книга за изумителния прогрес на Народната джамахирия. Визата бе издадена в срок от двадесет и четири часа.
На следната сутрин Рауз излетя със самолета на Либийските авиолинии от Ла Валета за Триполи. Когато охренокафявият бряг на Триполитания се показа отвъд искрящата синева на Средиземно море, той си припомни за полковник Дейвид Стърлинг и другите — Пади Мейн, Джон Люис, Рейли, Алмъндс, Купър и останалите, първите бойци на САС, малко след формирането на групата, които бяха атакували и хвърлили във въздуха германските бази край този бряг повече от едно десетилетие преди той да бъде роден.
Спомни си и думите на Маккрийди на летището в Ла Валета, докато двамата пазачи чакаха в колата.
— Съжалявам, но Триполи е място, където не мога да те последвам. Ние те поддържахме дотук. Когато отидеш там, ти ще бъдеш сам.
Подобно на своите предшественици от 1941 година, някои от които все още лежаха погребани долу в пустинята, той щеше да открие, че в Либия ще бъде напълно сам.
Въздушният лайнер наклони едното си крило и започна да се спуска към летище Триполи.
3.
В началото изглеждаше, че няма да има никакви проблеми. Рауз се намираше в първа класа и бе един от последните, които слязоха от самолета. Той последва останалите пътници надолу по стълбите под изгарящото слънце на либийската утрин. Чифт студени очи го забелязаха от наблюдателната тераса на модерното бяло летище и един бинокъл се насочи за кратко към него, докато пресичаше асфалтовата настилка към вратата с надпис „Пристигащи“.
След няколко секунди бинокълът бе оставен настрана, действие, последвано от няколко неясно измърморени думи на арабски.
Рауз влезе в поддържаната с климатична инсталация прохлада на сградата и се нареди на опашката, чакаща за проверка на паспортите. Наблюдателните офицери от имиграционната служба проучваха внимателно всяка страница от паспортите, оглеждайки лицето на всеки пътник, като го сравняваха дълго със снимката в документа и проверяваха в един наръчник, скрит под бюрата. Притежателите на либийски паспорти се намираха на отделна опашка.
Двама американски петролни инженери, които бяха в отделението за пушачи в самолета и се намираха зад Рауз, оформяха края на опашката. Минаха двадесет минути, докато Рауз стигна до паспортното гише.
Офицерът в зелената униформа взе неговия паспорт, отвори го и погледна към някаква бележка, оставена под решетката. Той вдигна безизразния си поглед и кимна на някой зад Рауз. Рауз усети потупване по рамото. Обърна се. Още един в зелена униформа, по-млад, вежлив, но непоколебим. Двама въоръжени войници стояха малко по-нататък.
— Ще бъдете ли така любезен да ме придружите — изрече младият офицер на приемлив английски.
— Нещо не е наред ли? — попита Рауз. Двамата американци млъкнаха. В една диктаторска държава отстраняването на пътник от опашката за проверка на паспортите води до прекратяване на всякакви разговори.
Младият офицер, стоящ плътно до него, протегна ръка под решетката и взе паспорта на Рауз.
— Оттук, ако обичате — нареди той. Войниците се приближиха и застанаха от двете му страни. Офицерът тръгна, Рауз го последва, войниците вървяха след него. Те свърнаха настрана от главната зала и продължиха надолу по дълъг бял коридор. В далечния му край, от лявата страна, офицерът отвори една врата и махна с ръка на Рауз да влезе. Войниците застанаха на пост от двете страни на вратата.
Офицерът влезе след Рауз и затвори. Беше бяла, гола стая с решетки на прозорците. Вътре нямаше нищо друго, освен една маса в центъра и два обърнати към нея стола. Портрет на Муамар Кадафи висеше на стената. Рауз се разположи на единия стол; офицерът седна с лице към него и започна да разглежда паспорта.
— Не разбирам какво не е наред — каза Рауз. — Визата ми беше издадена вчера от вашето Народно бюро в Ла Валета. Нима са нарушени процедурните правила?
