През два часови пояса, в Москва, точно след обяда, майор Людмила Ванавская провеждаше своята среща с генерал Шаляпин. Той седеше зад бюрото си, мрачен сибирски селянин с обръсната до голо глава, който излъчваше сила и лукавство, и четеше внимателно от нейната папка. Когато свърши, я бутна обратно към нея.
— Косвени улики — каза той. Обичаше да кара подчинените си да защитават своите твърдения. В старите времена — и генерал Шаляпин се върна в старите времена — това, което съдържаше папката, щеше да е достатъчно. В Лубянка винаги имаше място за един повече. Но времената се промениха и продължаваха да се променят.
— Все още, другарю генерал — призна Ванавская. — Но има много факти. Онези ракети СС–20 в Източна Германия преди две години — янките разбраха твърде бързо.
— Източна Германия гъмжи от шпиони и предатели. Американците имат спътници, РОРСАТ…
— Движенията на Червенознаменния флот от северните пристанища. Онези кучи синове в НАТО винаги изглеждат осведомени…
Шаляпин се усмихна на яростта на младата жена. Той никога не подценяваше бдителността на своите подчинени: точно затова бяха там.
— Може от някого да изтича информация — допусна той. — Или от няколко души. Нехайство, безотговорни разговори, редица от дребни агенти. Но ти мислиш, че това е само един човек…
— Този мъж. — Тя се наклони напред и почука по фотографията, стояща отгоре на папката.
— Защо? Защо той?
— Защото той е винаги там.
— Наблизо — поправи я той.
— Наблизо. В съседство, в същия район. Винаги на разположение.
Генерал Шаляпин беше оцелявал дълго време и смяташе да издържи още на своя пост. През март той забеляза, че нещата отиват към промяна. Михаил Горбачов беше избран бързо и единодушно за генерален секретар след смъртта на поредния болен старец, Черненко. Той беше млад и енергичен, можеше да се задържи дълго. Искаше реформа и вече бе започнал да прочиства партията от сухите клони.
Шаляпин знаеше правилата. Дори генералният секретар не можеше да се противопостави едновременно на повече от един от трите стълба на съветската държава. Ако се захванеше със старата партийна гвардия, трябваше да остави на мира КГБ и армията. Той се наведе над бюрото и насочи косматия си показалец към зачервената Ванавская.
— Не мога да заповядам да арестуват висш щабен офицер от министерството на базата на това. Не още. Необходимо ми е нещо твърдо, макар и само един дребен факт.
— Нека го поставя под наблюдение — настоя Ванавская.
— Дискретно наблюдение.
— Добре, другарю генерал, дискретно наблюдение.
— Тогава съм съгласен, другарю майор. Ще ви дам хора на разположение.
— Само няколко дена, господин директор. Кратка почивка вместо цялата лятна отпуска. Бих желал да напуснем града с жена ми и сина ми за няколко дена. Уикенда плюс понеделник, вторник и сряда.
Беше сряда сутринта и Дитер Ауст имаше добро настроение. Освен това, като добър служител, знаеше, че неговият персонал има право да ползва лятната отпуска. Винаги се учудваше, че Моренц взема толкова малко почивни дни. Може би не можеше да си позволи повече.
— Скъпи Моренц, нашите задължения в службата са обременителни. Винаги сме щедри с отпуските за персонала. Пет дена не са проблем. Може би, ако ни бяхте предупредил малко по-рано… но добре, съгласен съм, ще помоля фройлайн Кепел да пренареди разписанието за дежурствата.
Вечерта, вкъщи, Бруно Моренц съобщи на жена си, че трябва да замине по работа за пет дни.
— Само за уикенда, плюс следващия понеделник, вторник и сряда — каза той. — Господин директорът Ауст желае да го придружа при неговата обиколка.
— Хубаво — кимна тя, погълната от предаването по телевизията.
