Бормак“.
Сър Джеймс Мансън заплати по два шилинга за всичките 300 000 акции, които в момента се котираха на борсата по един шилинг и едно пени. Общата сума възлезе на 30 000 лири. Наложи му се да заплати още 30 000 лири, отклонени от три различни сметки, изтеглени първо в брой и след един час внесени в нова сметка. Тези пари трябваше да покрият пожизнената рента, която щеше да осигури спокойните старини на една възрастна икономка-компаньонка.
По преценка на Торп всичко излезе много евтино. И което е още по-важно, операцията не можеше да се улови.
Името на Торп не фигурираше в нито един документ. Рентата бе изплатена чрез адвокат, а на адвокатите им плащат, за да си държат езика зад зъбите. Торп въобще не се съмняваше, че мисис Бартън ще бъде достатъчно благоразумна и няма да проговори. А като капак на всичко в цялата работа нямаше нищо незаконно.
13.
Беноа Ламбер, известен сред приятелите си и в полицията като Бени, беше дребна риба в престъпния свят и наемник по-скоро на думи. Всъщност той бе гастролирал на сцената на наемниците един-единствен път. Тогава го търсела парижката полиция и това го принудило да вземе самолета за Африка. Пристигнал в Конго и постъпил в Шести отряд под командването на Денар.
По необясними причини командорът харесал плахия дребен французин и му намерил някаква работа в щаба. Така през цялото време Ламбер стоял настрана от бойното поле. Работата му се удавала, защото му предоставяла възможност да разкрие единствената си дарба — магьосническата способност да прави от нищо нещо. Умеел, както се казва, да накара и върбата да роди грозде. В щаба на всяко поделение има нужда от подобен човек. Той останал в Шести отряд почти цяла година. През май 1967 подушил приближаващите смутни времена. Шрам готвел бунта на своя Десети отряд срещу конгоанското правителство. Ламбер предвидил, а предвиждането му се оказало вярно, че Денар също ще бъде въвлечен в тази суматоха, и тогава всички, дори и щабните плъхове, ще усетят вкуса на боя. Преди да е станало късно, Бени побързал да се изнесе в обратна посока.
За негово учудване никой не му попречил.
Като се върнал във Франция, той започнал да си изгражда образ на наемник, а по-късно взел да се представя и за търговец на оръжие. Наемник той със сигурност не беше, но що се отнася до търговията с оръжие, от време на време успяваше да пробута на престъпния свят някой друг пистолет или сандък с пушки. Освен това се бе запознал с един дипломат, който беше готов срещу заплащане да го снабдява с доста прилични сертификати за краен потребител, изготвени на формуляри от чекмеджето на самия посланик и с официален печат на посолството. Преди осемнайсет месеца той сподели това в някакъв бар с един корсиканец на име Лангароти.
Ламбер доста се изненада, когато в петък вечер същият този корсиканец му се обади някъде от провинцията, за да му съобщи, че на другия ден или в неделя в дома му ще го потърси Кат Шанън. Той беше чувал за Шанън и знаеше за омразата на Шарл Ру към ирландския наемник. А неотдавна до ушите му достигна слухът, че Ру бил готов да плати на всеки, който го осведоми за евентуалното пристигане на ирландеца в Париж. След като размисли, Ламбер прие да се срещне с Шанън.
— Да, мисля, че мога да уредя този сертификат — каза той, когато Шанън му обясни какво иска. — Моят човек е все още в Париж. Даже доста често работим заедно с него.
Това беше лъжа, тъй като Бени много рядко работеше по някаква сделка, но в случая беше сигурен, че ще успее.
— Колко? — отсечено попита Шанън.
— Петнайсет хиляди франка — каза Бени Ламбер.
— Ташак ли си правиш? — реагира Шанън на френски.
Това беше една от многобройните фрази, които бе научил в Конго. Тя едва ли присъстваше и в най- добрия речник „Ларус“.
— Ще ти платя хиляда лири. Имай предвид, че тарифата е още по-ниска.
Ламбер изчисли, че сумата се равнява на малко повече от единайсет хиляди франка по обменния курс за деня.
— Дадено — каза той.
— И само да изпееш нещо, ще ти откъсна гръцмуня като на пиле — каза Шанън. — Всъщност не, ще хвана корсиканеца, а той ще започне много по-надолу.
— Нито дума, обещавам! — заяви Бени. — Даваш ми хиляда лири и след четири дни ще имаш документа. А аз съм пълен гроб.
Шанън остави на масата петстотин лири.
— Ще си получиш парите в стерлинги — каза той. — Половината сега, а другата половина, като ми дадеш документа.
Ламбер се приготви да протестира, но навреме разбра, че няма смисъл. Ирландецът не му вярваше.
— Ще те потърся тук в сряда — каза Шанън. — Даваш ми сертификата и прибираш другите петстотин.
Когато гостът му излезе, Бени Ламбер обмисли какво да предприеме. Накрая реши да уреди сертификата, да си вземе възнаграждението и едва тогава да се обади на Ру.
На следващата вечер Шанън отлетя за Африка със самолета в полунощ. Пристигна по изгрев слънце в понеделник сутринта.
Чакаше го дълъг път с кола. В таксито беше задушно, а двигателят боботеше ужасно. Наближаваше средата на сухия сезон и синьото небе се бе изпружило над палмовите плантации без нито един облак. На Шанън това му харесваше. Дори и след шестте безсънни часа в самолета той усещаше радостта от срещата си с Африка.
Тук се чувстваше много по-свойски, отколкото в градовете на Западна Европа. Близки му бяха звуците и миризмите, селяните, тръгнали на пазар, които се нижеха покрай пътя, жените, които вървяха в индианска нишка с непоколебимо стабилните кошове и вързопи на главата.
Във всяко село, през което минаваше колата, се бе разпрострял обичайният утринен пазар с разнебитените сергии, покрити с палмови клони. Селяните бъбреха и се пазаряха, продаваха и купуваха. Жените подреждаха сергиите, мъжете седяха на сянка и обсъждаха важни въпроси, от които само те отбираха, а голите черни дечица подскачаха из праха и се вряха в краката на родителите си.
Шанън остави и двата прозореца отворени. Седеше удобно облегнат и вдишваше мириса на влага и палми, на пушек и тежки изпарения от реките, които пресичаха. От летището той се обади на номера, който му даде журналистът, и беше сигурен, че го очакват. Най-после по обяд колата стигна до вилата, която беше разположена встрани от пътя сред един частен, макар и малък парк.
Пред портала хората от охраната го претърсиха от глава до пети, преди да му позволят да плати на таксито и да влезе. Когато мина през портала, Шанън разпозна лицето на един от личните адютанти на човека, с когото беше дошъл да се срещне. Адютантът се ухили и леко се поклони. После заведе наемника в една от трите къщи на територията на парка. Покани го в някакъв празен хол. През следващия половин час Шанън остана сам в тази стая.
Той гледаше унесено през прозореца и се наслаждаваше на хладния полъх на климатичната инсталация. Изведнъж чу проскърцване на врата и почти безшумните стъпки на сандали върху керамичните плочки. Обърна се рязко.
Генералът не беше се променил, откакто се разделиха на онова тъмно летище сред джунглата. Брадата му си беше все така пищна, а басовият му глас все така плътен.
— Е, майор Шанън, много малко издържахте. Не можахте ли по-дълго да останете в Европа?
