— Да, звучи добре — каза той накрая. — Не съм чел още твоите книги. Преведени ли са на немски?
— Все още не — каза Рауз. — Моят рекламен агент се надява да сключи договор с германците. Това би помогнало, Германия е голям пазар.
— Значи, може да се изкарва хляба с писане на детективски романи?
Рауз сви рамене:
— Докарва се нещо.
— А този новият, дето ще е за терористи, търговци на оръжие и Белия дом, имаш ли заглавие за него?
— Още не.
Германецът помисли малко.
— Ще се опитам да ти предоставя малко информация, само за изследователски цели, нали? — Той се засмя и се почука по носа, сякаш искаше да каже разбира се, има и нещо повече от това, но всички трябва да си вадим хляба. — Дай ми двадесет и четири часа, за да поговоря с някои приятели. Да видя дали знаят откъде можеш да получиш такива сведения. Значи, добре си се справял откакто напусна армията. Аз… не толкова добре.
— Чух за твоите проблеми — каза Рауз.
— Ах, две години в Хамбургския затвор. Дребна работа. Още две и щях да стана онбашията там. Както и да е, заслужаваше си.
Клайст, макар и разведен, бе имал един син. Той бил едва на шестнадесет години, когато някой го направил зависим от кокаина, а после от крека. Момчето умряло от свръхдоза. Яростта направила Ули Клайст твърде груб. Той открил имената на колумбийския търговец на едро и на германския дистрибутор на пратката, която убила неговия син, влязъл в един ресторант, докато вечеряли и пуснал два куршума в главите им. Когато полицията дошла, Клайст дори не се съпротивлявал. Единият съдия от старата школа, който имал свое виждане за трафикантите на наркотици, се вслушал в пледоарията на защитата за наличие на подстрекателство и дал на Клайст четири години. Той излежал две и излязъл шест месеца по-рано. Разнесъл се слух, че имало някакво споразумение за него. Клайст пет пари не давал за това. Някои казваха, че е луд.
Те се разделиха в полунощ и Рауз взе такси, за да се върне в своя хотел. Един мъж на мотор се движеше отзад през цялото време. На два пъти мотоциклетистът каза нещо по ръчния радиопредавател. Когато Рауз плати на шофьора и освободи таксито, Маккрийди се появи от своето прикритие.
— Няма опашка след тебе — каза той. — Във всеки случай още не са почнали да те следят. Да ти се пийва нещо преди лягане?
Те пиха бира в един нощен бар близо до гарата и Рауз разправи докъде е стигнал.
— Той смята това, което си му казал за бабини деветини? — попита Маккрийди.
— Подозира.
— Много добре, нека се надяваме, че ще пусне слуха. Съмнявам се ти да се добереш до истинските лоши момчета в този сценарий. По-скоро се надявам, че те ще дойдат при тебе.
Рауз спомена, че се чувства като сиренето в капан за мишки и слезе от стола край бара.
— В добре направения капан за мишки — отбеляза Маккрийди, докато вървеше подир него навън от бара, — сиренето остава недокоснато.
— Знам това, ти знаеш това, но го кажи на сиренето — рече Рауз и отиде да спи.
Той се срещна с Клайст на следващата вечер. Германецът поклати глава.
— Разпитах наоколо — каза той, — но това, което спомена, е твърде сложно да се уреди в Хамбург. Този вид стока се произвежда в държавни лаборатории и фабрики за оръжие. Няма го на черния пазар. Но има един човек, за когото се носи такъв слух…
— Тук — в Хамбург?
— Не, във Виена. Руското военно аташе там е някой си Виталий Карягин. Както без съмнение знаеш, Виена е главният пазар за чешкия производител Омнипол. Те имат разрешение да изнасят голяма част от своята продукция самостоятелно, но част от стоката и някои купувачи се определят от Москва. Пълномощникът за издаване на тези разрешителни е Карягин.
— Защо ще ми помага?