В действителност Моренц планираше да прекара един дълъг и романтичен уикенд с Ренате за собствено удоволствие, да остави понеделника за Сам Маккрийди и инструктажа, който щеше да продължи цял ден, и да премине източногерманската граница във вторник. Даже, ако трябваше да прекара нощта в Източна Германия, за да осъществи втората среща, щеше да се върне на Запад сряда привечер и да кара през нощта, за да се прибере навреме за работа в четвъртък. Тогава щеше да връчи предупреждението си за напускане, да изкара срока до края на септември, да се раздели с жена си и да замине с Ренате за Бремерхафен. Съмняваше се, че Ирмтрауд щеше да има нещо против: тя едва забелязваше неговото присъствие вкъщи.
В сряда майор Ванавская претърпя първия си сериозен неуспех, изрече една доста неприлична ругатня и тресна обратно слушалката. Нейната група за наблюдение беше на място, готова да започне следенето на обекта. Но, първо, трябваше приблизително да научи какви щяха да бъдат неговите ежедневни задължения и придвижвания. За да го разбере, тя се свърза с един от хората от Трето управление на КГБ във военното разузнаване, наречено ГРУ.
Въпреки че КГБ и неговият двойник в армията, ГРУ, са често на нож, няма съмнение за това кой е главата и кой опашката. КГБ е много по-могъщо, едно върховенство, засилено в началото на шейсетте години, когато полковник Олег Пенковски от ГРУ издаде толкова много съветски тайни, че се превърна в най-вредния предател, който СССР някога е имал. Оттогава Политбюро разрешаваше на КГБ да инфилтрира голям брой от своите собствени хора в ГРУ. Въпреки че те носеха военна униформа и се смесваха ден и нощ с военните, си оставаха на служба към КГБ. Истинските офицери от ГРУ ги знаеха и се опитваха да ги изолират колкото е възможно повече, но това не винаги беше лесна работа.
— Съжалявам, другарю майор — каза младият човек на КГБ в ГРУ по телефона. — Предписанието за придвижването е тук, пред мене. Вашият човек отлита утре, за да инспектира нашите главни гарнизони в Германия. Да, разполагам с неговото разписание.
Той й го продиктува преди тя да затвори телефона. За малко потъна в дълбок размисъл, след което попълни молбата си за разрешение да посети щаба на Трето управление в главната квартира на КГБ в Източен Берлин. Два дена минаха, докато се утвърди молбата. Трябваше да отлети за военното летище край Потсдам в събота сутринта.
Бруно реши да пооправи набързо канцеларията си в петък и да се измъкне рано от работа. Понеже знаеше, че ще връчи предупреждението си за напускане веднага след като се върне в средата на идната седмица, той дори прочисти някои от чекмеджетата. Последната му грижа беше малкият канцеларски сейф. Документацията, с която боравеше, беше толкова маловажна, че той рядко използваше сейфа. Чекмеджетата на бюрото му можеха да се заключват, вратата на канцеларията му стоеше винаги заключена през нощта, а сградата се охраняваше сигурно. Въпреки това, той подреди няколко документа в сейфа. Под тях, на дъното се намираше служебният му пистолет.
Автоматичният Валтер ППК беше потънал в прах. Не беше го употребявал след проверовъчни стрелби на полигона в Пулах, проведени преди години. Сметна за необходимо да го прочисти преди да го върне идната седмица. Можеше да използва почистващия кит, който се намираше у дома му в Порц. В пет без десет прибра пистолета в страничния джоб на лятното си сако и напусна.
Докато слизаше с асансьора към приземния етаж, той се блъскаше толкова силно в бедрото му, че го мушна в колана и закопча сакото над него. Усмихна се при мисълта, че щеше да го покаже за първи път на Ренате. Може би тя щеше да повярва колко е важна работата му. Не че имаше някакво значение за него. Тя и така го обичаше.
Той напазарува в центъра на града преди да поеме с колата към Ханвалд — малко телешко, пресни зеленчуци, бутилка истинско френско бордо. Щеше да им приготви вкусна вечеря вкъщи — обичаше да прекарва времето си в кухнята. Последната покупка, която направи, беше голям букет цветя. Както винаги паркира своя опел кадет зад ъгъла на нейната улица и измина останалото разстояние пеш. Не й се обади предварително от телефона в колата, защото искаше да я изненада с букета цветя. Тя щеше да хареса
