единствена карта би издала крайната цел на пътуването. А така никой, дори и капитанът, няма да е в състояние да разбере коя част от крайбрежието ме интересува. Ще разкрия тайната едва в последния момент, когато ще е късно за всякакви гафове. Надявам се, че носите и диапозитивите.
— Да, разбира се.
Другата задача на Ендийн беше да направи диапозитиви на всички снимки, които Шанън бе донесъл от Зангаро, а също и на картите и скиците на Кларънс и останалата част от зангарийския бряг.
Самият Шанън купи един диапроектор от безмитния магазин на лондонското летище и го изпрати на „Тоскана“ още докато корабът беше в Тулон.
Наемникът даде на Ендийн пълен отчет за хода на подготовката. Отбеляза престоя си в Брюксел, товаренето на шмайзерите и другото оборудване в Тулон, спомена за разговорите си с Шлинкер и Бейкър в Хамбург и за югославската партида, качена на борда преди няколко дни в Плоче.
Ендийн слушаше мълчаливо и си водеше бележки, за да може да изготви собствения си доклад пред сър Джеймс Мансън.
— Къде се намира „Тоскана“ в момента? — попита той накрая.
— Трябва да е на югозапад от Сардиния на път за Валенсия.
По-нататък Шанън му разказа какъв е планът за следващите три дни — товарене на 400 000 броя 9- милиметрови патрони във Валенсия, а после отплаване към крайната цел. Наемникът пропусна факта, че един от неговите хора е вече в Африка.
— А сега имам един въпрос към вас — каза той на Ендийн. — Какво ще стане след щурма? Какво ще стане призори? Ние не можем да останем дълго и затова ще трябва новият режим бързо да поеме властта, да се установи в двореца и да излъчи съобщения за преврата.
— Всичко това е обмислено — спокойно каза Ендийн. — Всъщност новото правителство е целта на мероприятието.
Той извади от куфарчето си няколко листа машинописен формат, запълнени с плътно напечатан текст.
— Това са указанията за действията ви след момента, в който унищожите армията и охраната и завладеете двореца. Прочетете ги и ги запаметете, защото ще се наложи да изгорите листите още преди да сме се разделили. Трябва да задържите цялата информация в главата си.
Шанън прокара поглед по първата страница. Почти нищо не го изненада. Той отдавна подозираше, че човекът, когото Мансън готви за приемник на Кимба, е полковник Боби, и макар че тук новият президент бе назован „X“, наемникът въобще не се съмняваше, че именно Боби е въпросната личност. Планът беше съвсем прост, поне от негова гледна точка.
Той вдигна поглед към Ендийн.
— А вие къде ще бъдете?
— На сто мили северно от вас — отговори Ендийн.
Шанън знаеше, че помощникът на сър Джеймс има предвид столицата на съседната африканска република, която по крайбрежния път имаше пряка връзка с Кларънс.
— Сигурен ли сте, че ще можете да приемете радиограмата ми? — попита наемникът.
— Ще разполагам с портативна радиостанция, която има значителен обхват и мощност. „Браун“, най- добрата марка. В състояние е да приеме всеки сигнал в този обхват, стига излъчването да е на уточнената честота. Корабните радиостанции са достатъчно мощни и обикновено излъчват на двойно по-голямо разстояние.
Шанън кимна и продължи да чете. В един момент свърши и вдигна поглед към Ендийн.
— Всичко изглежда точно — каза той. — Но ще трябва да изясним още един въпрос. Значи аз ще предавам в уречените часове на тази честота от „Тоскана“, която ще лежи на дрейф на пет-шест мили от брега. Но ако не ме чуете, ако има прекалено силни смущения, отговорността за това няма да е моя. От вас зависи да ме чуете.
— А от вас зависи да предавате — каза Ендийн. — Тази честота е изпробвана многократно. При мощността на корабната радиостанция би следвало да мога да приема сигнала на сто мили разстояние. Може би не от първия път, но ако предавате в продължение на половин час, няма начин да не ви чуя.
