— Кажете ми, господин Слейд, как виждате този случай? Просто ми го опишете.
Естествено Слейд беше поласкан. Денят и без това вече му бе поднесъл предостатъчно приятни изненади. Той описа събитията от последните осем дни, откакто го бяха вдигнали от вечеря, за да го повикат в Доувърската пандела.
— В такъв случай, изглежда, че господин Пател е ключовият и в същото време единствен свидетел — каза Ванситарт, когато Слейд свърши. — Останалите доказателства са или лабораторни, или косвени. Има ли нещо друго в материалите?
— Не, това е всичко.
Слейд беше имал един час в офиса си и още един в таксито, за да прелисти папката от прокуратурата.
— Въпреки това мисля, че доказателствата са доста убедителни. И клиентите нямат алиби. Те твърдят, че или са си били легнали, или заедно са се мотали по улиците.
Ванситарт се изправи и принуди Слейд да остави недопитата си чаша и да угаси цигарата си, за да последва примера му.
— Беше извънредно любезно от ваша страна да дойдете лично — докато го изпращаше до вратата, каза Ванситарт — но пък винаги съм смятал, че ако двама души искат да работят заедно, най-доброто решение е още в началото да се срещнат лично. И ви благодаря за съветите.
После каза, че още тази вечер възнамерявал да прочете всички материали и че на другия ден щял да се обади на Слейд в службата. Слейд поясни, че през цялата сутрин имал работа в съда, затова разговорът беше насрочен за три следобед.
ЕДИНАДЕСЕТИ ДЕН — ПЕТЪК
Разговорът се проведе точно в три.
— Интересен случай, господин Слейд, не смятате ли? Доказателствата са убедителни, но може би не са неопровержими.
— Достатъчно убедителни, ако господин Пател потвърди показанията си, господин Ванситарт.
— Точно такова е и моето заключение. Кажете ми, нашите клиенти дадоха ли някакво обяснение на отпечатъците по портфейла и на счупения нос, наместен само три часа след грабежа?
— Не. Просто продължават да повтарят „не знам“ и „не си спомням“. Не са особено интелигентни.
— Е, какво да се прави. Но мисля, че все пак ни трябват логични обяснения. Искам да се срещна с тях в „Пентънвил“.
Слейд се смая. Ванситарт действаше изключително бързо.
— В понеделник цял ден съм в съда — каза той. — Във вторник е следващото искане за удължаване на срока за задържане. Можем да се срещнем с тях в стаята за разпити на Хайбери Корнър преди да ги отведат.
— Дааа. Надявах се във вторник да мога да се намеся. Щеше да е добре дотогава да придобия известна представа за нещата. Не обичам да провалям почивката на хората, но съгласен ли сте за утре?
Слейд отново бе поразен. Да се намеси ли? Изобщо не бе предполагал, че този високопоставен адвокат ще иска да присъства на формалното удължаване на срока за задържане. Уговориха срещата в „Пентънвил“ за десет часа на другия ден. Слейд щеше да се свърже с управата на затвора.
ДВАНАДЕСЕТИ ДЕН — СЪБОТА
Сигурно имаше някакво недоразумение. Господин Ванситарт пристигна в затвора в девет без петнадесет и въпреки учтивостта си прояви изключителна настойчивост. Срещата била в девет часа, не в десет, а той бил зает човек. Другият адвокат несъмнено щял да дойде по-късно. След като се посъветва с началството си, служителят помоли един свой колега да придружи адвоката до стаята за срещи. В девет и пет доведоха двамата арестанти. Те намръщено изгледаха адвоката, който ни най-малко не се смути.
— Съжалявам, че господин Слейд закъснява — каза той. — Но несъмнено ще дойде по-късно. Аз съм Джеймс Ванситарт и съм ваш защитник. Моля, седнете.
Оставиха ги сами в стаята. Двамата мъже седнаха срещу Ванситарт. Той извади материалите на прокуратурата. След това плъзна по масата кутия цигари и кибрит. Прайс и Корниш жадно запушиха. Корниш прибра цигарите в джоба си. Ванситарт добродушно му се усмихна.
— Здравата сте загазили, младежи.
И докато двамата го наблюдаваха през облаците тютюнев дим, запрелиства страниците.
— Господин Корниш… — Ванситарт погледна Мазната коса, — един от проблемите ни е портфейлът. Намерил го е човек, който разхождал кучето си. Лежал в тревата в някакъв запустял участък, точно до Мандела Роуд. Несъмнено е принадлежал на убития — има негови отпечатъци. За нещастие има и ваши.
— Не знам — отвърна Корниш.
— Е, така е. Когато човек има работа, паметта му изневерява. Но трябва да има някакво невинно обяснение. Вижте, предполагам, ще ми кажете, че в сряда сутрин след деня на нападението сте вървели по Мандела Роуд, сигурно сте отивали да хапнете в някоя закусвалня, когато сте видели в канавката да лежи портфейл, нали така?
Корниш може и да беше мозъкът на компанията, обаче не бе интелигентен, а просто лукав. Въпреки това в очите му проблесна нещо.
— Да — съгласи се той. — Точно така си беше.
— В такъв случай като ваш защитник, аз, разбира се, ще ви повярвам. И несъмнено сте проявили естествено любопитство, и сте се навели да вдигнете портфейла. Оттук и отпечатъците ви.
— Да бе — отново потвърди Корниш. — Точно така.
— Но за нещастие портфейлът е бил празен, нали? В него не е имало абсолютно нищо. Затова човек, без да се замисли, може да го хвърли през оградата в запустелия участък, където да си лежи в тревата, за да го открие някое куче. Нещо подобно, нали?
— Аха — каза Корниш. Новият адвокат започваше да му харесва. Хитър пич. Ванситарт извади сноп листове от куфарчето си и бързо написа показания.
— Ето, това са бележките по вашето обяснение. Моля, внимателно ги прочетете и ако сте съгласен, че се е случило точно така, защитата няма да е чак толкова трудна. Така че можете да ги подпишете.
Корниш не ги прочете бързо, но все пак се подписа.
— А сега, вторият ни проблем е вашият нос, господин Прайс.
Превръзката я нямаше, но носът все още беше подут.
— Има доказателства, че към пет часа следобед в деня, в който на Парадайз Уей са нападнали онзи нещастен човек, вие сте отишли да ви наместят носа в болницата на Сейнт Анс Роуд. Прокуратурата се опитва да направи от това голям въпрос.
— Амче, болеше ме — каза Прайс.
— Случва ли се двамата да излезете, за да ударите по някоя и друга бира?
Те кимнаха.
— В понеделник вечер излизахте ли?
В първия момент лицата им останаха безизразни. После Корниш кимна.
— В „Кингс Хед“ на Фароу Стрийт.
— И там са ви видели да пиете, нали? Барманът видя ли ви?
Пак кимване.
— Може би ще ми кажете, че господин Прайс здравата си е бил пийнал. Че на връщане решил да се изпикае в канавката, но се препънал в тротоара, паднал върху една паркирана кола и си счупил носа, нали така?
Корниш сръга Прайс с лакът.
— Нали си спомняш, Марк? Точно така стана.
— Е, значи вече имаме счупен нос, кръвта се лее по улицата. Затова си вдигате тениската и я притискате към лицето си, докато не се приберете вкъщи и кръвта не спре. После, понеже сте много пиян,
