справяше добре, но компютърът бе още по-добър. Компютърът играеше с белите фигури. Орлов местеше другите, които вместо обичайния черен цвят бяха тъмночервени. Касетофонът въртеше албума на Дъ Сийкърс от 1965 година.
Крол влезе пръв, направи крачка встрани и зае позиция до стената. Рот го последва и затвори вратата след себе си. Орлов вдигна поглед озадачен.
Крол гледаше към него с пуст поглед и безизразно лице. Нещо се издуваше под лявата му мишница. Орлов схвана какво е то и погледна въпросително към Рот. Никой не продумваше. Рот просто се бе вторачил в него със студен поглед. Объркването на Орлов отмина, за да отстъпи място на чувство на примирение. Никой не продумваше.
Чистият, ясен глас на Джудит Дюръм изпълваше стаята.
Сбогом на теб, моя истинска любов, това е нашето последно прощаване…
Ръката на Крол се насочи към касетофона.
Защото карнавалът свърши…
Пръстът на Крол натисна бутона за изключване и в стаята отново настъпи тишина. Орлов произнесе една дума, почти единствената на руски, откакто бе пристигнал в Америка. Той каза „Кто?“. Това означаваше: — Кой?
Рот каза:
— Городов.
Това подейства като удар в стомаха. Орлов затвори очи и заклати глава, сякаш не можеше да повярва.
Той погледна към дъската пред себе си и сложи крайчеца на показалеца върху короната на своя цар. Бутна го. Червеният цар политна настрани и падна. Шахматистът бе признал своето поражение. Цената на булката бе платена и приета, но сватба нямаше да има. Червеният цар се търкулна веднъж и остана неподвижен.
Крол извади револвера.
— Да тръгваме — каза той.
И тогава полковник Пьотр Александрович Орлов, безумно смел мъж и патриот, стана и пое към мрака, за да се срещне с могъщия бог, който го бе сътворил.
АНТРАКТ
— Е добре, всичко това е много хубаво, Денис, и много впечатляващо — поклати глава Тимъти Едуардс, когато комисията се събра отново в сряда сутринта. — Но ние трябва да си зададем въпроса: ще имаме ли нужда в бъдеще от тези удивителни способности?
— Не мисля, че мога да се съглася с теб, Тимъти — каза Денис Гоунт.
Маккрийди се облегна назад, доколкото правата облегалка му позволяваше, и ги остави да се наддумват. Приказваха за него, сякаш вече се бе превърнал в някаква мебел, нещо, което идваше от миналото, тема за дискусия, върху която можеше да се размишлява, докато сервират портвайна в клуба.
Погледна навън, към ясното синьо небе на летния ден. Цял един свят се намираше там, друг свят, където скоро щеше да отиде и в който щеше да се справя без помощта на неговата собствена група от хора, офицерите от разузнаването, сред които бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот.
Той помисли за своята съпруга: ако тя бе все още жива, щеше да поиска да се оттегли с нея, да намери някоя малка къщичка край морето в Девън или Корнуол. Понякога мечтаеше за собствена рибарска лодка, поклащаща се край някой каменностенен пристан, защитена от зимните бури, очакваща да бъде изкарана през лятото в открито море, за да се върне с вечерята от треска, камбала или мазна, проблясваща скумрия.
В своя блян той щеше да бъде просто мистър Маккрийди от къщата над пристана, или Сам, когато пиеше бирата си, разположен удобно в местната кръчма заедно с рибарите и ловците на раци от града. Това бе само блян, разбира се, и той го спохождаше понякога в тъмните, заливани от дъждовен порой улички на Чехословакия или Полша, докато чакаше за среща или наблюдаваше някой тайник, за да разбере дали няма поставена засада, преди да се приближи до него и да извади съобщението отвътре.
Но Мей си отиде и той остана сам в живота, заобиколен единствено от приятелството в този най-малък от малките светове, от другите мъже, които бяха избрали да служат на своята родина и да прекарат своя живот по потайните места, където гибелта идваше не с блясъка на славата, а с проблясването на фенерче в лицето и тропота на войнишки ботуши. Той бе надживял всичко това, но знаеше, че няма да надживее бюрократите.
При това, той щеше да живее самотно долу в югозападната част на страната, далеч от останалите бойни ветерани, които пиеха своя джин в клуба на Специалните войски, намиращ се на края на Хърбърт Кресънт. Както повечето мъже, които прекарваха своя живот в службата, той бе самотник по душа, който завързваше трудно нови приятелства, предпочитащ, подобно на стара препатила лисица, познатите скривалища пред откритото поле.
— Искам да кажа просто — беше гласът на Тимъти Едуардс, — че дните на тайното промъкване в Източна Германия са безвъзвратно отминали. През октомври Източна Германия ще престане да съществува — дори сега тя съществува само на име. Отношенията със Съветския съюз се променят; няма да има повече бегълци, а само почитани гости…
Дяволите да го вземат, помисли си Маккрийди, той наистина е налапал тая въдица. А какво ще стане, човече, когато гладът обхване Москва и хардлайнерите оградят в боен ред Михаил Горбачов? Няма значение, ще видиш…
Той отклони вниманието си и започна да мисли за своя син. Беше добро момче, чудесен младеж, току- що излязъл от колежа с намерение да стане архитект. Щеше да е добре за него. Имаше хубава руса приятелка, която живееше при него — изглежда всички в днешно време правеха така… И Дан се отбиваше често при него. Бе много любезно от негова страна. Но момчето си имаше свой живот, кариера; към която да се стреми, приятелства, които да завързва, места, които да посещава, и той се надяваше, че те ще бъдат по-светли, по-безопасни места от онези, които бе виждал.
Искаше му се да бе прекарвал повече време със своя син, когато той беше малък, искаше му се да е имал повече време да се търкаля с него на килима във всекидневната и да му чете приказки преди заспиване. Твърде често бе оставял това на Мей, защото се намираше на някоя забравена от Бога граница, взирайки се в бодливата тел, очаквайки своя агент да се промуши с пълзене през нея, ослушвайки се за сирените, които щяха да означават, че мъжът никога повече нямаше да се появи.
Беше правил и виждал толкова много неща и бе посещавал такива места, които никога не би обсъждал с младия мъж, който все още му викаше татко.
— Много съм ти благодарен, Тимъти, за твоето внушение, което в определена степен лишава от смисъл това, което ще кажа.
Денис Гоунт вършеше добра работа, карайки останалите да слушат, като придобиваше увереност, докато приказваше. Той бе добър човек, от дирекцията наистина, но свестен.
— Защото — Гоунт продължи, — Сам разбира както всеки от нас, че не можем постоянно да живеем в миналото, предъвквайки Студената война отново и отново. Работата е там, че все повече нарастват другите опасности, които заплашват нашата страна. Разпространението на високотехнологично оръжие сред твърде неуравновесените диктатори в Третия свят — всички знаем какво точно продаваше Франция на Ирак — и, разбира се, тероризма.
— В това отношение… — той взе една кожена папка от чиновника от архива и я отвори, — позволете ми да ви припомня аферата, която започна през април 1986 година и приключи — ако наистина някога Ирландският въпрос бъде приключен, — през късната пролет на 1987. Подобни афери вероятно ще се случват отново и отново. Фирмата ще има за задача да възпрепятства тяхното развитие. Да се лишим от
