завърне у дома. Две години по-късно той премина в разузнавателния корпус, така наречения Мухабарат.
Самият Кадафи се срещна с младежа и се привърза към него, съдействайки за неговото издигане в службата, което не съответстваше на възрастта му. Между 1974 и 1984 година Ал-Мансур извърши серия от мръсни операции по заповед на Кадафи в чужбина, преминавайки без усилия през Британия, Америка и Франция, където лекотата, с която говореше, и неговата изтънченост бяха високо оценени, както и през терористичните гнезда в Близкия изток, където можеше да се превърне в истински арабин. Той лично ликвидира трима от политическите противници на Кадафи в чужбина и изгради широко взаимодействие с ООП, като стана близък приятел и почитател на създателя и ръководителя на движението Черния септември, Абу Хасан Саламех, на когото много приличаше по своите възгледи.
Единствено трезвомислието го предпази да се присъедини към Саламех в неговата последна игра на скуош през оня ден на 1979 година, когато Мосад най-после се добра до човека, организирал касапницата на израелските атлети на Мюнхенската олимпиада и го прати в небитието. Кидоните на Тел Авив никога не разбраха колко са били близо до ликвидирането на две сходни птички с една и съща бомба.
През 1984 година Кадафи го назначи да ръководи всички терористични операции в чужбина. Две години по-късно Великият ръководител бе доведен до състояние на нервен шок от американските бомби и ракети. Той искаше отмъщение и задачата на Ал-Мансур бе да го осъществи колкото се може по-скоро. В Британия нямаше да имат проблеми; хората на ИРА, които лично за себе си смяташе за животни, щяха да оставят подире си потоци от кръв и смърт, ако получеха необходимата сума. Проблемът бе в планирането на група, която щеше да стори същото в Америка. И ето, тук се намираше този млад британец, който можеше да се окаже ренегат, но можеше и да не е такъв.
— Моята виза, повтарям, е в пълна изправност — каза Рауз с негодувание, — така че мога ли да попитам какво става тук?
— Разбира се, мистър Рауз и отговорът е прост. Вашата входна виза е анулирана.
Ал-Мансур прекоси стаята и се загледа навън през прозорците към ремонтните хангари на летището.
— Но защо? — попита Рауз. — Тя бе издадена вчера в Ла Валета. С нея всичко е наред. Нищо друго не искам да правя, освен да проуча няколко въпроса за моя следващ роман.
— Моля ви, мистър Рауз, спестете ми позите на объркана невинност. Вие сте бивш войник на Британските специални сили, станал очевидно писател. Сега пристигате тук и казвате, че искате да опишете нашата страна в следващата си книга. Честно казано, съмнявам се, че вашето описание на моята страна ще бъде особено ласкателно, а либийците, уви, не споделят вашия британски вкус на самоосмиване. Не, мистър Рауз, вие не можете да останете. Елате, ще ви придружа обратно до самолета за Малта.
Той кресна заповеднически нещо на арабски и вратата се отвори. Двамата войници влязоха. Единият взе куфарчето на Рауз. Ал-Мансур вдигна паспорта от масата. Другият войник застана встрани, за да пусне покрай себе си двамата цивилни.
Ал-Мансур поведе Рауз по друг коридор, откъдето излязоха на слънчева светлина. Либийският пътнически самолет стоеше готов за излитане.
— Моят куфар — каза Рауз.
— Вече е на борда, мистър Рауз.
— Мога ли да знам с кого говорих? — попита Рауз.
— Все още не, скъпи приятелю. Просто ми викайте… Мистър Азис. Оттук нататък къде ще ходите за вашето проучване.
— Не знам — сви рамене. — Изглежда стигнах до задънена улица.
— Тогава си починете — усмихна се двусмислено Ал-Мансур. — Вземете си кратък отпуск. Защо не отлетите за Кипър? Прекрасен остров. Лично аз винаги предпочитам прохладния въздух на планината Троодос по това време на годината. Вън от Педхоулас в долината Маратхаса има един очарователен стар хан на име Аполония. Препоръчвам ви го. Толкова интересни хора имат склонност да отсядат там. Спокоен път, мистър Рауз.
