Валенсия винаги беше претъпкано с кораби, които изнасяха портокалите от близката област Гансия. Но полковникът не обичаше промените. Той обичаше буквата на закона. А и тази поръчка не му харесваше. Твърде малка беше, твърде малка за цяла една национална полиция. Хиляда полицаи биха изстреляли тези патрони за един час само при обучението си по мишени. Не вярваше и на Шлинкер, когото познаваше добре и който заедно с тази поръчка пробута още десетина, включително и искане за над десет хиляди снаряда за Сирия.
Салазар взе отново да прехвърля документите. В този момент камбаната на близката църква удари един часа. Време за обяд. И все пак документите бяха съвсем редовни, включително и сертификатът за краен потребител. Всичко беше надлежно подпечатано. Щеше му се да намери някакъв кусур в сертификата или компанията собственичка на кораба. Но всичко беше чисто. Той взе окончателно решение, подписа се със замах под заповедта за придвижване и подаде папката на подчинения си.
— Така да бъде — изръмжа полковникът. — Кастелон.
— Наложи се да променим пристанището. Ще товарим в Кастелон, а не във Валенсия — каза Йохан Шлинкер два дни по-късно. — За да спазим датата 20-и, нямахме друг избор. Във Валенсия всичко беше заето за две седмици напред.
Кат Шанън седеше на леглото в стаята на търговеца в хотел „Минданао“.
— Къде се намира Кастелон? — попита наемникът.
— Четиридесет мили на север. Пристанището е малко. Много по-спокойно. Може би за вас е по-добро от Валенсия. По-бързо ще ви натоварят. Предупредил съм спедитора във Валенсия и той лично ще отиде в Кастелон, за да ръководи товаренето. Когато „Тоскана“ обяви пристигането си с радиограма до пристанищната администрация във Валенсия, капитанът ще получи информация за промяната на пристанището. Ако веднага смени курса, до Кастелон са не повече от два-три часа.
— А какво ще стане с моето качване на борда?
— Ами това си е ваш проблем — каза Шлинкер. — Аз обаче уведомих спедитора, че един моряк от „Тоскана“ е слязъл преди десет дни в Бриндизи и се очаква да се завърне. Дадох му и името Кийт Браун. Документите ви наред ли са?
— Наред са — отговори Шанън. — Имам паспорт и моряшка карта.
— Спедиторът ще ви чака пред митницата на 20-и сутринта, малко преди началото на работното време. Казва се сеньор Москар.
— А как се развиват нещата в Мадрид?
— Заповедта за придвижване постановява камионът да се натовари под надзора на военните между осем часа и полунощ на 19-и, тоест утре. Конвоят ще потегли в полунощ с разчет да пристигне на пристанището в Кастелон в шест часа сутринта. Ако „Тоскана“ се движи по график, трябва да пристигне някъде през нощта. Камионът е цивилен, от транспортната фирма, с която обикновено работя. Те са стабилни и опитни хора. Поръчах на директора да ми позвъни тук веднага щом конвоят потегли от склада.
Шанън кимна. Струваше му се, че всичко ще мине гладко.
— Значи довечера ще дойда отново — каза той и излезе.
Следобед нае почти нов мощен мерцедес от една световноизвестна фирма за коли под наем, която има бюро и в Мадрид.
В десет и половина на другата вечер отново се появи в хотел „Минданао“ и двамата с Шлинкер зачакаха телефонното обаждане. Бяха нервни като хора, които са оставили успеха или катастрофалния провал на един внимателно изработен план да зависи от действията на другите. Шлинкер се притесняваше не по- малко от Шанън, но по различни причини. Той знаеше, че ако нещо се обърка, ще последва цялостна проверка на сертификата за краен потребител, а този сертификат не би могъл да издържи такава проверка, която задължително предполагаше сведение от Министерството на вътрешните работи в Багдад. В случай че го спипат при тази сделка, щяха да се провалят други, далеч по-доходоносни договори с Мадрид. За кой ли път Шлинкер се заричаше никога вече да не приема такива поръчки, но като всеки алчен търговец на оръжие той не можеше да подминава шанса да спечели пари. Такива пропуски му причиняваха почти физическа болка.
