Измамникът

Сам Маккрийди? Да си кажа прямо, джентълмени, това би било твърде глупаво.

Инспекторите на отделите за Западното полукълбо и за вътрешните операции кимнаха, докато Едуардс ги погледна намръщено. Той не се нуждаеше от подобен вид съгласие. Но Гоунт прочете на глас за събитията, случили се през април 1986 година, които бяха предизвикали аферата, по-голямата част от която се разви през пролетта на 1987 година.

— На 16 април 1986 година бомбардировачи, излетели от американски самолетоносачи в пролива Сирте, и изтребители-бомбардировачи, дошли от британски бази, нанесоха удар по частния жилищен квартал на полковник Кадафи извън Триполи. Резиденцията на добрия полковник бе улучена от изтребител на самолетоносача Ексетър, с кодово наименование Айсман 4.

Кадафи оцеля, но преживя нервна криза. Когато дойде на себе си, той даде клетва, че ще си отмъсти на Британия, както и на САЩ, защото сме позволили на ударните бомбардировачи F–111 да излетят от нашите бази край Апър Хейфорд и Лейкънхийт.

В ранната пролет на 1987 година ние научихме как Кадафи възнамерява да извърши своето отмъщение срещу Британия и случаят бе предаден на Сам Маккрийди…

ТРЕТА ЧАСТПРОИЗШЕСТВИЕ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА

1.

Отец Дърмот О’Брайън получи съобщението от Либия по обичайния начин при подобни първоначални контакти — чрез пощата.

То бе съвсем обикновено писмо и ако някой го бе отворил — което не би могло да стане, защото в Република Ирландия личната кореспонденция не се проверява, — той нямаше да намери нищо, представляващо интерес. Печатът показваше, че идва от Женева, както бе в действителност, а надписът встрани от марката посочваше, че подателят работи в Световния църковен събор, което не бе истина.

Отец О’Брайън го откри в своята преграда за писма в главната зала, намираща се до трапезарията, една сутрин рано през пролетта на 1987 година, тъкмо когато се появи след закуска. Той прегледа останалите четири писма, адресирани до него, но погледът му се връщаше обратно към това, изпратено от Женева. То носеше на гърба си леко забележим белег от молив, подсказващ му, че не бива да го отваря, нито пък да го оставя на обществено място.

Свещеникът кимна приветливо на двама колеги, които отиваха към трапезарията и се върна в своята стая на първия етаж.

Текстът бе напечатан на обикновената тънка хартия за писма. Звучеше топло и приятелски, започвайки със Скъпи Дърмот… и продължаваше в приповдигнатия тон на стар приятел, описващ обичайните си занимания. Въпреки че Световният църковен събор е протестантска организация, никой случаен наблюдател не би намерил нищо странно в това, че лютерантски пастор пише писмо на приятел, който е католически свещеник. Бяха дошли дните на предпазлив екуменизъм, особено в международните отношения.

Приятелят от Женева му желаеше всичко най-добро, надяваше се, че е в отлично здраве и описваше непринудено работата на Световния църковен събор в Третия свят. Съдържателната част се намираше в третия параграф на изложението. Подателят споменаваше, че неговият епископ си е спомнил с удоволствие предишната среща с отец О’Брайън и би желал отново да се види с него. Писмото завършваше просто с твоят добър приятел, Хари.

Отец О’Брайън го остави замислено и се загледа през прозореца към зелените ливади на графство Уиклоу в посока към Брей и оттатък него, към сивите води на Ирландско море. Морето бе скрито от вълнообразните хълмове и дори острите върхове на кулите в Брей се виждаха неясно в далечината от старата господарска къща, в която се помещаваше щабквартирата на неговия Орден. Но слънцето огряваше яркозелените поляни, които той обичаше толкова силно, колкото силно мразеше големия враг, намиращ се оттатък морето.

Писмото го заинтригува. Много време бе минало, почти две години, откак посети Триполи за лична аудиенция с полковник Муамар Кадафи, Великия ръководител на Либийската Джамахирия, Пазителя на словото на Аллах, човека, който бе споменат в писмото като епископа.

