— Да, разбира се. Без съмнение ще го направи.
Торп прекара още цял час в кухнята. Когато излезе оттам, се чувстваше много по-щастлив. Наближаваше краят на работното време, но той се обади от една телефонна будка в централата на „МанКон“ и след десет минути Ендийн изпълни искането на колегата си.
А в лондонския Уест Енд един застрахователен агент се съгласи да остане тази вечер до късно в кантората си, а на другата сутрин в десет часа отново да приеме мистър Торп.
Същата вечер, във вторник, Йохан Шлинкер пристигна в Лондон. Сутринта той се обади от Хамбург в дома, а не в службата на човека, с когото идваше да се срещне.
В девет часа Шлинкер и дипломатът от иракското посолство седнаха да вечерят. Вечерята беше скъпа и цената й се повдигна от плика с еквивалента на 1 000 лири в германски марки, който търговецът подаде през масата. В замяна получи друг плик от арабина и провери съдържанието му. Вътре имаше едно писмо, напечатано на луксозна релефна хартия. То беше адресирано до всички, които това може да засяга, и в него се заявяваше, че долуподписаният в качеството си на дипломат на щатна длъжност в лондонското посолство на Република Ирак е получил искане от Министерството на вътрешните работи на неговата страна да оторизира хер Йохан Шлинкер да осъществи покупка на 400 000 броя 9-милиметрови патрони, които да бъдат доставени в Ирак за попълване арсеналите на иракската полиция. Беше подписано от дипломата и носеше държавния печат на Република Ирак, който в повечето посолства се намира на бюрото на посланика.
По-нататък в писмото се казваше, че доставката ще обслужва единствено и изключително Република Ирак и при никакви обстоятелства няма да се предоставя, в своята цялост или на части, на друга страна. Това беше сертификат за краен потребител.
Когато се разделиха, беше доста късно и германецът остана да преспи в Лондон. Отлетя за Хамбург на другата сутрин.
В петък, към единайсет часа преди обяд, Кат Шанън позвъни на Марк Вламенк в апартамента му над бара в Остенд.
— Намери ли човека, за когото говорихме? — попита той, след като се представи.
Беше предупредил белгиеца много предпазливо да разговаря по телефона.
— Да, намерих го — отговори Малкия Марк.
Той седеше в леглото, а до него похъркваше Ана. Барът отваряше между три и четири след полунощ и затова двамата обикновено спяха до обяд.
— Готов ли е да разговаря за стоката? — попита Шанън.
— Мисля, че да — каза Вламенк. — Още не съм повдигал въпроса пред него, но един приятел тук казва, че нашият човек обикновено е склонен да преговаря при посредничеството на взаимен познат.
— Разполага ли още с онази стока?
— Да — отговори гласът насреща.
— Чудесно — каза Шанън. — Първо ти ще се срещнеш и ще се запознаеш с него. Кажи му, че те е потърсил един клиент, който иска да обсъди с него една сделка. Помоли го за среща през следващия уикенд. Кажи му, че клиентът е англичанин и се казва Браун. Не пропускай да споменеш, че е честен и почтен. Знаеш какво да говориш. Искам да го подготвиш за сделката. Кажи му, че на срещата клиентът би искал да види мостра на стоката и ако е стандартна, е готов да преговаря за условията. Ще ти се обадя към края на седмицата да ти съобщя къде съм и кога ще дойда за срещата. Разбра ли?
— Ясно — каза Марк. — Ще уредя нещата в близките дни. Няма да уговарям твърда дата. Ще оставим срещата за през следващия уикенд.
Размениха си стандартните благопожелания и затвориха.
В два и половина в апартамента пристигна телеграма от Марсилия. Беше подписана с френско име и имаше посочен адрес. Лангароти съобщаваше, че ще телефонира на човека и ще му препоръча Шанън. В последното изречение се казваше, че е започнал да търси спедитор и в рамките на пет дни ще уведоми Шанън за името и адреса му.
