изпати. Четирите вида стоки, които не са желани в багажа на пътниците, са оръжие и (или) експлозиви, наркотици, порнография и комунистическа пропаганда. В други страни може да ви спрат за две необмитени бутилки бренди, но да ви пуснат със списание „Пентхаус“. Не и в Испания. Тук приоритетите са различни и въобще, както весело ще ви заяви всеки испанец, Испания е различна.
През този слънчев понеделничен следобед митничарят в Малага намери в багажа на Шанън пачка от петдесет стари банкноти по 20 лири. Погледна безизразно парите и повдигна рамене. Дори и да знаеше, че за да ги донесе в Малага, Шанън ги е прекарал през митницата на лондонското летище, а това е забранено, испанският служител не го показа. При всички случаи това си беше проблем на англичаните. В багажа нямаше списания „Секси Гърлс“ и вестници „Совиет Нюз“ и той пропусна туриста.
Курт Семлер беше загорял и изглеждаше в чудесна форма след тези три седмици обиколки из Средиземноморието в търсене на кораби, които се продават. И сега беше сух като вейка и нервно пушеше цигара след цигара — навик, който контрастираше с хладнокръвието му в боя. Но тенът му придаваше вид на човек с добро здраве и подчертаваше късо подстриганата му русолява коса и студените му сини очи.
Докато пътуваха към Малага с таксито, което Семлер бе поръчал на летището, той разказа на Шанън, че е ходил в Неапол, Генуа, Валета, Марсилия, Барселона и Гибралтар. Свързал се със свои приятели моряци, прегледал списъците на всички стабилни търговци и посредници на продавачите на малки кораби и накрая разгледал по пристанищата няколко съда. От двайсетината, които първо видял, нито един не бил подходящ. После научил за десетина други в пристанището, които не бил посетил, но ги отхвърлил, защото капитаните им били доста съмнителни. След всичките си търсения съставил списък от седем кораба, в който „Албатрос“ заемаше трето място. Семлер не каза нищо друго за качествата му, освен че става.
Той беше запазил стая на Шанън в хотел „Паласио“ и ирландецът първо се настани. После двамата минаха през портите на южния край на площад „Асера де ла Марина“ и влязоха в пристанището.
„Албатрос“ стоеше на котва в далечния край на кея. Напълно отговаряше на описанието на Семлер. Бялата му боя лъщеше на слънцето. Наемниците се качиха на борда и Семлер представи Шанън на Жорж Ален, който беше собственик и капитан. Той го разведе из кораба. Много скоро ирландецът стигна до заключението, че този съд е твърде малък за целите на операцията. Имаше една двойна каюта, две единични и салон, в който на пода можеха да се разположат дюшеци и спални чували.
Трюмът при кърмата можеше, макар и трудно, да приюти още шест души. Но с екипаж от четирима плюс петимата наемници от групата на Шанън мястото щеше да е малко. Ирландецът се ядоса на себе си, защото не бе предупредил Семлер, че на борда освен тях ще има още шест души.
Шанън прегледа документацията и установи, че е редовна. Корабът беше регистриран във Великобритания и имаше удостоверение от Министерството на търговията. Наемникът проведе едночасов разговор с капитан Ален. Обсъдиха начина на плащане и разхвърлиха многобройните фактури и квитанции, които доказваха извършените през последните няколко месеца ремонтни работи. Хвърлиха поглед и в бордовия дневник.
Двамата със Семлер слязоха от кораба малко преди шест часа и тръгнаха обратно към хотела. Шанън беше потънал в мислите си.
— Какъв е проблемът? — попита Семлер. — Корабът е чист.
— Не, не е така — каза Шанън. — Много е малък. А и е регистриран като частна яхта. Не е собственост на параходна компания. Опасявам се, че митническите власти няма да допуснат на такъв съд да се натовари оръжие.
Когато се върнаха в хотела, бе станало твърде късно за телефонните разговори, които искаше да проведе. Затова Шанън ги отложи за следващата сутрин. Малко след девет позвъни в лондонската компания „Лойд“ и помоли за справка в регистъра на яхтите. „Албатрос“ фигурираше в този списък като кеч30 с водоизместимост 74 бруторегистър тона. За постоянно пристанище бе посочен Милфорд, а за пристанище на домуване — Ху. И двете пристанища бяха във Великобритания.