По щастлива случайност един от сержантите на САС го забеляза при пристигането на летището в Ла Валета. Не го очакваха да се върне толкова скоро. Двамата разделяха една стая в хотела на летището, като поддържаха постоянно наблюдение в залата за пристигащите пътници, сменяйки се на четири часа. Този, който бе на пост, четеше спортно списание, когато забеляза Рауз да се появява от митническия контрол, носейки багажа в двете си ръце. Без да вдигне глава, той остави Рауз да мине покрай него и го проследи с поглед как се приближава към бюрото на Кипърските авиолинии. След това се обади от един телефон, за да събуди своя колега в хотела. Колегата вдигна на крака Маккрийди, намиращ се в централната част на Ла Валета.
— По дяволите — изруга Маккрийди. — Защо по дяволите се е върнал толкова рано?
— Не знам, шефе — каза сержантът, — но според Дани той се отправил към бюрото на Кипърските авиолинии.
Маккрийди мислеше бързо. Той се бе надявал Рауз да остане в Триполи няколко дена, а легендата, под която се представяше като търсач на модернизирано оръжие за шайка фиктивни американски терористи, да доведе до неговото арестуване и разпит от самия Ал-Мансур. Нещата сега изглеждаха така, сякаш той бе изхвърлен. Но защо Кипър? Да не би Рауз да е излязъл вън от контрол? Трябваше да се добере до него и да разбере какво се е случило в Триполи. Но Рауз не отседна в някой хотел, където можеха да се свържат тайно с него, за да изяснят ситуацията. Той продължаваше своя път. Може би си мисли, че лошите момчета го следят…
— Бил — нареди той по телефона, — кажи на Дани да остане с него. Когато видиш, че обстановката е чиста, иди до бюрото на Кипърските авиолинии и се опитай да разбереш къде са отишли. След това купи два билета за нас за същия полет и още два за следващия полет, в случай че не мога да стигна там навреме. Ще дойда по най-бързия начин.
Движението в търговската част на Ла Валета е много интензивно при свечеряване и когато Маккрийди пристигна на летището, самолетът за Никозия бе излетял — с Рауз и Дани на борда. Следващият полет бе на другия ден. Маккрийди също отседна в хотела на летището. Дани се свърза по телефона с тях в полунощ.
— Здравей, чичо. Намирам се в хотела на летището в Никозия. Леля отиде да спи.
— Трябва да е изморена — каза Маккрийди. — Хотелът добър ли е?
— Чудесен е. Нашата стая е върха. №610.
— Много се радвам. Вероятно ще отседна там, когато пристигна. Как върви почивката?
— Чудесно. Леля нае една кола за утре. Мисля, че ще ходи в планините.
— Много добре — каза Маккрийди на своя племенник по телефона. — Защо не запазите една стая за мене? Ще дойда при вас по възможно най-бързия начин. Лека нощ, скъпо момче.
Той затвори телефона.
— Нашият човек ще се качва в планините утре — изрече мрачно. — Какво, по дяволите, е научил по време на своя престой в Триполи?
— Утре ще разберем, шефе — опита се да го успокои Бил. — Дани ще остави съобщение на обичайното място.
Не смеейки да губи ценното време, определено за сън, Бил се обърна на другата страна и след тридесет секунди спеше дълбоко. В неговата професия човек никога не знае кога ще се появи отново възможност за сън.
Самолетът на Маккрийди от Ла Валета кацна на летището на кипърската столица малко след единадесет часа, губейки един час, поради смяната на часовите пояси. Шефът се движеше отделно от Бил, въпреки че слязоха от един и същи самолет и преминаха по еднакъв маршрут на уреждане на формалностите до хотела на летището. Маккрийди се настани в бара на фоайето, докато Бил се качи в стая 610.
Вътре имаше една прислужница, която почистваше, Бил кимна и се усмихна, обясни, че е забравил ножчето за бръснене и влезе в банята. Дани бе оставил своя доклад, закрепен под капака на казанчето на тоалетната, така че след секунди кимна отново на прислужницата, показа ножчето, което бе извадил от джоба си, получи в отговор една усмивка и слезе долу по стълбите.
Предаде материала на своя шеф в мъжката тоалетна на приземния етаж. Маккрийди се уедини в една
