Това беше една от обичайните му задевки. Шанън се ухили и двамата се здрависаха.
— Дойдох тук, защото имам нужда от нещо, сър. И мисля, че трябва да поговорим за това. Става дума за една идея, която ми се върти в главата.
— Един беден изгнаник едва ли може да ви бъде от особена полза — каза генералът, — но аз винаги съм готов да изслушам вашите идеи. Ако добре си спомням, навремето главата ви раждаше добри неща.
Шанън каза:
— Дори и в изгнание, вие разполагате с едно нещо, което може да ми послужи. Вашият народ все още ви вярва. А на мен ми трябват именно хора.
Двамата седнаха да говорят. Пропуснаха обеда и продължиха през следобедните часове. Привечер все още бяха надвесени над диаграмите, които Шанън начерта тук, на място. Той носеше със себе си само чиста бяла хартия и комплект цветни маркери. Опасяваше се да не го претърсят до голо на митницата.
Малко след залез слънце стигнаха до общо становище, а през нощта разработиха плана. Едва към три след полунощ генералът повика колата, която трябваше да откара наемника обратно до крайбрежието, откъдето щеше да хване самолет за Париж.
Разделяйки се на терасата над паркираната кола и застаналия до нея полусънен шофьор, те отново си стиснаха ръцете.
— Ще ви се обадя, сър — каза Шанън.
— А аз ще гледам незабавно да изпратя моите емисари — отговори генералът. — Но най-късно след шейсет дни ще са там.
Шанън беше грохнал от умора. Напрежението от тези непрекъснати пътувания започваше да си казва думата. Безсънните нощи, безкрайната върволица от летища и хотели, разговори и среди го бяха изцедили. В колата той заспа за пръв път от два дни насам, а в самолета за Париж дрямката отново го унесе. Но не можа да заспи дълбоко, защото полетът беше с много прекъсвания. Един час в Угадугу, още час на някакво затънтено летище в Мавритания и последно прекъсване в Марсилия. Самолетът се приземи на „Льо Бурже“ едва към шест часа вечерта. Това беше краят на Ден петнадесети.
Докато Шанън кацаше в Париж, Мартин Торп се качваше в спалния вагон на нощния влак за Глазгоу, Стърлинг и Пърт. Там щеше да направи връзка с влака за Дънди, където се намираше кантората на старата адвокатска фирма „Далглиш и Далглиш“. В куфарчето си Торп носеше документа, подписан от лейди Макалистър и приподписан от мисис Бартън, както и издадените от банка „Цвингли“ четири чека с единична себестойност 7 500 лири. С всеки от тях можеха да се купят 75 000 от акциите на лейди Макалистър в „Бормак“.
„Двайсет и четири часа“ — помисли си Торп и дръпна щорите на прозореца в спалното купе, за да закрие гледката на гъмжащия от хора перон на гара „Кингс Крос“. Двайсет и четири часа и всичко щеше да е приключило по живо по здраво. А след три седмици — нов директор на Съвета на компанията — послушна марионетка с кукловоди Торп и сър Джеймс Мансън. Той се настани удобно на леглото, подложи куфарчето под възглавницата си, наслади се на допира с него и се вторачи в тавана.
Същата вечер, във вторник, Шанън се регистрира в един хотел близо до катедралата „Мадьолен“ в самия център на парижкия Осми район. Бе принуден да се откаже от обичайното си убежище в Монмартр, защото там го знаеха като Карло Шанън, а сега използваше името Кийт Браун. Но „Плаца Сюрен“ също не беше лошо място. Наемникът се избръсна, изкъпа се и се приготви да излезе на вечеря. Преди час си запази маса в своето любимо заведение в този квартал — ресторант „Мазагран“. Мадам Мишел му обеща филе миньон, приготвено по негов вкус, със салата от марули и с бутилка „По дьо Ширубл“ за по-лесно преглъщане.
Шанън бе оставил на рецепцията две поръчки за разговор. Обажданията дойдоха едно след друго. Първо го свързаха с някой си мосю Лавалон, който за Шанън без съмнение беше Жан-Баптист Лангароти.
