Когато Маккрийди напусна канцеларията, Едуардс се протегна зад бюрото, за да изключи скрития магнетофон. С изключение на последното изречение, той бе подсигурен. Ето как се създават дългите и блестящи кариери.
Маккрийди, който бе предупреден за магнетофона от един стар приятел — инженера, който го постави — мърмореше, докато вървеше надолу по коридора:
Той не хранеше илюзии относно ИРА-извънредни. Онези журналисти от сензационните вестници, които изобразяваха ирландските терористи като тайфа тъпи идиоти, които от време на време идват на себе си, просто не знаеха какво говорят.
Може да е било така в старите времена, в края на шейсетте и началото на седемдесетте години, когато ръководството на ИРА се състоеше от идеолози на средна възраст, облечени в тренчкоти, които носеха малокалибрени пистолети и изработваха бомбите в гаражите на страничните улички с помощта на градински торове. Това бяха времената, когато те можеха да бъдат отстранени и спрени по техния път. Но, както обикновено, политиците сгрешиха, подцениха опасността и приеха, че бомбаджиите са просто един придатък към движението за граждански права. Тези времена отдавна бяха отминали. От средата на осемдесетте години ИРА се промени, превръщайки се може би в най-ефективната терористична организация на света.
Те имаха на разположение четирите условия, без които нито една терористична структура не може да оцелее в продължение на двадесет години, както те бяха успели.
Първо, те разполагаха с местна подкрепа, от чието младо поколение можеха до попълват редицата на загиналите и попадналите в затвора. Въпреки че никога не разполагаха с повече от 150 активни терористи и може би не повече от два пъти по толкова активни поддръжници, готови да предоставят своите къщи за скривалища, за тайни складове на оръжие и техническа подкрепа; и въпреки че загубите им се оценяваха на доста повече от сто загинали и неколкостотин попаднали в затвора, техните места се заемаха от младото попълнение, идващо от непримиримата републиканска общност от Севера и Юга. Изворът на нови членове за организацията никога нямаше да пресъхне.
Второ, те разполагаха със сигурна пролука, през която можеха да избягат на юг — Ирландската република, от която да предприемат операции в управлявания от британците Север. Въпреки че повечето живееха постоянно на Север, Югът винаги беше на разположение и в него лесно можеше да се измъкне някой търсен терорист и да изчезне. Ако шестте графства на Северна Ирландия бяха на остров, с ИРА отдавна щеше да е свършено.
Трето, те така се бяха посветили на своя дълг и притежаваха такава жестокост, че не можеха да спрат пред никакви зверства. С течение на годините старата генерация от края на шейсетте отстъпи своето място, все още лелееща идеалистичния плам за общо демократично управление на техния остров в една- единствена Обединена Ирландия. Те бяха заменени от опитни и хитри фанатици, с достатъчно образование и интелект, за да замаскират своята жестокост. Новата генерация също се бе посветила на делото за Обединена Ирландия, но под тяхно управление и според принципите на Маркс, посвещение, което все още трябваше да се прикрива от техните американски парични донори.
Последно, те бяха създали постоянен резерв от парични средства, реалният източник на енергия за една терористична или революционна кампания. В предишните години това бе въпрос на дарения, постъпващи от баровете в Бостън или от случайния обир на някоя местна банка. От средата на осемдесетте ИРА-извънредни контролираше разпространена в цялата страна мрежа от питейни заведения, покровителстваше организирания рекет и нормалните криминални начинания, носещи значителен годишен доход, с който се подкрепяше терористичната кампания. Както се бяха научили за парите, така бяха разбрали и начините за постигане на вътрешна сигурност — правилото за ограничаване на достъпа до информация и стриктното разпределение на задачите. Старите времена, когато приказваха твърде много и пиеха твърде много, бяха отдавна отминали.
