кабинка и прочете доклада.
Рауз е постъпил добре, като не се е опитал да се свърже с тях. Според Дани, малко след като Рауз се появил от митническото помещение на летището, неговата опашка го последвала — блед младеж в сиво- бежов костюм. Либийският агент вървял по петите на Рауз докато самолетът на Кипърските авиолинии не отлетял за Никозия, но не се качил с него. Друг агент, вероятно повикан от Либийското народно бюро в Никозия, чакал на летище Никозия и вървял подир Рауз до хотела, в чието фоайе останал през нощта. Рауз може да е забелязал и двамата, но не е дал признак за това. Дани ги забелязал и поддържал добра дистанция.
Рауз помолил на рецепцията да му поръчат кола под наем за седем часа на следващата сутрин. Много по-късно Дани направил същото. Рауз помолил също за карта на острова и обсъдил с администратора най- добрия маршрут до Троодос.
В последния пасаж на доклада Дани пишеше, че щял да напусне хотела в пет часа, да паркира на място, откъдето може да се наблюдава единственият път, излизащ от автомобилния паркинг, и да чака, докато Рауз не се появи. Той не знаеше дали либийският резидент ще следва Рауз по целия път или само ще отбележи неговото заминаване. Той, Дани, щял да се държи колкото се може по-близо и да се обади до рецепцията на хотела, щом Рауз спре някъде и в случай, че намери обществен телефон. Щял да помоли да го свържат с мистър Мелдръм.
Маккрийди се върна във фоайето и се свърза по един от телефоните с британското посолство. Минути по-късно той говореше с шефа на местния филиал на СИС — важен пост, имайки предвид британските бази в Кипър и близостта на Ливан, Сирия, Израел и палестинските твърдини оттатък морето. Маккрийди познаваше своя колега от службата в Лондон и скоро получи това, което искаше — кола без опознавателни знаци с шофьор, който говори добре гръцки. До един час тя щеше да пристигне.
Телефонното обаждане за мистър Мелдръм дойде в два и десет. Маккрийди взе слушалката от ръката на администратора. Отново използваха приетите обръщения.
— Здравей, скъпо момче, как си? Радвам се отново да те чуя.
— Здравей, чичо. Леля и аз спряхме за обяд в един чудесен хотел високо в планината близо до село Педхоулас. Казва се Аполония. Мисля, че можем да останем тук, толкова е хубаво. С колата се случи малък проблем на края на пътя, ето защо я оставих в един гараж, собственост на мистър Деметриу.
— Не са тревожи. Как са маслините?
— Тук горе няма маслини, чичо. Има ябълкови и черешови градини. Маслините могат да растат само долу в равнината.
Маккрийди сложи обратно телефонната слушалка и се запъти към мъжката тоалетна. Бил го последва. Те изчакаха, докато единственият друг посетител не напусна, провериха кабинките и едва тогава заговориха.
— Добре ли е Дани, шефе?
— Сигурно. Проследил е Рауз до един хотел, намиращ се високо в планината. Изглежда Рауз се е нанесъл в него. Дани ще ни чака в селото в гаража на някой си Деметриу. Либийският агент, оня с мургавата кожа, останал тук, доволен очевидно, че Рауз ще отиде там, където се очаква, да отиде.
— Колата ще пристигне скоро. Искам да вземеш твоето куфарче и да излезеш. Чакай ни на пътя, на половин миля оттук.
Тридесет минути по-късно колата на Мелдръм наистина се появи — форд орион с няколко вдлъбнатини, единствените истински белези на необозначена кола в Кипър. Шофьорът бе буден млад служител от филиала на СИС в Никозия. Името му беше Берти Маркс и говореше добре гръцки. Взеха Бил, който ги чакаше под сянката на едно дърво край пътя, и се отправиха към планината в югозападна посока. Пътуваха дълго. Здрачи се преди да влязат в живописното село Педхоулас, център на черешовото производство в Троодос.
Дани ги очакваше в едно кафене срещу гаража. Бедният мистър Деметриу още не бе поправил наетата кола — когато я повреди умишлено, Дани смяташе, че ремонтът няма да отнеме повече от половин ден.
