фигурки са така назъбени, че да пасват с останалите.
В Сенчъри Хаус, сградата в която се помещава британската тайна разузнавателна служба, работят хора, които са специалисти по ребусите. Те рядко напускат своите бюра; редовите агенти са тези, които събират и донасят отделните сведения. Анализаторите се опитват да ги съберат в едно цяло. Преди края на април две сведения от един нов ребус пристигнаха в Сенчъри Хаус.
Едното дойде от либийския доктор, който се намираше в палатката, когато Кадафи взе своето лекарство. Някога човекът имал син, когото силно обичал. Студентът бил в Англия, за да учи и да стане инженер. Веднъж хора на Мухабарат се срещнали с него и му внушили, че ако наистина обича своя баща, той трябва да изпълни една задача за Великия ръководител. Бомбата, която му дали да постави, избухнала предварително. Бащата скрил добре своята мъка и приел съболезнованията, но неговото сърце се изпълнило с омраза и той започнал да предава на британците всяко сведение, до което можел да се добере, използвайки своето положение в двореца на Муамар Кадафи.
Съобщението му за част от разговора, чут в палатката преди да бъде освободен, не бе изпратено посредством Британското посолство в Триполи, понеже то се намираше под наблюдение ден и нощ. То извървя пътя до Кайро и пристигна с една седмица закъснение. От Кайро бе предадено незабавно в Лондон, където сметнаха, че е достатъчно важно, за да се съобщи на най-висшата инстанция.
—
— Изглежда, че е предложил подарък от експлозиви и оръжие на ИРА — каза Тимъти Едуардс, който се бе издигнал същия месец от помощник-шеф в заместник-шеф. — Това поне изглежда е единствената интерпретация на подслушания разговор.
— Как е било направено предложението?
— Очевидно посредством някакъв ирландски свещеник, долетял до Либия със самолет.
— Знаем ли кой е бил той?
— Не, сър. Може и да не е истински свещеник. Би могло да е прикритие за човек от Военния съвет. Но изглежда предложението е дошло най-напред от Кадафи.
— Правилно. Добре, трябва да открием кое е това мистериозно духовно лице. Ще предадем на
Същия ден шефът обядва със своя колега, генералния директор на MI–5. Третият мъж на масата бе председателят на Обединения комитет по разузнаването; негово бе задължението да уведоми канцеларията на кабинета. Два дни по-късно операция на MI–5 доведе до откриването на второто сведение за ребуса.
Това бе просто една от онези щастливи случайности, които правят живота по-лесен. Някакъв младеж на ИРА, карайки кола с винтовка в багажника, се приближил до неочаквана барикада на пътя, устроена от хора на Кралската полиция в Ълстър. Тийнейджърът се подвоумил, помислил за винтовката в колата, която би му гарантирала изтърпяването на неколкогодишна присъда в затвора в Мейз, и се опитал да разбие блокадата.
Той почти успял. Ако бе имал малко повече опит, е щял да се справи. Сержантът и двамата полицаи, намиращи се на пътя, трябвало да се хвърлят настрана, когато откраднатата кола се втурнала внезапно напред. Но имало и четвърти служител, стоящ малко по-назад, който извадил своето оръжие и изстрелял четири куршума към набиращата скорост кола. Един от тях улучил младежа в главата.
Той бил само куриер, но ИРА решила, че заслужава погребение с пълни военни почести. Погребението се извършило в родното селце на мъртвия младеж, намиращо се в Южен Армаг. Скърбящото семейство било утешавано от президента на Шин Фейн Джери Адамс, който ги помолил за една услуга: Да позволят на гостуващ свещеник, представен като дългогодишен приятел на семейството, да извърши погребалната служба вместо енорийския свещеник. Семейството, в което всички били твърдолинейни републиканци, с още един син лежащ в затвора с доживотна присъда за убийство, се съгласило без колебание. Службата се извършила както подобава от отец Дърмот О’Брайън.
