въоръжените сили на Република Того и няма да се преотстъпва или продава на друга страна. Този лист също беше заверен с подпис и държавния печат на републиката.
Шанън кимна. Той беше уверен, че Алън Бейкър ще успее да попълни своето име като оторизиран посредник и името на Федеративна република Югославия като продавач по такъв начин, че разликата с основния текст да не си личи. Той даде на Ламбер петстотинте лири, които му дължеше, и излезе от кафенето.
Като повечето слабохарактерни хора Ламбер беше нерешителен. Вече от три дни се канеше да позвъни на Шарл Ру и да му каже, че Шанън е в града и търси сертификат за краен потребител. Той знаеше, че френският наемник ще прояви голям интерес към новината, но не знаеше защо. Обясняваше си го с факта, че за Ру Париж и живеещите в него наемници са запазен периметър. Едва ли би му се понравило присъствието на чужденец, който идва да договаря оръжие или хора, без да включи Ру в играта като равностоен партньор или, още по-добре, като шеф на проекта. И през ум не би му минало, че никой няма да му повери нова операция, тъй като вече е опропастил доста начинания, прекалено често е приемал подкупи, които са проваляли цели проекти, и е изиграл твърде много наемници.
Но Ламбер се страхуваше от Ру и знаеше, че в един момент ще трябва да му каже. Едва не позвъни преди няколко часа, но се сети, че Шанън има да му дава още 500 лири. Да предупреди Ру при тези обстоятелства означаваше да загуби 500 лири, а французинът нямаше да му даде такава голяма сума само за едно сведение. Това, което Ламбер не знаеше, беше, че Ру е наел човек да убие ирландеца. От своята позиция на пълно неведение той изработи друг план.
Бени Ламбер не беше особено прозорлив, но сега усещаше, че е намерил идеалното решение. Щеше да прибере хиляда лири от Шанън, а после щеше да съобщи на Ру, че ирландецът го е търсил с молба да му намери сертификат и той е отказал. Имаше само една спънка. Бени беше чувал достатъчно неща за Шанън, за да се страхува и от него. Опасяваше се, че ако Ру потърси ирландеца непосредствено след срещата в хотела, Шанън ще се досети кой го е издал. Затова реши да изчака до сутринта.
Когато най-после се обади на Ру, беше станало късно. Ру телефонира незабавно в хотела, представи се с чуждо име и попита дали при тях е отседнал мистър Шанън. Администраторката отговори напълно достоверно, че човек с такова име не е регистриран в хотела.
Подложен на кръстосан разпит, шашардисаният Ламбер заяви, че не е ходил в хотела, а Шанън му е позвънил и му е казал в кой хотел се намира.
Малко след девет Анри Ален, човекът на Ру, се озова пред рецепцията на „Плаца Сюрен“ и установи, че единственият англичанин или ирландец, който предната нощ е преспал в хотела, отговаря по описание на Кат Шанън. Разбра също, че се е регистрирал под името Кийт Браун и че си е резервирал чрез рецепцията билет за експреса до Люксембург, който тръгва в девет часа. Научи и още нещо. Разказаха му за срещата, която мистър Браун е имал предния следобед във фоайето на хотела, и му описаха французина, с когото е разговарял. На обяд Ален докладва всичко на Ру.
Ру, Анри Ален и Реймон Томар се събраха на военен съвет в апартамента на най-изявения френски наемник. Ру обяви крайното решение.
— Анри, този път го изпуснахме, но много вероятно е той още нищо да не подозира. Така че може да се върне в същия хотел, когато пак му се наложи да преспи в Париж. Трябва ми наш човек, много наш човек сред персонала. Когато следващия път онова копеле се появи в хотела, искам веднага да разбера. Ясно ли е?
Ален кимна.
— Да, шефе. Ще подготвя нещата отвътре, така че да ни се обадят, щом ирландецът позвъни да направи резервация.
Ру се обърна към Томар:
— Реймон, когато отново се появи, ще го сгащиш. Междувременно ти се отваря една друга работа. Онова леке Ламбер лъже като циганин. Можеше да ни снесе новината още снощи и сега всичко щеше да е свършило. Сигурно е получил някакви пари от Шанън, а после се е опитал да измъкне нещо и от мен, като ми пробута остаряла информация. Направи така, че Бени Ламбер да не може да ходи през следващите шест месеца.