Той посочи към хотел „Аполония“ и двамата с Бил огледаха в спускащия се мрак околностите с професионално око. Те се спряха на планинския склон от другата страна на долината срещу разкошната тераса на хотела, вдигнаха куфарчетата и потънаха безшумно в черешовите градини. Единият от тях взе портативната радиостанция, която Маркс донесе от Никозия. Другата щеше да остане при Маккрийди. Двамата с шофьора намериха по-малка и по-непретенциозна таверна в селото и отседнаха в нея.
Рауз пристигна от хотела на летището по време на обяд, след едно спокойно и приятно шофиране. Той допускаше, че пазачите от САС са го проследили и искрено се надяваше да е така.
Предишната вечер в Малта той нарочно се залиса по митническите и паспортните формалности. Всички останали пътници преминаха през тях преди него. Единствено бледият младеж от либийската Мухабарат остана назад. Именно тогава той разбра, че Хаким Ал-Мансур е наредил да го следят. Не се огледа в сградата на летището за сержантите от САС, надявайки се те да останат настрана.
Агентът от Триполи не се качи на самолета за Никозия, ето защо той предположи, че там ще го очаква друг. Предположението му се сбъдна. Рауз се държа съвсем естествено и спа добре. Видя как либиецът го остави да продължи по пътя, излизащ от летищния комплекс в Никозия, и се надяваше, че има човек на САС, който се движи след него. Имаше достатъчно време, но нито веднъж не се огледа, нито спря, за да осъществи контакт. Можеше да има друг либиец, пуснат подир него в планините.
В „Аполония“ имаше една свободна стая, която той зае. Може би Ал-Мансур бе уредил да е свободна, но можеше либиецът и да няма пръст в тази работа. Стаята бе приятна, със зашеметяващ изглед към хълма над долината, покрит със започващи да цъфтят черешови дръвчета.
Той обядва леко, но достатъчно с агнешко на фурна, подкрепено от леко червено вино Омходос и пресни плодове за десерт. Хотелът представляваше стара таверна, подновена и модернизирана с допълнителни пристройки като издаваща се тераса, закрепена с помощта на пилони над долината; масите бяха раздалечени една от друга под сенници на райета. Дори да имаше други, отседнали в хотела, малко се бяха появили за обяд. Един самотен възрастен мъж, седнал на ъглова маса, който се обръщаше към келнера, мънкайки на английски, и няколко двойки, които бяха чисти кипърци, дошли може би просто да се наобядват. Една много привлекателна млада жена напускаше терасата, когато той се появи на нея. Рауз се обърна да я огледа в гръб; ослепителната й хубост сигурно караше много мъже да се обръщат след нея. Пшениченозлатистата й дълга коса навеждаше на мисълта, че тя едва ли е от Кипър. Той забеляза как и тримата келнери я съпроводиха с любезности на излизане от ресторанта, преди един от тях да се появи до неговата маса.
След обяда се върна в стаята си и легна, за да подремне. Ако намекът на Ал-Мансур означаваше, че той вече е влязъл в играта, той не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да наблюдава. Бе сторил това, което го посъветваха. Следващият ход, ако имаше такъв, трябваше да дойде от либийската страна. Само се надяваше, че неговите хора се намират някъде наблизо, готови да се притекат на помощ, в случай, че играта загрубее.
Когато се разбуди от дрямката, неговите пазачи вече бяха на своето място. Двамата сержанти откриха малка каменна колиба сред черешовите дървета, намиращи се на планинския склон срещу терасата на хотела. Внимателното преместване на един от камъните от стената, обърната към долината, им даде удобна пролука, от която можеха да наблюдават хотела от разстояние седемстотин ярда. Техният мощен армейски бинокъл приближаваше терасата на разстояние, което изглеждаше не повече от двадесет фута.
Мракът се сгъстяваше, когато те се обадиха на Маккрийди и го упътиха как да се приближи до тяхното скривалище откъм другата страна на планината. Маркс излезе с колата от Педхоулас, и пое според техните инструкции по една пътека, докато не видяха Дани, който ги очакваше по техния път.
Напускайки колата, Маккрийди последва Дани по планинската извивка, докато не потънаха в черешовата градина и не се добраха до колибата, без да бъдат забелязани от отсрещната страна. Бил подаде на Маккрийди своя бинокъл за нощно виждане.
Терасата бе вече осветена с пръстен от цветни лампи, разположени по продължението й. На всички маси имаше свещи, поставени във високи свещници.
— Утре ще се нуждаем от облекло на кипърски селяни, шефе — промърмори Дани. — Не можем да се