Наближи полунощ, а никой не се обаждаше. После стана дванайсет и половина. Шанън крачеше из стаята и изливаше яда си върху дебелия търговец, който нервно пиеше уиски. В дванайсет и четиридесет телефонът иззвъня. Шлинкер скочи към него. Каза няколко думи на испански и замълча.
— Какво става? — троснато попита Шанън.
— Момент — отговори Шлинкер и му махна ръка да мълчи.
Последва нов разговор на испански, от който Шанън нищо не разбра. Накрая немецът се ухили и няколко пъти повтори: „Gracias“37.
— Тръгнал е — каза той, след като затвори телефона. — Конвоят е тръгнал от склада преди петнайсет минути.
Но Шанън вече беше излязъл.
Конвоят, разбира се, не можеше да се състезава с мерцедеса, макар че по правата магистрала от Мадрид за Валенсия камионът би могъл да развие и 100 километра в час. Шанън загуби четиридесет минути, докато се измъкне от безкрайните периферни квартали на Мадрид, а шофьорите на конвоя навярно бяха избрали по-кратък път. Но на магистралата ирландецът пришпори мерцедеса и залепи стрелката на 180 километра в час. Внимателно се взираше в камионите, които изпреварваше с тази бясна скорост. Малко след градчето Рекена, на около четиридесет мили западно от Валенсия, забеляза това, което търсеше.
Фаровете му уловиха военния джип, който спазваше постоянна дистанция след един покрит осемтонен камион. Докато го изпреварваше, наемникът видя надписа на фирмата, за която му говореше Шлинкер. Пред камиона се движеше още един военен автомобил, в който очевидно се намираше офицерът. Шанън натисна газта и мерцедесът отпраши към морето.
Когато стигна до Валенсия, Шанън пое по околовръстното шосе и се насочи до главния път Е–26 за Барселона. Пътят минаваше малко на север от Валенсия и мерцедесът трябваше да крета зад подранили трактори и камиони, пълни с портокали. Мина покрай римската цитадела Сугунто, която легионите бяха издълбали направо в скалата и която по-късно маврите бяха превърнали в крепост на исляма. Шанън влезе в Кастелон малко след четири часа и започна да следи табелите, на които пишеше „Puerto“38.
Кастелонското пристанище се намира на пет километра от града и до него се стига по един тесен, прав като струна път. Поеме ли веднъж човек по този път, не може да се обърка, защото той свършва на пристанището.
Както във всички средиземноморски пристанища, и тук има три отделни секции — една за търговските кораби, друга за яхти и туристически лодки и трета за рибарските съдове. В Кастелон търговската секция се пада вляво, когато гледаш към морето, и както във всяко испанско пристанище, тя е оградена с телена мрежа, а порталът й денонощно се охранява от въоръжен пост на „Гуардия Сивил“. В центъра се намира сградата на пристанищната администрация, а до нея се издига прекрасен яхтклуб с ресторант, който в едната посока гледа към търговското пристанище, а в другата към яхтите и рибарските кейове. Зад централната сграда на пристанището, малко към сушата, е разположена дълга редица складове.
Шанън зави наляво и спря встрани. Слезе от колата и продължи пеша. Някъде по средата на оградата забеляза портала. Пред него имаше малка будка, в която дремеше постовият. Порталът беше заключен. Малко по-нататък Шанън надникна през оградата. С въздишка на облекчение съзря „Тоскана“ в далечния край на кея. Подготви се да чака до шест часа.
В шест часа без петнайсет отново се появи пред портала. Усмихна се на постовия, който му отвърна с хладен поглед. Слънцето вече изгряваше и Шанън успя да различи двата военни автомобила и камиона, които бяха паркирани на стотина метра. Край тях обикаляха седем-осем войници. В шест и десет се появи една цивилна кола. Спря пред портала и свирна с клаксона. От нея слезе дребен, енергичен испанец. Шанън се приближи към него.
— Сеньор Москар?
— Si.39
— Казвам се Браун. Аз съм морякът, който трябва да се качи на кораба.
