на шефа и той е съгласен. За Сам има спуснато черно знаме от ЩАЗИ.
Клаудия повдигна вежди.
— Това означава, че ако ме заловят отново там, няма да има удобна размяна на границата.
— Ще го разпитват и ще го застрелят — добави ненужно Едуардс.
Епълярд подсвирна.
— Човече, това противоречи на правилата. Трябва здраво да си ги раздрусал.
— Всеки прави, каквото може — каза тъжно Сам. — Между другото, щом аз не мога да отида, има един човек, който може. Тимъти и аз говорихме за него миналата седмица в клуба.
Едуардс едва не се задави с шампанското.
— Полтъргайст? Панкратин пише, че ще предаде материала само на някой, когото познава.
— Той познава Полтъргайст. Спомняш си когато ти разправях как ми беше помагал в ония години. През осемдесет и първа, когато вербувах Панкратин, Полтъргайст трябваше да поддържа връзката с него, докато аз успеех да се добера дотам. В действителност той харесва Полтъргайст. Ще го познае отново и ще му предаде материала. Той не е глупак.
Едуардс оправи шалчето на врата си.
— Много добре, Сам. За последен път ще го направим.
— Опасно е и залогът е висок. Искам награда за него. Десет хиляди лири стерлинги.
— Съгласен — кимна Епълярд без колебание. След това извади лист хартия от джоба си. — Ето детайлите, които Панкратин предвижда за начина на предаване. Нужни са две алтернативни места за срещата. Едно основно и едно резервно. Можеш ли да ни уведомиш в срок от двадесет и четири часа за твоя избор, за да можем да му го предадем?
— Не мога да принудя Полтъргайст да отиде — предупреди Маккрийди. — Той е наемник, а не на щат при нас.
— Моля те, опитай, Сам — каза Клаудия.
Сам се изправи.
— Между другото, този
— По-следващият — рече Епълярд. — След осем дена.
— Исусе Христе — въздъхна Маккрийди.
2.
Маккрийди прекара по-голямата част от следващия ден, понеделник, разглеждайки внимателно широкомащабни карти и фотографии. Срещна се с някои от старите си приятели от отдела за Източна Германия и ги помоли за помощ. Те пазеха своята територия, но не му отказаха, защото той имаше авторитет сред тях.
До средата на следобеда беше избрал две подходящи места. Едното представляваше закътана глуха линия точно край източногерманския главен път №6, който се движи от изток на запад успоредно на шосе Е–40. По-малкият път свързва индустриалния град Йена с по-пасторалния Ваймар и оттам продължава към Ерфурт. Първото място, което избра, се намираше точно на запад от Йена. Второто беше на същия път, но на половината разстояние между Ваймар и Ерфурт, на не повече от три мили от съветската база край Нора.
Ако руският генерал се намираше по време на своята инспекция някъде между Йена и Ерфурт следващия вторник или сряда, щеше да му е необходимо съвсем кратко отклонение до уречените места. В пет часа Маккрийди предложи своя избор на Клаудия Стюарт, намираща се в Американското посолство на Гросвийнър скуеър. Оттам замина шифровано съобщение за главната квартира на ЦРУ в Ленгли, Виржиния; те одобриха и предадоха съобщението на определения за осъществяване на връзката с Панкратин човек в Москва. Информацията попадна в един тайник, скрит зад разхлабена тухла в Новодевическото гробище рано сутринта на следващия ден, а четири часа по-късно генерал Панкратин я взе оттам по пътя си към министерството.
Преди залез слънце в понеделник Маккрийди изпрати шифровано съобщение до шефа на филиала на СИС в Бон, който го прочете, унищожи го, вдигна слушалката и проведе телефонен разговор по градската линия.
Същата вечер Бруно Моренц се прибра вкъщи в осем часа. Беше преполовил вечерята си, когато жена му се сети нещо.
— Зъболекарят ти се обади. Доктор Фишер.
Моренц надигна глава и се вторачи в студеното ястие пред себе си.
— Аха.
— Каза, че трябва да прегледа отново онази пломба утре. Помоли да отидеш в неговия кабинет в шест часа.
Тя се извърна, погълната отново от вечерното забавно състезание по телевизията. Бруно се надяваше, че е запомнила вярно съобщението. Доктор Фишер не беше неговият зъболекар. Имаше два бара, където Маккрийди уреждаше срещите си с него. Единия наричаха
Вторник сутринта Маккрийди взе Денис Гоунт да го откара до Хийтроу за сутрешния полет до Кьолн.
— Ще се върна утре вечер — каза му той. — Имай грижата за отдела, докато ме няма.
В Кьолн, само с една чанта, той се придвижи бързо през паспортния и митническия контрол, взе такси и беше оставен пред сградата на операта малко след единадесет часа. Четиридесет минути той обикаля безцелно около площада, надолу по Кройцгасе и по оживената пешеходна алея на Шилдергасе. Спираше до витрините на много магазини, внезапно се обръщаше в обратна посока, влизаше в някой универсален магазин през предния вход и излизаше от задния. В дванадесет без пет, доволен, че няма опашка след себе си, свърна в тясната Кребсгасе и се насочи към старомодния, облицован наполовина с дърво бар със златен готически надпис на входа. Малките прозорци от цветни стъкла правеха вътрешността мрачна. Той седна в едно сепаре в далечния ъгъл, поръча халба бира и зачака. Едрата фигура на Бруно Моренц се плъзна незабелязано в стола срещу него след пет минути.
— Толкова време мина, стари приятелю — каза Маккрийди.
Моренц кимна и отпи от бирата си.
— Какво искаш, Сам?
Отне му десет минути, докато му обясни. Моренц поклати глава.
— Сам, аз съм на петдесет и две години. Скоро ще се пенсионирам. Имам си планове. В старите времена беше различно, вълнуващо. Сега, честно да ти кажа, онези мръсници там ме плашат.
— Те плашат също и мен, Бруно. Аз щях да отида, ако можех. Но съм персона нон грата там, докато ти си чист. Работата е бърза — преминаваш оттатък сутринта и се връщаш по свечеряване. Даже ако първата среща се провали, ще се върнеш на следващия ден по обяд. Предлагат десет хиляди лири стерлинги в брой.
Моренц го погледна втренчено.
— Това са много пари. Трябва да има други, които биха се заели. Защо избрахте мен?
— Той те познава и те харесва. Ще види, че не съм аз, но няма да се върне обратно. Мразя да моля по този начин, но това е наистина заради мене. За последен път, кълна се. Заради старите времена.
Бруно свърши бирата си и се изправи.
— Трябва да се връщам… добре, Сам. Заради тебе. Заради старите времена. Но след това, кълна се, излизам от играта. За мое добро.
— Имаш моята дума, Бруно. Никога повече. Повярвай ми. Можеш да разчиташ на мене.
Споразумяха се да се срещнат отново идния понеделник, на зазоряване. Бруно се върна в своята служба. Маккрийди изчака десет минути, бавно се разходи по редицата от таксита на Тунищрасе и взе едно такси за Бон. Прекара остатъка от деня, както и срядата в обсъждане на своите нужди с филиала в Бон. Имаше много работа и твърде малко време, за да я свърши.