нещата?
Буше бавно кимна с глава. Просто не би могъл да кимне бързо.
— В състояние съм да ви доставя известно количество от тези автомати — каза той предпазливо. — Прав сте, че не може да се извади разрешително за износ. По тази причина самоличността на моите хора трябва да се запази в тайна. Всички разплащания ще трябва да се извършват в брой при гарантирана сигурност за моите хора.
„Лъже! — помисли си Шанън. — Няма никакви негови хора. Той е собственик на стоката и работи сам.“
Всъщност по време на войната, когато бил по-млад и по-строен, Буше участвал в белгийските СС- команди. Работел като готвач в поделението на СС в Намюр. Неговата изключителна, едва ли не маниакална привързаност към яденето определила избора му на професия. Преди войната на няколко пъти го уволнявали, защото прекалено често си топял в манджата. В условията на масов глад през войната той решил да си опита късмета в кухнята на белгийското СС-поделение — една от частите на СС, набирани сред населението на окупираните страни. В СС, разсъждавал младият Буше, поне хранят добре. Когато през 1944 германците се изтеглили от Намюр и се насочили на изток към границата, един от камионите с чисто нови шмайзери се развалил по пътя. Нямало време да го поправят и затова прехвърлили оръжието в един бункер наблизо и минирали входа. Буше бил свидетел на сцената. Години по-късно той се върнал, разчистил входа и прибрал всичките хиляда автомата.
Складирал ги в подземието на гаража на вилата си, завещана му от неговите родители, които починали през петдесетте. Буше на няколко пъти продавал големи партиди и „разтоварил“ арсенала си наполовина.
— Ако автоматите са в добро състояние, бих искал да купя сто бройки — каза Шанън. — Ще се разплатим естествено в брой, в каквато валута пожелаете. Готови сме да се съобразим с всички ваши разумни условия по предаването на товара. Ние също държим на сигурността.
— Що се отнася до състоянието им, господине, те са чисто нови. Още са с фабричната си смазка и са опаковани в пергаментова хартия. Дори печатите са си на място. Автоматите не са бутвани, откакто са излезли от завода. Въпреки че са стари, те си остават най-добрите автомати, произвеждани някога.
Шанън не се нуждаеше от лекции за качествата на 9-милиметровите шмайзери. Според него лично израелските „Узи“ бяха по-добри, но и доста тежки. Шмайзерите бяха далеч по-добри от автоматите „Стен“ и със сигурност на нивото на британските автомати „Стърлинг“. Мнението му за американските, съветските и китайските автомати не беше особено високо. Но да се намерят узи или стърлинги, при това чисто нови, бе почти невъзможно.
— Мога ли да погледна? — попита наемникът.
С тежко хъхрене в гърдите Буше придърпа върху коленете си черното куфарче, превъртя шифъра на ключалките и вдигна езичетата. После отвори капака, взе куфарчето в ръце и го протегна напред, без ни най-малък опит да се изправи.
Шанън стана, пресече стаята и пое куфарчето. Остави го на масичката край леглото и взе шмайзера.
Оръжието беше хубаво. Шанън прокара ръце по гладкия синкавочерен метал, хвана автомата за ръкохватката и усети лекотата му. Отвори сгъваемия приклад и прещрака няколко пъти затвора. После надникна в цевта. Вътре нямаше и следа от драскотина.
— Това е мостра — прохъхри Буше. — Затова съм му махнал фабричната смазка и съм го смазал съвсем леко. И другите са като него. Неупотребявани.
Шанън остави автомата в куфарчето.
— Зарежда се с 9-милиметрови патрони, които лесно се намират — допълни Буше.
— Да, знам, благодаря ви — каза Шанън. — А пълнителите? Те не се намират толкова лесно.
— Мога да ви доставя по пет на автомат.
— По пет ли? — попита Шанън с престорено учудване. — Трябват ни повече. Най-малко по десет.