— Намери ли вече спедитор? — попита Шанън, след като се поздравиха.
— Да — отговори корсиканецът. — Намира се в Тулон. Стабилна фирма. С добро име и работи добре. Разполага със склад на митницата при пристанището.
— Продиктувай ми името буква по буква! — каза Шанън и си приготви молив и хартия.
— АЖАНС МАРИТИМ ДЮПО — произнесе Лангароти буква по буква, а след това продиктува адреса. — Изпрати партидите в агенцията с ясен етикет, че са собственост на мосю Лангароти.
Шанън затвори, а след няма и секунда гласът на момичето от централата обяви, че го търси мистър Дюпре.
— Току-що получих телеграмата ти — изрева Джони отсреща.
Шанън му продиктува буква по буква името и адреса на спедитора в Тулон и Дюпре го записа.
— Разбрано — каза той. — Първите четири сандъка са готови и са складирани на митницата. Ще поръчам на лондонските спедитори да пратят стоката в най-скоро време. О, между другото намерих ботуши.
— Браво! — похвали го Шанън.
Той пусна още една поръчка за разговор. Този път даде номера на един бар в Остенд. Минаха петнайсет минути, преди да чуе гласа на Марк.
— Аз съм в Париж — каза Шанън. — Онзи човек с мострите, които исках да разгледам…
— Да — каза Марк. — Свързах се с него. Готов е да се срещнете и да се договорите за цените и другите условия.
— Чудесно. Ще пристигна в Белгия в четвъртък вечер или в петък сутринта. Кажи му, че в петък го каня на закуска в моята стая в хотел „Холидей Ин“, който е близо до летището.
— Знам къде е — отвърна Марк. — Добре, ще му предам и ще ти се обадя.
— Потърси ме утре между десет и единайсет — каза Шанън и затвори.
Едва тогава си надяна сакото за дългоочакваната вечеря, след която най-после щеше да се наспи.
Докато Шанън спеше, Саймън Ендийн летеше на юг към Африка. Той пристигна в Париж с първия полет в понеделник и веднага взе такси до дахомейското посолство на авеню „Виктор Юго“. Там попълни дълъг розов формуляр — молба за шестдневна виза. Тя беше готова във вторник следобед, малко преди края на работното време на консулския отдел. Успя да хване полета в полунощ до Котону през Ниами. Шанън не би се учудил особено, ако разбереше, че Ендийн заминава за Африка, защото той предполагаше, че прогоненият от страната си полковник Боби задължително играе определена роля в плановете на сър Джеймс, и се досещаше, че бившият главнокомандващ на зангарийската армия се спотайва някъде по обраслото с мангрови дървета крайбрежие и чака сгоден момент да влезе в играта. Но ако Ендийн узнаеше, че Шанън тъкмо се е завърнал от тайно посещение при един генерал в същия район, това щеше сериозно да наруши съня му на борда на самолета ДС–8. Нямаше да му помогне и приспивателното, което взе, за да не се буди по време на полета.
На другия ден в десет и петнайсет Марк Вламенк позвъни на Шанън в хотела.
— Съгласен е да се срещнете. Ще донесе и мострите — каза белгиецът. — Аз да дойда ли?
— Естествено — каза Шанън. — На рецепцията в хотела ще питаш за стаята на мистър Браун. И още нещо. Купи ли камионетката, за която говорихме?
— Да, защо?
— Този господин виждал ли я е?
Настъпи пауза, докато Вламенк се опитваше да си спомни.
— Не.
— Тогава няма да идваш с нея в Брюксел. Наеми кола и мини да вземеш човека. Разбра ли?
— Да — каза обърканият Вламенк. — Както кажеш.
Шанън, който още се излежаваше, но вече се чувстваше значително по-бодър, си поръча закуска по телефона и влезе под душа за обичайните пет минути — четири минути под гореща и шейсет секунди под леденостудена струя. Когато излезе от банята, кафето и кифличките го чакаха на масичката. Шанън взе
