спуснато на дъното на гроба. От друга страна, имаше странични шумове; риданията на намиращата се наблизо майка на убития терорист, шумоленето на свежия вятър над отворения гроб и през издуваното от него свещеническо расо, пукотът от трите залпа във въздуха, дадени от почетната стража на ИРА, чиито членове носеха черни каски.
Един радиопродуцент би възприел записа като неразбория. Но тази касета не бе предназначена за предаване по радиото. Освен това, технологията за електронно изчистване на шумовете е твърде напреднала. Звукоинженерите внимателно дефазираха съпътстващите шумове, измествайки изречените думи в различен честотен код, отделяйки ги от всичко останало. Гласовете на свещеника, извършващ богослужението, и на намиращия се до него представител на Военния съвет никога не биха спечелили награда за дикция, но това, което казваха, бе достатъчно.
— А условията? — попита сър Антъни. — За тях не съществуват ли съмнения?
— Никакви — каза генералният директор. — Измежду двадесетте тона ще се намират обичайните картечници, пушки, минохвъргачки, пистолети, часовникови механизми, гранати и базуки — вероятно чешките RPG–7. Плюс два метрични тона от Semtex-H. От всичко това половината трябва да се използва за бомбена кампания на територията на Британия, насочена към селективни политически убийства, включително това на американския посланик. Очевидно либийците са били твърде настойчиви за това.
— Боби, искам да предадеш цялата налична информация на СИС — постанови сър Антъни в заключение. — Моля те да няма никакво междуведомствено съперничество. Пълно сътрудничество през цялото време. Изглежда това ще бъде отвъдморска операция — това е тяхна грижа. Искам да им окажете своето пълно съдействие, ти и всички твои подчинени.
— Нямам възражения — кимна генералният директор. — Ще го получат.
Преди да падне нощта шефът на СИС и неговият заместник Тимъти Едуардс бяха поканени да присъстват на един твърде проточил се брифинг на Кързън стрийт — щабквартирата на сродната на СИС служба. По изключение шефът бе готов да приеме, че би могъл отчасти да подкрепи информацията от Ълстър с доклада на либийския доктор. Нормално, той не би издал при никакви обстоятелства секретите на СИС, свързани с нейните агенти в чужбина, но това не бе нормална ситуация.
Той помоли и получи съдействието, което желаеше. MI–5 щеше да увеличи средствата за наблюдение, както физически, така и електронни, над членовете на Военния съвет на ИРА. Докато отец О’Брайън оставаше на север, същото щеше да се прилага спрямо него. Когато се завърнеше в Ирландската република, СИС щеше да поеме грижата за него. Наблюдението щеше да се удвои и над другия човек, споменат в разговора край гроба, който беше добре известен на британските служби за сигурност, но никога досега не бе попадал под обвинение или в затвора.
Шефът заповяда на своите агенти в Ирландската република да внимават кога ще се завърне отец О’Брайън, да го следят и, преди всичко, да предупредят Лондон, ако потегли за чужбина по въздух или по море. Залавянето щеше да е много по-лесно в Европа.
Когато се върна в Сенчъри Хаус, шефът извика Сам Маккрийди при себе си.
— Спри това, Сам — завърши той. — Спри го още в Либия или по време на превоза. Тези двадесет тона не трябва да проникнат тук.
Сам Маккрийди остана с часове в затъмнената кинозала, наблюдавайки заснетия филм с погребението. Докато магнетофонната лента възкресяваше звука от службата в църквата, камерата преброждаше гробището отвън, хващайки в кадър малобройната охрана на ИРА, оставена там, за да не допусне никой да се приближи. Всички те бяха неузнаваеми в своите черни вълнени маски.
Когато кортежът се появи от портала на църквата, за да продължи към отворения гроб с шестима маскирани души, който носеха покрития с плащеница ковчег, той помоли техниците да синхронизират звука и образа. Нищо подозрително не бе казано до момента, в който свещеникът застана с наведена глава до гроба заедно с човека от Военния съвет на ИРА до себе си. Свещеникът вдигна веднъж главата си, за да утеши ридаещата майка на младежа.
— Спри кадъра. Дай образа в едър план.