Разговорът навлезе във фазата на пазарлъците. Шанън беше недоволен от броя на пълнителите, белгиецът заяви, че това е максималният брой, който може да осигури, без напълно да си изпразни складовете. Шанън предложи единична цена 75 долара при общ брой — 100 автомата. Буше настояваше, че може да слезе толкова ниско при сделка за 250 шмайзера и че за 100 — единичната цена е 125 долара. След два часа се спряха на 100 шмайзера по 100 долара. Уговориха се да се срещнат отново следващата сряда след смрачаване. Уточниха времето и мястото, а също и подробностите по предаването на стоката. Когато приключиха, Шанън предложи на Буше да се върне с колата на Вламенк, но дебелият търговец предпочете да извика такси до центъра на Брюксел. Той не можеше да е сигурен, че ирландецът, когото смяташе за член на ИРА, няма да го отмъкне на някое тихо местенце и да изтръгне от него адреса на тайния склад. Буше имаше право да се съмнява. На черния пазар за оръжие доверието е проява на излишна слабост.
Вламенк придружи дебелия търговец и смъртоносното му куфарче чак до таксито. Когато се върна в стаята, Шанън си събираше багажа.
— Разбра ли сега каква ми беше мисълта за камионетката? — попита ирландецът.
— Не — отговори Малкия Марк.
— С тази камионетка ще вдигнем стоката в сряда. По-добре Буше да не знае истинския й регистрационен номер. За сряда вечер ще намериш номера за подмяна. Работата е само за един час, но ако все пак Буше реши да снесе пред някого, фалшивите номера ще ги объркат.
— Добре, Кат. Ще го направя. Преди два дни уредих гаража. Всичко върви нормално. Искаш ли да те откарам някъде? Наел съм колата до края на деня.
Вламенк откара Шанън в западна посока до Брюге и седна да почака в едно кафене, а ирландецът влезе в банката. Мистър Гесенс беше излязъл да обядва. Двамата наемници също отидоха да обядват в малкия ресторант на централния площад. Шанън се върна в банката в два и половина.
Бяха останали още 7 000 лири на сметката на Кийт Браун, но в срок от девет дни с 2 000 от тях трябваше да изплати възнагражденията на четиримата си помощници. Той изтегли чек на името на Йохан Шлинкер и го постави в един плик при писмото, което бе написал предната нощ в хотелската си стая. Писмото уведомяваше Шлинкер, че чекът за 4 800 долара покрива изцяло цената на поръчаните преди седмица артикули. По-нататък съобщаваше на германеца името и адреса на спедитора в Тулон, до когото следваше да се изпрати цялата партида с получател Жан-Баптист Лангароти. Накрая заявяваше, че през идната седмица ще го потърси по телефона, за да се осведоми дали всичко е наред със сертификата за 9- милиметровите патрони.
Другото писмо беше адресирано до дома на Алън Бейкър в Хамбург. В плика се съдържаше чек за 7 200 долара на името на Бейкър. В писмото Шанън обясняваше, че тази сума урежда необходимия аванс от петдесет процента за закупуване на стоките, договорени на вечерята в „Атлантик“ предната седмица. Към писмото беше приложен сертификатът за краен потребител от Република Того. В последния параграф Шанън подканваше Бейкър незабавно да се заеме с покупката и заявяваше, че ще му телефонира периодично, за да се осведомява за хода на нещата.
И двете писма пусна от Брюге, препоръчани и с експресна поща. След това каза на Марк да го закара до Остенд. Там изпиха няколко бири в един бар до пристанището и Шанън си купи еднопосочен билет за ферибота до Дувър.
Влакът, който хвана след ферибота, го стовари на гара „Виктория“ в полунощ. Така че наемникът си легна в първия час на настъпващата събота. Преди да си легне обаче, изпрати телеграма до поискване на Ендийн, с която го уведомяваше, че се е върнал и иска да се срещнат.
В събота сутринта дойде едно писмо, изпратено с експресна поща от южноиспанския град Малага. Беше адресирано до Кийт Браун, но започваше със „Скъпи Кат“. Подателят беше Курт Семлер. Той съобщаваше, че е намерил кораб. Префасониран риболовен съд, пуснат на вода преди двайсет години от една британска корабостроителница. Собственикът беше британски гражданин. Корабът бе регистриран в Лондон и плаваше под британски флаг. Дълъг около трийсет метра и с водоизместимост седемдесет тона. Имаше голям трюм в средата и друг по-малък на кърмата. Водеше се за частна яхта, но можеше да се пререгистрира като каботажен кораб.
По-нататък Семлер пишеше, че корабът се продава за 20 000 лири и че двама от членовете на екипажа