Ахилесовата пета представляваше набавянето на оръжие. Да имаш пари, за да го купиш, бе едно. Да вложиш спечелените средства в закупуването на картечници М–60, минохвъргачки, базуки или ракети земя-въздух, бе съвсем друго. В това отношение те имаха своите успехи — и своите провали. Пробваха много начини да внесат оръжие от Америка, но обикновено ФБР се изпречваше на пътя им. Успявали бяха да си набавят оръжие от комунистическия блок, през Чехословакия, с дискретната подкрепа на КГБ. Но след идването на Горбачов на власт съветската готовност да подпомага тероризма на Запад бе намаляла и накрая съвсем изчезна.
Те се нуждаеха от оръжие, Маккрийди знаеше това; и ако такава стока наистина се предлагаше, те щяха да изпратят най-способните и най-добрите, за да я вземат. Такива мисли го вълнуваха, докато се насочваше с колата навън от малкото градче Криклейд и през неотбелязаната гранична линия на графството към Глоусестершайр.
Преобразуваният плевник се появи там, където му бе обяснено, че се намира, закътан край един страничен път, старата котсуълдска каменна постройка, която някога бе приютявала говеда и слама. Който и да бе извършил приспособяването й в тиха провинциална къща, бе работил здраво и майсторски. Тя бе заобиколена от каменна стена, върху която бяха поставени каруцарски колелета, а градината сияеше с пролетните си цветя. Маккрийди мина с колата през портата и спря пред дървената врата. Една хубава млада жена, която чистеше от плевели цветна леха, остави градинските принадлежности и се изправи.
— Здравейте — каза тя, — килим ли сте дошли да вземате?
Значи, помисли си той, той продава килими като странична дейност. Може би информацията за книгите, които не се продаваха много добре, беше вярна.
— Не, страхувам се, че не — каза той. — В действителност, дойдох да видя Том.
Нейната усмивка угасна и в очите й се появи подозрение, сякаш бе виждала други мъже като него да се появяват в живота на нейния съпруг преди и знаеше, че това означава неприятности.
— Той пише. В своята барака в дъното на градината. Ще свърши след около час. Можете ли да изчакате?
— Разбира се.
Предложи му чаша кафе в слънчевата, грееща с басмените си завеси всекидневна и започнаха да чакат. Разговорът вървеше трудно. След около час чуха шума от тежки стъпки, приближаващи се към тях през кухнята. Тя се изправи бързо.
— Ники…
Том Рауз се появи на вратата и спря. Погледът му попадна на Маккрийди и стана твърде внимателен.
— Скъпи, този джентълмен е дошъл да те види. Чакахме те. Искаш ли кафе?
Той не я погледна, просто продължи да стои с очи, вперени в посетителя.
— Естествено, бих желал чаша кафе.
Тя излезе. Маккрийди се представи. Рауз седна. В документите пишеше, че е на тридесет и три години. В тях не се споменаваше, че изглежда изключително добре физически. Нямаше нужда от това.
Том Рауз служеше като капитан в Специалната служба на военновъздушните сили. Преди три години той напуснал армията, оженил се за Ники и закупил един разнебитен плевник, западно от Криклейд. Сам извършил преустройството, изливайки своята ярост през дългите дни занимания с тухли и хоросан, мертеци и греди, прозорци и водопроводни тръби. Разбил бе неравната повърхност на ливадата, превръщайки я в гладка тревна площ, оформил цветните лехи и издигнал оградата. Това вършеше през деня, а през нощта пишеше.
Трябваше да бъде роман, защото документалното повествование бе забранено от Наредбата за неиздаване на официална секретна информация. Дори като роман, неговата книга предизвика ярост на Кързън стрийт — щабквартирата на MI–5. Книгата беше за Северна Ирландия, видяна през погледа на офицер от специалните служби, който бе представил като нелепи контраразузнавателните мерки на MI– 5.
Британските ведомства могат да останат изключително лоялни към онези, които се държат лоялно с тях; и твърде отмъстителни към онези, които са се обърнали срещу тях. В края на краищата романът на Том Рауз намери издател и се появи с умерен успех за дебют на неизвестен писател. Издателите му възложиха да напише втора книга, върху която в момента работеше. Но от Кързън стрийт излезе приказката, че Том Рауз,
