— Добре — предпазливо каза той. — Как се казва?
— „Сан Андреа“ — отговори Бейкър.
Шанън изстина. Беше чувал от Семлер това име.
— В Кипър ли е регистриран?
— Точно така.
— Не ми трябва — отсече наемникът.
Докато вървяха към вратата, Шанън мярна в едно сепаре Йохан Шлинкер. За миг се усъмни, че германецът го е проследил, но той вечеряше с друг човек, очевидно негов клиент. Шанън извърна глава и продължи. На стъпалата пред хотела с Бейкър си стиснаха ръцете.
— Ще ти се обадя — каза Шанън. — Гледай да не ме преметнеш.
— Не се притеснявай, Кат. Можеш да ми вярваш — каза Бейкър.
После се обърна и пое надолу по улицата.
— Знам аз колко мога да ти вярвам — промълви Шанън и се върна в хотела.
Докато се качваше към стаята си, от главата му не излизаше лицето на човека, който вечеряше с Шлинкер. Някъде беше виждал това лице, но не можеше да се сети къде. Спомни си малко преди да заспи. Този човек беше началник-щаб на Ирландската републиканска армия.
На другата сутрин, в сряда, Шанън хвана самолета за Лондон. Започваше Ден девети.
12.
Мартин Торп влезе в кабинета на сър Джеймс Мансън приблизително по времето, когато Шанън излиташе от Хамбург.
— Лейди Макалистър — бяха първите му думи.
Сър Джеймс го покани да седне.
— Разнищих биографията й до най-малките подробности — продължи Торп. — Както и предполагах, на два пъти са я търсили хора, които са искали да купят трийсетпроцентния й дял в „Бормак Трейдинг“. Очевидно са използвали грешен подход и са получили отказ. Тя е на осемдесет и пет години, почти напълно склерозирала и страшно своенравна. Поне такава слава й се носи. Освен това държи на шотландския си произход и делата й се управляват от един адвокат в Дънди. Ето подробния ми доклад за нея.
Той подаде на сър Джеймс една бежова папка. Шефът на „Мансън Консолидейтид“ отдели на доклада няколко минути. На няколко пъти изсумтя и промърмори веднъж: „Дяволска работа“. Когато свърши, вдигна глава и каза:
— Тези 300 000 акции ми трябват на всяка цена. Казваш, че другите са подходили грешно. Защо?
— Доколкото разбирам, тази старица има една-единствена мания и това не са парите. Тя се смята за богата. Когато се оженила, баща й, шотландският земевладелец, имал повече земя, отколкото пари в наличност. Бракът без съмнение е почивал на договор между двете семейства. След смъртта на баща й лейди Макалистър наследила целия имот — огромна необлагородена пустош. Но през последните двайсет години правата върху лова и риболова й осигурили скромно състояние, а след като продала на индустриалци няколко парцела, средствата й значително се увеличили. Нейният агент в Шотландия ги вложил разумно. Сега старицата разполага с един приличен доход. Подозирам, че другите кандидати са предлагали единствено големи суми пари. Това не би я заинтригувало.
— А какво, по дяволите, би я заинтригувало? — попита сър Джеймс.
— Вижте втория параграф на втора страница, сър Джеймс. Разбирате ли какво имам предвид? Възпоменателните обяви на всяка годишнина от смъртта, идеята да издигне паметник, която била отхвърлена от лондонския градски съвет. Мемориалът, който е построила в родния му град. Мисля, че това е нейната мания — паметта за робовладелеца, който е споделял живота й.
— Да, да, може би си прав. И какво предлагаш?
Торп изложи идеята си. Мансън го изслуша внимателно.
— Може и да стане — каза той. — Случвали са се и по-странни неща. Проблемът е, че ако тя все пак откаже, ще ти се затвори вратата за нови опити. Но, от друга страна, атаката само с пари очевидно ще срещне същата реакция, както предишните две предложения. Добре, действай, както си намислил. Само я накарай да продаде акциите.
След тези думи Торп си тръгна.
Шанън се прибра в лондонския си апартамент малко след дванайсет часа. На изтривалката го чакаше телеграма от Марсилия. Беше подписана „Жан“ и адресирана до Кийт Браун. Текстът съдържаше само адреса на един хотел, леко отдалечен от центъра на града, в който Лангароти се беше регистрирал под името Лавалон. На Шанън му хареса тази предпазна мярка. Регистрацията във френски хотел е свързана с попълване на формуляр, който после попада в полицията. Там биха си задали въпроса защо техният стар познайник Лангароти се е настанил толкова далеч от обичайното си обиталище.
На Шанън му трябваха десет минути да намери номера на хотела в телефонния указател за чужбина. Позвъни веднага. Попита за мосю Лавалон и му отговориха, че господинът е излязъл. Помоли да предадат на мосю Лавалон да се обади на мистър Браун в Лондон. Беше казал телефонния си номер и на четиримата. Накара ги да го запаметят, без да го записват.
После отново вдигна телефона и изпрати телеграма на Ендийн до поискване. Адресира я до Уолтър Харис. В нея съобщаваше на ръководителя на проекта, че се е завърнал в Лондон и би искал да обсъди някои неща с него. Пусна и телеграма до апартамента на Дюпре, с която го викаше незабавно да се яви. Накрая позвъни в швейцарската си банка и разбра, че заплатата му от 10 000 лири, или по-точно половината от нея, е преведена на негово име от сметката на неупоменат вложител в „Ханделсбанк“. Очевидно беше Ендийн. Шанън сви рамене. Нормално беше на този ранен стадий да получи само половината от възнаграждението си. Мащабите на „МанКон“ и силното им желание Кимба да падне от власт го караха да вярва, че останалите 5 000 лири ще му бъдат изплатени в хода на операцията.
След разговора Шанън седна и цял следобед печата подробен доклад за посещенията си в Хамбург и Люксембург. Не посочи само имената на счетоводителите в Люксембург и на търговците на оръжие. Приложи и пълен отчет за разходите.
Когато приключи с доклада, вече минаваше четири, а той не беше хапвал нищо след безплатния сандвич на „Луфтханза“ в самолета от Хамбург. В хладилника намери десетина яйца, забърка един изключително нескопосан омлет, изхвърли го и легна да подремне.
Малко след шест го събуди Дюпре, който почука на вратата. А пет минути след това звънна телефонът. Обаждаше се Ендийн, който бе взел телеграмата от пощенския клон.
Ендийн бързо забеляза, че Шанън не си позволява да говори свободно.
— Има ли някой при вас? — попита той.
— Да.
— По работа ли?
— Да.
— Искате ли да се видим?
— Мисля, че трябва — каза Шанън. — Какво ще кажете за утре сутринта?
— Добре. Към единайсет удобно ли ви е?
— Да.
— Във вашия апартамент?
— Чудесно.
— Ще дойда в единайсет — каза Ендийн и затвори.
Шанън се обърна към южноафриканеца:
— Как вървят нещата, Джони?
Дюпре не беше напреднал много през тези три дни. Стоте чифта чорапи, фланелки и долни гащета бяха поръчани и щяха да са в наличност до петък. Намерил беше и доставчик за петдесетте бойни якета. Същата фирма можеше да ги снабди и с панталони, но следвайки разпорежданията, Дюпре търсеше друго място, откъдето да купи панталоните, за да не може никой доставчик да се досети, че става дума за пълен комплект униформи. Той посочи, че всъщност никой не проявявал особен интерес към покупката, но Шанън