Шанън вдигна телефона и се обади в билетния център на „ЮТА ЕЪРУЕЙЗ“ на „Пикадили“. Запази си място за следващата неделя за полета в полунощ до Африка от летище „Льо Бурже“, Париж. В „Бритиш Еъруейз“ си резервира билет за първия полет до Париж на другата сутрин. Малко преди вечеря плати и двата билета в брой.
Наемникът постави в плик 2 000 лири от сумата, която бе донесъл от Германия, и пъхна плика между бельото на дъното на куфарчето си, защото пазителите на хазната на лондонското летище, общо взето, не харесват британски граждани, които напускат страната с повече от позволените 25 лири в брой и 300 лири в пътнически чекове.
Веднага след обедната почивка сър Джеймс Мансън повика Саймън Ендийн в кабинета си. Магнатът прочете доклада на Шанън и остана приятно изненадан от бързината, с която се осъществяваше приетият преди дванайсет дни план на наемника. Прегледа сметките и намери разходите за разумни. Но още повече го зарадва дългият телефонен разговор с Мартин Торп, който до среднощ и през часовете преди обяд бе останал в кантората на един застрахователен агент.
— Казваш, че Шанън ще отсъства през седмицата — каза сър Джеймс на Ендийн, когато помощникът му влезе в кабинета.
— Да, сър Джеймс.
— Добре. Има една работа, която рано или късно трябва да се свърши, и затова по-добре да я свършим сега. Вземи един от стандартните ни трудови договори — онези, които подписваме с представителите в Африка. Ще залепиш едно листче върху надписа „Бормак“. Оформи го като едногодишен договор с Антоан Боби. Длъжност — представител в Западна Африка, заплата — 500 лири месечно. Като го направиш, искам да ми го покажеш.
— Боби ли? — попита Ендийн. — За полковник Боби ли става дума?
— Именно. Не искам бъдещият президент на Зангаро да изчезне някъде. Другата седмица, още в понеделник, ще отидеш в Котону да разговаряш с полковника и да го убедиш, че „Бормак Трейдинг Къмпани“, чийто представител си ти, е толкова впечатлена от неговите интелектуални качества и находчивост, че би желала да го наеме като консултант за западноафриканския регион. Не се притеснявай. Той въобще няма да си направи труда да проверява каква е тази компания и дали ти си неин представител. Мисля, че добре познавам тези приятели. Единственото, което ги интересува, е солидната заплата. Той навярно е позакъсал с парите и това ще му капне като манна небесна. Ще му кажеш, че по-късно ще го уведомим какви ще бъдат задълженията му, но че единственото условие за момента е да не променя местожителството си през следващите три месеца или докато ти не го посетиш отново. Обещай му, че ще получи премия, ако остане в Дахомей. Парите ще се превеждат на местната му банкова сметка в дахомейски франкове. В никакъв случай не бива да получава твърда валута. Може да се изпари. И още нещо. Когато подготвиш договора, направи няколко фотокопия, за да заличиш следите от промяната на името на компанията. Пред него ще представиш само фотокопия. Що се отнася до датата, гледай последната цифра на годината да не си личи съвсем ясно. Просто я зацапай.
Ендийн изслуша внимателно разпорежданията и се оттегли, за да се захване с прикритото зад фалшиви мотиви наемане на полковник Антоан Боби.
Същия петък следобед, малко след четири часа, Торп изскочи от мрачния апартамент в Кенсингтън с четири договора за прехвърляне на акции, надлежно подписани от лейди Макалистър и приподписани от свидетелката мисис Бартън. В ръцете му имаше и официално писмо, подписано от старицата, с което тя разпореждаше на мистър Далглиш, адвоката й в Дънди, да предаде на мистър Торп сертификатите за акциите при представяне на настоящото писмо, удостоверение за самоличност и съответния чек.
Името на новия собственик на акциите не бе попълнено в договорите, но лейди Макалистър не забеляза този пропуск. Тя беше прекалено разстроена от мисълта, че мисис Бартън ще си събере багажа и ще я напусне. Още до края на деня името на фиктивната компания, закупена от банка „Цвингли“ от името на