— Тогава какво, по дяволите, търси тук? — попита се Шанън и си спомни какъв начин на плащане му беше предложен.
Вторият му разговор, с Хамбург, разреши проблема.
— Nein, никаква частна яхта — каза Йохан Шлинкер отсреща. — Голяма е вероятността да не разрешат да транспортира търговски товар.
— Добре. Кога ще ви трябва името на кораба?
— В най-скоро време. Между другото, получих сумата за артикулите, които поръчахте от моите складове. Сега ще ги опаковам и ще ги изпратя на адреса във Франция. Освен това уредих всички книжа за другата партида и веднага щом получа остатъка от дължимата сума, ще направя поръчката.
— Кога най-късно искате да научите името на кораба? — изкрещя Шанън в слушалката.
Настъпи пауза, докато Шлинкер мислеше.
— Ако получа чека до пет дни, мога веднага да подам молба за разрешение да купя стоката. Името на кораба е нужно за разрешителното за износ. Значи петнайсет дни, след като пристигне чекът.
— Дотогава ще ви го съобщя — каза Шанън и постави обратно слушалката.
Обърна се към Семлер и му обясни какво е станало.
— Съжалявам, Курт. Собственикът трябва да е регистрирана параходна компания, а корабът трябва да има удостоверение за товарен съд, не за частна яхта. Ще се наложи да продължиш да търсиш. Но искам името на кораба най-късно след дванайсет дни, защото до две седмици и половина трябва да го съобщя на търговеца от Хамбург.
Двамата се разделиха вечерта на летището. Шанън се връщаше в Лондон, а Семлер заминаваше за Мадрид и оттам за Рим и Генуа — следващото пристанище по пътя му.
Ирландецът се прибра в апартамента си доста късно. Преди да си легне, се обади в „Бритиш Еъруейз“ и си запази билет за обедния полет до Брюксел. След това се свърза с Марк Вламенк и го помоли да го вземе от летището, за да го откара първо до банката в Брюге, а после на срещата с Буше.
Това беше краят на Ден двадесети и втори.
Мистър Харълд Робъртс беше полезен човек. Роден преди шейсет и две години от баща англичанин и майка швейцарка, той рано загубил баща си и израснал в Швейцария в семейството на майка си. По-късно запазил двойното си поданство. Мистър Робъртс навлязъл в банковото дело твърде млад и прекарал двайсет години в цюрихската централа на една от най-големите швейцарски банки, след което го назначили на поста заместник-управител на лондонския клон на същата банка.
Това станало малко след края на войната. През втория двайсет и две годишен период от кариерата си той се издигнал първо до управител на отдела за инвестиране, а по-късно и до управител на целия лондонски клон. На шейсетгодишна възраст се пенсионирал и решил да остане в Англия заедно с пенсията си в швейцарски франкове.
След пенсионирането си мистър Робъртс се бе съгласил да изпълни няколко деликатни задачи, поверени му не само от неговите бивши работодатели, но и от други швейцарски банки. В сряда следобед му възложиха именно такава задача.
Първо банка „Цвингли“ състави официално писмо до председателя и секретаря на „Бормак“, което мистър Робъртс представи като удостоверение, че е упълномощен да представлява банката в Лондон.
После се състояха още две срещи между мистър Робъртс и секретаря на компанията. На втората присъстваше и председателят майор Лутън, брат на починалия помощник-управител на плантациите на сър Йън Макалистър.
Уговориха се за извънредно събрание на Съвета, което се проведе в лондонската кантора на секретаря на „Бормак“. Освен майор Лутън на него присъстваше и един от директорите от провинцията. Двама директори бяха достатъчни за кворум, но трима съставляваха квалифицирано мнозинство. Съветът разгледа изготвената от секретаря резолюция и документите, които той представи. Четиримата неизвестни акционери, чиито интереси представляваше банка „Цвингли“, несъмнено притежаваха в момента общо трийсет процента от акциите на компанията. Не подлежеше на съмнение фактът, че те са упълномощили банка „Цвингли“ да оперира от тяхно име, а банката бе назначила с неоспорими документи мистър Робъртс за свой представител.