Офицерът просто махна апатично с ръка, внушавайки на Рауз, че трябва да пази тишина. Рауз млъкна. Чу се бръмченето на някаква муха. Минаха пет минути.
Рауз чу зад себе си как вратата се отваря. Младият офицер погледна, скочи на крака и отдаде чест. След това, без да промълви нито дума, той излезе.
— И така, мистър Рауз, ето ви и вас най-после…
Гласът бе плътен и модулиран, а английското произношение на такова ниво, което може да се постигне само в някое от добрите британски държавни училища. Рауз се обърна. Нито следа от това, че позна човека пред себе си, не мина по лицето му, но той бе разглеждал снимките с неговия образ в продължение на часове, докато Маккрийди го инструктираше.
— Той е ловък и високообразован от нас — бе казал Маккрийди. — Той е също безмилостен и смъртоносно опасен. Пази се от Хаким Ал-Мансур.
Шефът на либийското външно разузнаване изглеждаше по-млад, отколкото го показваха снимките, малко по-възрастен от самия Рауз. В досието пишеше, че е на тридесет и три години.
През 1969 година Хаким Ал-Мансур бе петнадесетгодишен ученик, посещаващ държавното училище в Хароу в покрайнините на Лондон, син и наследник на изключително богат царедворец и близък довереник на либийския крал Идрис.
През същата година група радикално настроени млади офицери, водени от неизвестен полковник от бедуински произход на име Кадафи, извърши преврат, докато кралят се намираше в чужбина и го свали от власт. Те незабавно обявиха създаването на Народната Джамахирия, на социалистическата република. Кралят и неговият двор намериха убежище заедно с тяхното значително богатство в Женева и поискаха от Запада помощ, за да възстановят властта си. Никой не им помогна.
Без да бъде известно това на неговия баща, младият Хаким бе очарован от обрата на събитията в собствената му страна. Той вече бе осъдил баща си и неговата политика, тъй като само година преди това младежкото му въображение се бе запалило от бунтовете и от почти извършената революция на радикалните студенти и работници в Париж. Не е рядкост някой пламенен младеж да възприеме радикални политически убеждения, а ученикът от Хароу им се бе отдал със сърце и душа. Той бомбардираше необмислено либийското посолство в Лондон с молби да му бъде разрешено да напусне Хароу, за да се върне в своята родина и да се присъедини към социалистическата революция.
Неговите писма бяха забелязвани и отхвърляни. Но един дипломат, поддръжник на стария режим, предупреди Ал-Мансур старши в Женева. Между баща и син избухна кавга. Момчето отказа да промени възгледите си. На седемнадесет години, с прекратена парична издръжка, Хаким Ал-Мансур напусна Хароу преждевременно. В продължение на една година той обикаля из Франция, опитвайки се да убеди Триполи в своята лоялност и винаги бе отхвърлян. През 1972 година се престори, че е променил убежденията си, помири се с баща си и се присъедини към двора в изгнание в Женева.
Докато се намираше там, той научи подробности за заговор, планиран от определен брой бивши офицери от британските специални сили, спонсорирани от финансовия министър на крал Идрис, чиято цел бе да се създадат условия за контрапреврат срещу Кадафи, чрез извършване на диверсионна акция срещу либийската брегова линия с кораб на име Леонардо да Винчи, с който щяха да потеглят за Генуа. Целта им бе да проникнат в главния затвор в Триполи, така наречения Триполи Хилтън, и да освободят всички вождове на пустинните кланове, които поддържаха крал Идрис и ненавиждаха Муамар Кадафи. Те щяха да се разпръснат, да вдигнат племената и да свалят от власт узурпатора. Хаким Ал-Мансур незабавно разкри целия план на либийското посолство в Париж.
Всъщност планът вече бе „издаден“ от ЦРУ (което по-късно отрече да е сторило това) и той бе предотвратен от италианските сили за сигурност по молба на американците. Но с постъпката си Ал-Мансур заслужи дълга беседа в парижкото посолство.
Той вече бе запомнил повечето от несвързаните речи и смахнатите идеи на Кадафи и неговият ентусиазъм впечатли достатъчно офицера, който водеше беседата, за да разреши на лудата глава да се