Щом лицето на отец О’Брайън изпълни екрана, Маккрийди го гледа внимателно в продължение на двадесет минути, запомняйки всяка черта, за да бъде готов да го разпознае навсякъде.
Той прочете неколкократно преписа от доклада на свещеника за неговото посещение в Либия. По-късно седна усамотен и започна да разглежда фотографиите в своята канцелария.
На едната се виждаше Муамар Кадафи, с къдрава черна коса, подаваща се изпод военната шапка, хванат с полуотворена уста в момент, в който произнасяше реч. Другата показваше Хаким Ал-Мансур, слизащ от кола в Париж, облечен в елегантни дрехи, шити при Савил Роу — спокоен, изтънчен, говорещ английски език като роден, владеещ перфектно френски, образован, чаровен, космополитен и смъртоносно опасен. На третата беше началникът на щаба на Военния съвет на ИРА, произнасящ реч пред публично събрание в Белфаст в другата си роля като хрисим и отговорен правителствен съветник от политическата партия Шин Фейн. Имаше и четвърта снимка: тази на мъжа, споменат край гроба като човека, когото Военния съвет вероятно щеше да избере, за да ръководи операцията, същият, когото отец О’Брайън трябваше да представи и препоръча с писмо на Хаким Ал-Мансур. Британците знаеха, че той е бил предишният командир на Южноармагската бригада на ИРА, преместен сега от изпълнението на локални задачи, за да оглави Специалните проекти — изключително интелигентен, опитен и безжалостен убиец. Неговото име беше Кевин Махони.
Маккрийди разглежда фотографиите в продължение на часове, опитвайки се да добие някаква представа за разума, който се крие зад лицата. Ако искаше да спечели, трябваше да се научи да мисли като тях. Дотук те бяха с една крачка напред. Знаеха вероятно не само това, което щяха да направят, но и начина, по който ще го постигнат. А така също и времето. Той знаеше първото, но не и второто или третото.
Но пък имаше две предимства. Знаеше какви са намеренията, а те не знаеха, че той знае. Освен това, можеше да ги разпознае, а те не го познаваха. Или може би Ал-Мансур бе виждал неговото лице? Либиецът работеше в сътрудничество с КГБ; руснаците познаваха Маккрийди. Дали са предоставили сведения на либийците относно външния вид на Измамника?
Шефът не бе готов да поеме риска.
— Съжалявам, Сам, но ти забранявам категорично да ходиш там. Не ме интересува дали вероятността да имат твоето лице в картотеката е само един процент, отговорът е: „Не“. Знаеш, че нямам лично отношение. Но ти не можеш, при никакви обстоятелства, да си позволиш риска да бъдеш заловен жив. Не възнамерявам да се стига до нов случай Бъкли.
Уилям Бъкли, шефът на ЦРУ в Бейрут, бе заловен жив от хората на Хизбула. Неговата смърт е била бавна и ужасяваща. Фанатиците изпратиха накрая видеокасета на ЦРУ, съпроводена със звуков запис, на която се е виждало как го дерат жив. И разбира се той бе проговорил, бе издал всичко.
— Трябва да намериш някой друг — нареди шефът. — И нека Господ го пази.
И така, Маккрийди започна да рови из папките, ден след ден, напред и назад, като пресяваше и сортираше, обмисляше и отхвърляше. В края на краищата той се яви с едно приемливо име. Представи го на Тимъти Едуардс.
— Ти си луд, Сам — каза Едуардс. — Знаеш, че е абсолютно неприемлив. В MI–5 го мразят. Ние опитваме да си сътрудничим с тях, а ти представяш този… ренегат. Дяволите да го вземат, той е чист ренегат, черен неблагодарник. Никога не бихме могли да го наемем.
— Това е въпросът — каза тихо Сам.
Едуардс промени своята позиция.
— Както и да е, той никога не би работил за нас.
— Би могъл.
— Дай ми една основателна причина.
Маккрийди я назова.
— Добре — рече Едуардс, — доколкото може да се разбере от сведенията, човекът е аутсайдер. Използването му е забранено. Абсолютно забранено. Ясно ли е?
— Напълно — каза Маккрийди.
— От друга страна — допълни Едуардс, — ти вероятно ще следваш своите инстинкти, независимо от всичко.
