върши същата работа.
Абдула ги поведе към една маса, повика келнера, щраквайки с пръсти и нареди на арабски да се погрижат за неговите гости. Две едрогърди момичета, и двете германки, слязоха от бара и седнаха на тяхната маса. Клайст се захили.
— Казах ти. Никакви проблеми.
Започнаха да пият. От време на време Клайст танцуваше с някое от момичетата. Рауз въртеше в ръка чашата и оглеждаше помещението. Въпреки невзрачната улица, на която се намираше, Мишата дупка бе богато украсена, музиката — жива, а напитките — неразредени. Дори момичетата бяха привлекателни и добре облечени.
Някои от клиентите бяха араби от чужбина, останалите бяха германци. Те изглеждаха заможни и заети единствено с мисълта да си прекарат добре времето. Рауз си бе сложил костюм; единствено Клайст носеше кафяво кожено яке и разгърдена риза. Ако той не беше това, което беше, с репутацията, която имаше, мистър Абдула можеше спокойно да не го допусне, представяйки като претекст неговото облекло.
С изключение на страховития портиер, Рауз не можа да забележи никакъв признак, че това е свърталище за нещо друго, освен че бизнесмени, готови да се разделят с много от своите пари с надеждата, която почти сигурно щеше да бъде осуетена, да отведат някое от момичетата на бара вкъщи. Повечето пиеха шампанско. Клайст си бе поръчал бира.
Над бара имаше голямо огледало, което доминираше над пространството, заето от масите. От другата си страна то бе прозрачно, зад него се намираше канцеларията на управителя. Двамата мъже стояха и гледаха надолу.
— Кой е твоят човек? — попита единият тихо с дрезгав глас и гърлено произношение, характерно за Белфаст.
— Германец на име Клайст. Идва от време на време. Някога е бил в GSG–9. Вече не е там. Лежал е две години за убийство.
— Не този — каза първият, — другият, онзи, който е с него. Британеца.
— Нямам представа, Сиймъс. Просто влезе.
— Разбери — нареди първият. — Мисля, че съм го виждал някъде преди.
Те се появиха, когато Рауз посети мъжката тоалетна. Той бе използвал писоара и миеше ръцете си, когато двамата мъже влязоха. Единият се приближи до писоара и застана пред него. Той бе здравенякът. По-слабият, добре изглеждащ ирландец, застана до вратата. Той измъкна малък дървен клин от джоба на сакото, пусна го на пода и го бутна с единия си крак под вратата. Вече нямаше как някой да ги безпокои.
Рауз видя неговите движения в огледалото, но се престори, че не ги забелязва. Когато здравенякът се извърна от писоара, той бе готов. Обърна се, наведе се бързо, за да избегне големия юмрук, идващ към лицето му, и ритна с носа на обувката по чувствителното сухожилие под лявата колянна капачка на мъжа.
Едрият мъж бе изненадан и изгрухтя от болка. Левият му крак се огъна, сваляйки главата му до нивото на кръста. Коляното на Рауз се изстреля с всичка сила нагоре, намирайки челюстта. Чу се хрускането на счупени зъби и от устата на мъжа бликна кръв. Болката от нараненото коляно се надигаше нагоре към бедрото. Боят приключи след третия удар на Рауз — четири корави кокалчета в основата на гърлото на здравеняка. Той се обърна към мъжа до вратата.
— Спокойно, приятелю — каза мъжът, на когото викаха Сиймъс. — Той само искаше да поговори с теб.
Имаше широката усмивка на славно момче, която сигурно правеше чудеса сред момичетата. Погледът остана студен и бдителен.
— Какво става тук? — попита Рауз на френски. При влизането си в клуба той се бе представил за гостуващ швейцарец.
— Оставете това, мистър Рауз — каза Сиймъс. — Всичко у вас говори, че сте британец. Второ, вашата снимка се намира на гърба на вашата книга, която прочетох с голям интерес. Трето, вие сте бил човек на САС преди години в Белфаст. Сега си спомням къде съм ви виждал.
— Е, и какво? — каза Рауз. — Аз съм вън от играта. Сега пиша романи, за да си изкарвам хляба. Това е всичко.
