До поклонението оставаше една седмица. Отец О’Брайън знаеше, че няма нужда да се свързва с Военния съвет, за да иска и от тях разрешение. Ако носеше новини, когато се завърнеше, толкова по-добре. Ако не, не бе необходимо да тревожи Военния съвет. Той изпрати писмо до Лондон, плащайки допълнителната сума, за да обезпечи доставянето му в двадесет и четири часов срок, знаейки, че то би достигнало до Либийското народно бюро — термин, използван от либийското правителство за неговите посолства — в срок от три дена.
Поклонението започна с литургия и молитви в ирландското светилище Кнок, след което продължи към летище Шанън и оттам с наетия самолет към Лурд, намиращ се в подпланинския район на Френските Пиренеи. Тук отец О’Брайън се измъкна от тълпата послушници и послушнички, монахини и свещеници, от които се състоеше групата на пилигримите, и се качи на борда на малък чартърен самолет, очакващ го на летището в Лурд. Четири часа по-късно самолетът го остави в Ла Валета, Малта където го поеха либийците. Техният необозначен с опознавателни знаци самолет се приземи в една малка военна база край Сирте, двадесет и четири часа след като ирландският свещеник бе отпътувал от Шанън. Хаким Ал-Мансур, изискан и благосклонен, се намираше там, за да го посрещне.
Поради неотложността на връщането му обратно в Лурд и присъединяването му към групата на пилигримите, не бе предвидена среща с полковник Кадафи. Всъщност тя не се и предвиждаше. Това бе операция, която Ал-Мансур имаше заповед да проведе самостоятелно. Двамата мъже проведоха своя разговор в едно помещение на базата, подготвено за тях и обградено от личната охрана на Ал-Мансур. След като свършиха и ирландецът открадна няколко часа сън, той отлетя отново за Малта и Лурд. Беше развълнуван. Ако се сбъднеше това, което бе научил, то щеше да се превърне в голям пробив за неговата Кауза.
Хаким Ал-Мансур успя да проведе своя личен разговор с Великия ръководител три дена по-късно. Той бе известен, както винаги, да се яви незабавно на мястото, където в момента се намираше Кадафи. След бомбардировката от предишната година либийският ръководител променяше по-често от всякога местонахождението на своята квартира, прекарвайки все повече и повече време в пустинята, на един час път от Триполи.
Неговото настроение в този ден бе това, което Ал-Мансур наричаше за себе си бедуинско. Излегнал се отпуснато на купчина възглавници в една голяма и богато украсена палатка в пустинния лагер, облечен с бял кафтан, той изглеждаше както винаги апатичен, докато слушаше докладите на двама неспокойни министри, които седяха с кръстосани крака пред него. Министрите, граждани по рождение, явно биха предпочитали да се намират зад своите бюра. Но щом прищявката на Великия ръководител бе да клечат на възглавници върху килима, те щяха да клечат на възглавниците.
Кадафи посрещна влизането на Ал-Мансур, като му махна с ръка да седне в единия край и да изчака своя ред. Когато освободи министрите, Кадафи отпи глътка вода и поиска да му се докладва за развитието на нещата.
По-младият офицер съобщи своите сведения без ненужни превземки и преувеличения. Както повечето от обкръжението на либийския ръководител, той изпитваше донякъде страхопочитание пред Муамар Кадафи. Този човек представляваше загадка, а хората винаги изпитват страхопочитание пред една загадка, особено пред такава, която с едно махване на ръката можеше да заповяда незабавната ти екзекуция.
Ал-Мансур знаеше, че много чужденци, особено американците, и то заемащи най-високите постове, смятаха Кадафи за луд. Той, Ал-Мансур, знаеше, че няма нищо умопомрачително в постъпките на Муамар Кадафи. Този човек не би оцелял, упражнявайки осемнадесет години върховна и неоспорима власт над размирната, разпокъсана и дива земя, ако бе побъркан.
В действителност той бе ловък и опитен политически играч. Беше допускал грешки и бе имал илюзии, особено за света вън от неговата собствена страна и своето положение в този свят. Искрено вярваше, че е самотна суперзвезда, заемаща центъра на световната сцена. Наистина вярваше, че неговите дълги, несвързани речи се слушат с почит от милионите маси оттатък границите на собствената му държава, докато ги убеждаваше да свалят собствените си лидери и да приемат неговото неизбежно върховенство в името на пречистването на Исляма, според посланията, които лично получаваше, за да доведе тази задача докрай.