— Говори се, че си пада по сладкия живот. Той е от ГРУ, без съмнение, но дори офицерите от съветското военно разузнаване имат своите вкусове. Изглежда, че харесва момичета, скъпи момичета, от онези, на които трябва да се дават скъпи подаръци. Ето защо, той самият взема подаръци, парични подаръци в пликове.
Рауз помисли върху това. Знаеше, че корупцията е по-скоро правило, отколкото изключение в съветското общество, но тук ставаше въпрос за майор от ГРУ. Светът на оръжията е твърде странен: всичко е възможно.
— Между другото — каза Клайст, — в този… твой роман. Може ли да има някой от ИРА в него?
— Защо питаш? — каза Рауз. Той не бе споменавал за ИРА.
Клайст сви рамене.
— Те си имат група тук. Ходят в един бар, собственост на палестинци. Там осъществяват връзки с други терористични групи от интернационалната общност и говорят за оръжие. Искаш ли да ги видиш?
— Защо, за Бога?
Клайст се разсмя малко по-шумно от необходимото.
— Може да е забавно — каза той.
— Тези палестинци знаят ли, че си ликвидирал четирима от техните хора? — попита Рауз.
— Може би. В нашия свят всеки знае за другите. Особено за враговете. Но аз въпреки всичко ходя да пия в техния бар.
— Защо?
— Забавлявам се. Дърпам лъва за опашката.
— Мисля, че трябва да отидеш — каза Маккрийди по-късно същата вечер. — Можеш да научиш нещо, да забележиш нещо. Или те могат да те видят и да се запитат защо си тук. Ако започнат да се интересуват, легендата за писателя, правещ проучване за нов роман, ще излезе на бял свят. Няма да й повярват, ще заключат, че ти в действителност си тръгнал да купуваш оръжие, което ще се използва в Америка. Слухът ще се разнесе. Ние искаме да се разнесе. Просто изпий няколко бири и не си развързвай езика. След това се дистанцирай от онзи луд германец.
Маккрийди не сметна за необходимо да споменава, че той знае за въпросния бар. Наричаше се Маузехьоле или Миша дупка. Настойчиво се приказваше, че някакъв германски агент, работещ за британците, е бил демаскиран и застрелян там в една от стаите на горния етаж преди година. В действителност човекът бе изчезнал безследно. Нямаше достатъчно улики за германската полиция, за да извърши обиск на мястото, а германското контраразузнаване предпочете да остави палестинците и ирландците там, където бяха. Унищожаването на тяхната щабквартира би означавало те просто да я установят някъде другаде. Въпреки това, слуховете останаха.
На следващата вечер Ули Клайст се разплати за тяхното такси на Реепербан и поведе Рауз нагоре по Давидщрасе, премина край стоманения портал, осигуряващ достъп до Хербертщрасе, където проститутките седяха ден и нощ край своите прозорци, премина край портала на пивоварната и продължи надолу към далечния край, където Елба блещукаше под лунната светлина. Той зави надясно към Бернхард Нохщрасе и след двеста ярда спря до една украсена с ковани гвоздеи дървена врата.
Натисна дискретно поставен звънец и едно малко зарешетено прозорче се плъзна надолу. Някакво око погледна към него, вътре се чуха шепнешком разменени думи и вратата се отвори. Портиерът и облеченият в смокинг мъж до него бяха араби.
— Добър вечер, мистър Абдула — каза Клайст бодро на немски. — Жаден съм и бих искал да пийна.
Абдула погледна към Рауз.
— О, с него всичко е наред, той е приятел — обясни Клайст.
Арабинът кимна на портиера, който отвори широко вратата, за да ги пусне. Клайст бе едър, но портиерът, бе масивен, с обръсната глава и не от онези, с които можеш да се шегуваш. Преди години, в лагерите на Ливан, той бе привеждал в сила решенията на ООП. В известен смисъл сега продължаваше да