Малко известен факт относно погребенията на хора от ИРА, извършвани в Северна Ирландия, е че те осигуряват място за среща и разговор на лидерите на ИРА. Церемониите се контролират изключително строго от главорезите на ИРА. Всеки един от оплаквачите — мъже, жени и деца — обикновено е верен привърженик на ИРА. В някои от малките селца на Южен Армаг и Ферманаг, както и в Южен Тирон, всички до последния жител са фанатични привърженици.
Въпреки телевизионните камери, които често наблюдават церемониите, шефовете на ИРА, прикривани дори от четене по устните от тълпата, могат да провеждат шепнешком съвещания, да обсъждат планове, да вземат решения, да обменят информация или да уговарят бъдещи операции — една задача, която не винаги може лесно да се постигне от хора, намиращи се под постоянно наблюдение. За един британски войник или човек на Кралската полиция в Ълстър само приближаването до погребението може да предизвика размирици или дори убийство на войника, което се е случвало. Ето защо, наблюдението се извършва с камери, но те не могат да уловят разговорите, извършени шепнешком с половин уста. По този начин хората на ИРА използват предполагаемата святост на смъртта, за да планират по-нататъшните кръвопролития.
Британците не се забавиха да реагират, когато за пръв път узнаха за това. Някога бе казано, че най- важното нещо, което научава през живота си един английски джентълмен, е кога да престане да бъде такъв. И така, британците започнаха да подслушват ковчезите.
Вечерта преди погребението в Баликрейн двама войници от Специалната служба на военновъздушните сили, САС, действайки преоблечени в цивилни дрехи, се вмъкнаха в погребалната зала, където се намираше празният ковчег, подготвен за сутринта. Тялото, по ирландска традиция, все още беше изложено във входната приемна на неговото семейство. Единият от войниците бе електронен специалист, а другият — опитен френски дърводелец и полировчик. В течение на един час
Добре прикрити на склона на хълма над селото, на следващия ден хората от САС поддържаха наблюдение над погребението, фотографирайки всички присъстващи лица с камера, чийто обектив наподобяваше цев на базука. Друг човек записваше звуците, издавани от устройството в дървесината на ковчега, докато преминаваше през селската улица и влезе в църквата. Устройството записа цялата погребална служба, след което войниците забелязаха как ковчегът се появи отново и се приближи към отворения гроб.
Свещеникът, чието расо се издуваше от утринния бриз, произнесе напевно последните слова и хвърли няколко буци пръст върху спускащия се надолу ковчег. Звукът от пръстта, удряща дървесината, бе толкова силен, че накара войника, който подслушваше, да потрепери от болка. Отец О’Брайън стоеше над отворения гроб до един човек, известен на британците като помощник-шеф на щаба на Военния съвет на ИРА. С наведени глави и прикрити устни те започнаха да мърморят под носа си.
Това, което си казаха, бе записано от магнетофона на хълма. Оттам записът бе изпратен в Лурган, след това до летище Алдергроув и накрая до Лондон. Тази операция бе рутинна, но нейният резултат се оказа чисто злато. Отец О’Брайън бе докладвал с пълни подробности предложението на полковник Кадафи.
— Колко? — попита сър Антъни, председателят на Обединения комитет по разузнаването, два дена по- късно в Лондон.
— Двадесет тона, Тони. Това е офертата.
Генералният директор на MI–5 затвори папката, която неговият колега току-що бе прочел, и я върна в куфарчето си. Оригиналната касета не бе представена. Сър Антъни е твърде зает човек; едно писмено резюме бе всичко, от което се нуждаеше.
Касетата остана в MI–5 в Лондон малко повече от един ден. Специалистите работиха по нея бързо. Качеството на звука, неизбежно, не бе от най-добрите. От една страна подслушвателното устройство трябваше да долавя думите, покрито с половин сантиметър дървесина, а и когато разговорът започна, то бе