Сиймъс О’Кеефе помисли малко.
— Може и да е така — съгласи се той. — Ако британците смятаха да изпратят хора в моя бар, те едва ли щяха да използват човек, чието лице покрива толкова много книги. Или може би щяха да го направят?
— Биха могли — кимна Рауз, — но не и мене. Защото аз не бих работил повече за тях. Нашите пътища се разделиха.
— И аз така чух, разбира се. Е, добре тогава, приятелю от САС, ела да се почерпим. Да си спомним старите времена.
Той ритна настрана клина от вратата и я отвори. Здравенякът се влачеше по плочките на ръце и колене. Рауз мина през вратата. О’Кеефе спря, за да прошепне нещо на ухото на мъжагата.
Ули Клайст все още чакаше на масата в бара. Момичетата си бяха отишли. Управителят и огромният портиер застанаха до него. Когато Рауз се приближи, той повдигна едната си вежда. Ако Рауз наредеше, той щеше да се бие, въпреки че нямаше никакви шансове. Рауз поклати глава.
— Всичко е наред, Ули — каза той. — Успокой се. Прибери се вкъщи. Ще ти се обадя.
О’Кеефе го заведе в собствения си апартамент. Наляха си Джеймсън с вода.
— Разкажи ми за това разследване, приятелю от САС — изрече тихо О’Кеефе.
Рауз знаеше, че има двама други в коридора, готови да се появят при обаждане. Нямаше нужда от повече буйство. Той описа в общи черти сюжета на следващия роман, който бе замислил.
— Значи няма да е за момчетата от Белфаст? — изгледа го О’Кеефе.
— Не мога да използвам същия сюжет за втори път — рече Рауз. — Издателите няма да го приемат. Този ще бъде за Америка.
Те приказваха цяла вечер. И пиеха. Рауз издържаше на уиски, което бе добре дошло. О’Кеефе го пусна да си върви на зазоряване. Той се върна обратно в хотела, за да изтрезнее.
Другите обработваха Клайст в изоставения склад, където го бяха замъкнали, след като Рауз напусна клуба. Там бе масивният портиер, който го държеше на земята и един друг палестинец, боравещ с инструментите. Ули Клайст бе много твърд мъж, но палестинците се бяха научили в Южен Бейрут как да причиняват болка. Клайст издържа, доколкото можеше, но проговори преди разсъмване. Оставиха го да умре, когато слънцето започна да изгрява. Смъртта дойде като избавление. Ирландецът от мъжката тоалетна наблюдаваше и слушаше, докосвайки леко от време на време кървящата си уста. Заповедите, получени от О’Кеефе, бяха да разбере какво знае германецът относно присъствието на Рауз в Хамбург. Когато свършиха, той докладва това, което бе научил. Местният шеф на ИРА кимна.
— Мислех си, че трябва да има нещо повече в тази работа от един роман — каза той. По-късно изпрати телеграма до един човек във Виена. Думите в нея бяха внимателно подбрани.
Когато Рауз напусна апартамента на О’Кеефе и тръгна пеша през събуждащия се град към хотела край гарата, един от неговите пазачи се залепи тихо зад него. Другият остана да наблюдава изоставения склад, но не се намеси.
На обяд Рауз изяде един голям братвурст, дебело гарниран с вкусна немска горчица. Той го купи от Шнелимбис — една от онези сергии по ъглите на улиците, където се приготвят вкусни сандвичи с наденички за онези, които бързат. Докато ядеше, той говореше с крайчеца на устата на мъжа, застанал до него.
— Мислиш ли, че О’Кеефе ти е повярвал? — попита Маккрийди.
— Може да се е хванал. Версията е достатъчно правдоподобна. В края на краищата, авторите на детективски романи трябва да проучват някои странни неща на някои странни места. Но може да изпитва съмнения. Той не е глупак.
— Мислиш ли, че Клайст ти е повярвал?
Рауз се засмя.
— Не, Ули не. Той е убеден, че съм станал ренегат, нает да търси оръжия за някой клиент. Беше твърде любезен да го каже, но версията за писателските проучвания не го заблуди.
— Аха — изръмжа Маккрийди. — Добре, може би предната вечер бе допълнителна премия. Със