Учредяването на дружеството „Тироун Холдингс“ стана по-бързо, отколкото предполагаше Шанън. Почти светкавично. Поканиха го в личния кабинет на мистър Щайн, където вече бяха заели местата си мистър Ланг и един от по-младите партньори. Край стената се бяха наредили три секретарки, работещи, както се оказа, за тримата счетоводители. В присъствието на необходимите седем акционери мистър Щайн учреди компанията за не повече от пет минути. Шанън предаде остатъка от 500 лири и бяха издадени хиляда акции. Всеки от присъстващите получи по една и се подписа. После всички книжа попаднаха при мистър Щайн, който заяви, че ще ги съхранява в сейфа на фирмата. Шанън получи пакет от 994 акции, удостоверени с един-единствен документ, подписа се и прибра сертификата. Протоколът и учредителният акт бяха подписани от председателя на Съвета и от секретаря на дружеството. Копия и от двата документа щяха да бъдат заведени в архива на компаниите на Великото херцогство Люксембург. Трите секретарки бяха освободени, а тримата директори от Съвета останаха да обсъдят целите на дружеството. Те бяха подробно отбелязани на лист хартия, секретарят ги прочете на глас, а председателят се подписа. Това беше всичко. „Тироун Холдингс“ вече съществуваше пред Закона.
Другите двама директори се здрависаха с Шанън и излязоха. Мистър Щайн го съпроводи до вратата.
— Когато вие и вашите съдружници решите да купите някоя компания, чиито акции да станат собственост на „Тироун Холдингс“ — каза счетоводителят, — ще трябва да дойдете тук, да ни представите чек за съответната сума и да закупите новата емисия при цена една лира за акция. Формалностите оставете на нас.
Шанън разбра. Всякакви разследвания по дейността на дружеството щяха да се отнасят до мистър Щайн в качеството му на председател. Два часа по-късно той хвана вечерния самолет за Брюксел и се настани в „Холидей Ин“ малко преди осем часа.
Към десет часа на другата сутрин на вратата на Шанън се почука. Малкия Марк Вламенк представи човека, който стоеше до него на прага, като мосю Буше. Двамата изглеждаха като тандем за клоунада. Марк беше масивен, с няколко глави по-висок от придружителя си. Мускули изпъкваха по цялото му тяло. Другият беше дебел, изключително дебел. Сякаш излизаше от водевил или от панаирджийско представление. Беше почти объл и се крепеше като онези пластмасови детски играчки, които не могат да се прекатурят, защото са сферични. Човек трябваше да се взре по-отблизо, за да забележи две обути в лъснати черни обувки ходилца под туловището и да види, че долницата на месестата маса се разделя на два крака. В неподвижно състояние изглеждаше като едно цяло.
Единствено главата на мосю Буше разваляше изчистения контур на сферичната форма. Тя беше малка и сякаш набита надолу, за да скрие яката му, а плътта, която висеше от челюстите, блажено почиваше върху раменете. След няколко секунди Шанън бе готов да признае, че човекът срещу него има и ръце, в едната от които държеше лъскаво, дебело десетина сантиметра куфарче.
— Заповядайте — каза Шанън и отстъпи встрани.
Буше влезе пръв като голяма сива камгарна топка на колелца. Марк го последва и смигна на Шанън. После се запознаха и се здрависаха. Шанън посочи креслото, но Буше предпочете ръба на леглото. Явно имаше опит. В креслото навярно би потънал завинаги.
Шанън им сипа кафе и пристъпи направо към въпроса. Малкия Марк седна и остави другите двама да говорят.
— Мосю Буше, моят съдружник и приятел навярно вече ви е казал, че името ми е Браун. Англичанин съм по рождение и представлявам група приятели, които биха желали да придобият известно количество бойни автомати. Мосю Вламенк ми спомена, че е в състояние да ме запознае с човек, който предлага подобна стока. Разбрах от него, че вие разполагате с 9-милиметрови шмайзери, произведени през войната, но неупотребявани. Разбрах също, че няма да е възможно да се получи разрешително за износ за вашата стока, но моите приятели са готови да поемат всички рискове в това отношение. Вярно ли изложих