Но в Либия той бе на практика необорим. Разчиташе на съветите на малък кръг доверени лица. Министрите идваха и си отиваха, но кръгът от тези хора, освен ако не заподозреше някой от тях в предателство, имаше силно влияние над него и упражняваше действителната власт. Малко от тях знаеха нещо за онова странно място, наречено чужбина. В тази област Хаким Ал-Мансур, обучаван и възпитаван в британско държавно училище, бе специалистът. Неговото положение бе оправдано; шефът на разузнаването на либийските тайни служби, наричани Мухабарат, бе доказал в началото на своята кариера лоялността си, ликвидирайки лично трима от политическите противници на Кадафи в техните европейски бърлоги.
Независимо от това, с бедуинския диктатор трябваше да се отнася внимателно. Някои вършеха това с бомбастични изрази и суетене. Ал-Мансур подозираше, че Кадафи допуска това действително, но го приема винаги с щипка сол. Неговият собствен подход бе почтителен, но без украсяване на истината. Редактираше истината внимателно и несъмнено не я предлагаше цялата — това би било самоубийствено, — но подозираше, че зад мечтателната усмивка и почти женствените жестове, Муамар Кадафи искаше да му се казва истината.
Същия ден, през април 1987 година, Хаким Ал-Мансур разправи на своя ръководител за посещението на ирландския свещеник и за техните преговори. Докато говореше, един от личната кохорта лекари на Кадафи, който бе приготвял някаква доза лекарство на масата в ъгъла, се приближи и предложи малката чаша на Кадафи. Либийският ръководител преглътна течността и махна с ръка на доктора да излезе. Мъжът прибра своите медикаменти и няколко минути по-късно напусна палатката.
Въпреки че бе изминала една година, откакто американските бомбардировачи разрушиха жилищния му квартал, Муамар Кадафи още не се бе възстановил напълно. Той все още страдаше от кошмари и от последиците от свръхнапрежението. Докторът му бе дал леко успокоително средство.
— Разделянето на материала поравно — това прие ли се? — попита той.
— Свещеникът ще докладва за това условие — обясни Ал-Мансур. — Уверен съм, че Военният съвет ще се съгласи.
— А въпросът с американския посланик?
— Това също.
Кадафи въздъхна така, както би въздъхнал някой, на чиито рамене лежат твърде много от световните проблеми.
— Не е достатъчно — изрече той замечтано. — Трябва да има нещо повече. В самата Америка.
— Сондирането продължава, Ваше превъзходителство. Проблемът остава същият. В Британия се подвизава ИРА-извънредни, която ще изпълни точно вашето справедливо отмъщение вместо вас. Неверниците ще унищожат неверниците по ваша повеля. Тази идея бе чудесна…
Идеята да се използва ИРА-извънредни като начин и средство за отмъщение на Кадафи срещу Британия в действителност се роди в мозъка на Ал-Мансур, но Кадафи сега вярваше, че хрумването е било негово, внушено от Аллаха. Ал-Мансур продължи:
— В Америка, уви, няма партизанска мрежа, която може да бъде използвана по същия начин. Проучването продължава. Средствата за вашето отмъщение ще бъдат намерени.
Кадафи кимна няколко пъти, след това махна с ръка, че разговорът е приключил.
— Ще видим — промърмори той тихо.
Събирането на разузнавателна информация е особен бизнес. Рядко един сполучлив удар може да даде отговор на всички въпроси, а още по-малко да разреши проблемите. Търсенето на едно-единствено, чудесно решение е характерна черта на американците. В повечето случаи картината се появява както при внимателното подреждане на пъзел — детайл по детайл. Обикновено последната порция детайли винаги липсва; само един добър анализатор може да разпознае цялостния образ от съпоставянето на фрагментите.
Понякога самите детайли не идват от подложения на изследване ребус, а произлизат един от друг. Понякога те са фалшиви. И никога не се съединяват толкова точно, както при истинския ребус, чиито