Това бе рядък случай, предназначен само за привилегировани, но въпреки цветистия език, мекия глас и екстравагантните обещания, не се получи никаква помощ. Нито пари, нито оръжие за ирландската кауза. Накрая срещата се превърна в едно разочарование и човекът, който я бе уредил, Хаким Ал-Мансур, шеф на разузнаването в Либийската тайна служба, поднесе своите извинения.

И сега тази призовка, защото точно това представляваше писмото. Въпреки че не бе предложено време за срещата с епископа, отец О’Брайън знаеше, че то не е необходимо. Хари означаваше незабавно. Макар че арабите могат да се бавят с години, когато са склонни към разтакаване, щом Кадафи пращаше известие по този начин, ако някой очакваше неговата щедрост, трябваше да отиде.

Отец О’Брайън знаеше, че неговите верни другари от Каузата наистина се нуждаеха от тази щедрост. Сумите от Америка бяха прекратени; непрекъснатите молби на правителството в Дъблин, хора, смятани от отец О’Брайън за предатели, да не се изпраща оръжие и пари за Ирландия, бяха оказали своя ефект. Нямаше да е умно да се пренебрегне призовката от Триполи. Единственото препятствие беше да намери основателна причина, за да пътува отново след скорошното си завръщане.

Ако всичко бе наред, отец О’Брайън можеше да се задоволи с неколкоседмично прекъсване на работата си. Но той се бе върнал преди три дена от Амстердам, отишъл там привидно на семинар на тема „Войната срещу Нуждата“.

По време на престоя си в Европа той бе успял да се измъкне от Амстердам и, използвайки пари, които по-рано бе спестил в Утрехт, да наеме дългосрочно под фалшиви имена един апартамент в Роермонд, Холандия, и още един в Мюнстер, Германия. По-скоро те щяха да бъдат използвани от младите герои, които щяха да се крият в тях, за да продължат войната срещу врага там, където най-малко очакваше.

Пътуванията на Дърмот О’Брайън представляваха част от неговия живот. Неговият Орден се занимаваше с мисионерска и общоцърковна дейност, а той бе външния му секретар. Това бе идеалното прикритие за войната. Не Войната срещу Нуждата, а войната срещу англичаните, превърнала се в негово призвание и съдба от деня, в който бе държал в ръце главата на умиращия младеж в Дери преди толкова много години и бе дал тържествен обет, за който Орденът и неговият епископ не знаеха нищо.

Оттогава той подхранваше и точеше своята вътрешна ненавист спрямо хората отвъд морето и предлагаше своите услуги на Каузата. Те бяха добре дошли и в продължение на десет години той бе основната международна фигура, човекът, който уреждаше делата на ИРА-извънредни. Той събираше сумите, прехвърляше парите от една дълбоко прикрита банкова сметка в друга, осигуряваше фалшивите паспорти.

С негова помощ бомбите в Риджънтс парк и Хайд парк бяха разкъсали младите оркестранти и конете; с неговото съдействие подострените лостове на закрития автомобил бяха покосили хората по улицата вън от Хародс, като разпаряха вътрешностите и прерязваха крайниците. Съжаляваше, че това бе необходимо, но знаеше, че е справедливо. След това щеше да чете репортажите във вестниците и да гледа заснетите кадри по телевизията, седнал до ужасените си колеги; и щеше да отиде по работа в енорията, поканен от някой колега, и да слуша литургията със спокойна душа.

Неговият проблем в онази пролетна утрин бе случайно решен от едно малко обявление в „Дъблин Прес“, един брой от който все още лежеше на леглото, където го бе чел, докато пиеше сутрешния си чай.

Стаята му служеше и като канцелария и той имаше собствен телефон. Отправи две телефонни запитвания и по време на второто получи сърдечна покана да се присъедини към групата, чието предстоящо посещение на Светите места бе обявено във вестника. След това отиде да говори със своя игумен.

— Нуждая се от преживяването, Франк — каза той. — Ако остана в канцеларията, телефонът няма да спре да звъни никога. Ако можеш да минеш без мене, бих желал да отида.

Игуменът погледна към маршрута и кимна.

— Върви с моята благословия, Дърмот. Моли се за нас през цялото време, докато си там.