— Добре — каза Шанън. — Едно последно уточнение. Новината за събитията в Кларънс няма да е стигнала до зангарийските гранични постове. Това значи, че границата ще се охранява от виндуси. Как ще минете през тях, си е ваш проблем. Освен това по пътя към Кларънс навярно ще срещнете групи виндуски войници, които, макар и да бягат към джунглата, могат да окажат някаква съпротива. Какво ще стане, ако не успеете да минете?
— Ще успеем — каза Ендийн. — Ще получим помощ.
Шанън правилно предположи, че тази помощ ще дойде от малкия отряд геолози, които работеха за Мансън в съседната африканска република. За един директор от ранга на Ендийн те бяха длъжни да осигурят камион или джип, а може би и няколко автоматични ловни пушки. За първи път наемникът си помисли, че низостта на Ендийн се крепи и на малко кураж.
Шанън запамети кодовете и честотата, а после заедно с Ендийн изгориха листите в мъжката тоалетна. Час по-късно се разделиха. Нямаше какво повече да си кажат.
Извисен пет етажа над мадридските улици, полковник Антонио Салазар, шефът на експортния отдел на испанското военно министерство, седеше зад бюрото си и прелистваше подредените върху него папки. Той беше човек с побеляла глава и простовато лице. Каузата, в която вярваше, беше ясна и неоспорима. Преди всичко стоеше предаността му към Испания, любимата му Испания, а за него истински испанските ценности намираха въплъщение в един човек — дребния, възрастен генералисимус, който обитаваше двореца „Прадо“. Антонио Салазар беше франкист и в червата.
Скоро навърши петдесет и осем години и само две години го деляха от пенсия. Едно време като млад той бил един от онези, които стъпили заедно с Франциско Франко на пясъчния бряг на Фуенгирола. Тогава бъдещият вожд на съвременна Испания бил още бунтовник и се връщал в нарушение на заповедта, за да обяви война на републиканското правителство. По онова време хората му били малко и до един осъдени на смърт от властите в Мадрид.
Сержант Салазар бил добър войник. Безпрекословно изпълнявал всички заповеди, между битките и екзекуциите ходел на църква и вярвал в Бог, Богородица, Испания и Франко.
В друга армия и по друго време той би се пенсионирал като старшина. Но в Испания след Гражданската война го произвели в чин капитан. Бил от здрав селски произход, а образование нямал никакво. Но принадлежал към най-крайните и най-приближените хора на Франко. Постепенно добутал до полковник и сега беше благодарен на властта. Антонио Салазар отговаряше за една от най-строго секретните дейности в Испания. Нито един обикновен испанец не подозира, че неговата страна продава оръжие почти безогледно, при това в огромни количества. Официално испанското правителство осъжда международната търговия с оръжия като неетична, тъй като чрез нея се подхранва напрежението в един раздиран от военни конфликти свят. Но тайно Испания прави дори пари от тази търговия. Работата на полковник Салазар беше да преглежда документацията и съответно да издава или да отказва разрешителни за износ.
Досието пред него се подмяташе в ръцете му от четири седмици. Отделни документи минаха през Министерството на отбраната, което потвърди, без да разбира защо го питат, че 9-милиметровите патрони не спадат към секретните производства; после Министерството на външните работи потвърди, без да знае защо, че продажбата на 9-милиметрови патрони за Република Ирак не е в разрез с външнополитическата линия на страната; накрая Министерството на финансите потвърди, че съответната сума в долари е приведена на сметка в „Банко Популар“.
Най-горният документ представляваше молба за заповед за придвижване на определен брой сандъци от Мадрид до Валенсия, където следваше да бъдат натоварени за износ на кораб с име „Тоскана“. Под този лист беше разрешителното за износ, скрепено със собствения му подпис.
Полковникът вдигна поглед към служителя, който стоеше пред него.
— Каква е тази промяна? — попита той.
— Господин полковник, просто всички места във Валенсия са заети за две седмици напред. Пристанището се пука по шевовете.
Антонио Салазар изсумтя. Обяснението звучеше правдоподобно. През летните месеци пристанището на
