— Бинго — каза той. Върна обратно бинокъла. — Продължи да гледаш, аз се връщам обратно с Маркс, за да наблюдавам пред хотела. Бил, ела с мене.
Толкова се бе стъмнило от тази страна на планинския склон, че те можеха да вървят до мястото, където колата все още ги чакаше, без страх, че ще бъдат забелязани от отсрещната страна.
На терасата Рауз концентрира вниманието си изцяло върху Моника Браун. Един бърз поглед му бе разкрил всичко, което искаше да знае. Двама от ирландците не бе виждал никога преди това. Третият и очевидно лидерът на групата, бе Кевин Махони.
Рауз и Моника Браун се отказаха от десерта и си поръчаха кафе. Заедно с него им сервираха малки лепкави бонбони. Моника поклати глава.
— Не е добре за фигурата, въобще не е добре — изпъшка тя.
— Едва ли нещо може да навреди на вашата фигура. Тя е великолепна — изрече галантно Рауз.
Тя се засмя на комплимента, но не без удоволствие. Наклони се напред. На светлината на свещта Рауз хвърли бърз поглед към зашеметяващата вдлъбнатина между сочните й гърди.
— Познавате ли онези мъже? — попита тя настойчиво.
— Не, никога не съм ги виждал преди — каза Рауз.
— Единият от тях дълго време ви гледа втренчено.
На Рауз не му се искаше да се обръща, за да ги погледне, но след тази забележка щеше да бъде подозрително, ако не го стори. Тъмното привлекателно лице на Кевин Махони бе обърнато към него. Когато се извърна, Махони не си направи труда да погледне настрана. Очите им се срещнаха. Рауз познаваше този поглед. Озадаченост. Неловкост. Сякаш погледа на някой, който мисли, че е виждал човека пред себе си някъде, но не може да се сети къде. Рауз се обърна отново.
— Не. Напълно непознати.
— Тогава те са твърде невъзпитани непознати.
— Можете ли да разпознаете този акцент? — попита Рауз.
— Ирландски — каза тя. — Северна Ирландия.
— Откъде сте се научила да разпознавате ирландското произношение? — попита той.
— От конните надбягвания, разбира се. В този спорт е пълно с ирландци. Беше чудесно, Том, но ще ви помоля да ме извините. Отивам да си лягам.
Тя се изправи. Рауз я последва. Мимолетното му вълнение се бе уталожило.
— Съгласен съм — каза той. — Беше чудесна вечеря. Надявам се, че отново ще имаме възможност да седнем на една маса.
Ослуша се за някакъв намек от нейна страна, но такъв не се появи — нито с дума, нито с жест. Тя бе зряла жена, прехвърлила тридесетте, при това съвсем не глупава. Ако го искаше, щеше да го подскаже по някакъв начин. Ако не, глупаво бе да се опитва да разваля нещата.
Тя му се усмихна лъчезарно и се понесе към входа на терасата. Рауз си поръча още едно кафе, обърна се с гръб към ирландското трио и се загледа към тъмните възвишения. Скоро ги чу как се връщат в бара и засядат отново на тяхното си уиски.
— Казах ви, че това е очарователно място — изрече един дълбок, модулиран глас зад него.
Хаким Ал-Мансур, облечен елегантно както винаги, седна на свободния стол и направи жест с ръка да му донесат кафе. От другата страна на долината Дани свали бинокъла и се свърза незабавно по радиостанцията. В ориона, паркиран на пътя встрани от главния вход на „Аполония“, Маккрийди изслуша съобщението. Не бе забелязал либиецът да влиза в хотела, но той можеше да се намира там от часове.
— Продължавай да ме информираш — нареди той на Дани.
— Наистина ми казахте, мистър Азис — кимна спокойно Рауз. — И мястото е очарователно. Но ако искахте да говорите с мене, защо ме изгонихте от Либия?
— О, моля ви, не ви изгоних — изговори провлечено Ал-Мансур. — Просто отклонихме влизането ви в страната. В действителност причината бе, че исках да говоря с вас насаме. Дори в моята родина съществуват формалности, необходимост да се записват разговорите, да се задоволява любопитството на началниците. Тук… нищо, освен тишина и спокойствие.
И удобството, помисли си Рауз, да го ликвидират и да оставят кипърските власти да се занимават с тялото му.
— И така — продължи гласно, — трябва да ви благодаря за вашата любезност да ми окажете съдействие в моето проучване.
Хаким Ал-Мансур се засмя тихо.
— Мисля, че времето за тези изключителни глупости свърши, мистър Рауз. Вижте, преди едни… животни… да сложат край на неговите мъки, вашият бивш приятел хер Клайст бе твърде разговорчив.
Рауз се извърна към него с поглед, пълен с горчивина и гняв.
— Във вестниците пишеше, че той е бил убит от наркомафията, като отмъщение за това, което им бе сторил навремето…
— Уви, не. Хората, които свършиха това, наистина търгуват с наркотици. Но основното им занимание е да поставят бомби на обществени места, главно в Британия.
— Но защо? Защо тези проклети ирландци са се интересували от Улрих?
— Те не се интересуваха от него, скъпи Рауз. Те искаха да разберат за какво сте отишъл в действителност в Хамбург и мислеха, че вашият приятел може би знае нещо. Или поне подозира. И той наистина подозираше. Изглеждаше убеден, че вашите извъртания за измислените американски терористи прикриват съвсем други цели. Тази информация, комбинирана с други съобщения, получени от Виена, ме накара да си мисля, че разговорът с вас може да се окаже интересен. Надявам се това да е така, мистър Рауз; искрено се надявам на това заради вас. А сега дойде времето да поговорим. Но не тук.
Двама мъже се появиха зад Рауз. Те бяха едри и мургави.
— Мисля, че трябва да се поразходим малко — почти заповяда Ал-Мансур.
— Да не би тази разходка да е от онези, от които хората не се завръщат? — попита Рауз.
Хаким Ал-Мансур се изправи.
— Зависи дали ще можете да отговорите задоволително на няколко прости въпроса — изрече сериозно той.
Маккрийди, предупреден от Дани, очакваше колата, когато тя се появи от портала на „Аполония“ и излезе на пътя. Той видя как колата на либийците, в която се намираше Рауз, седнал отзад между две горили, завива и се отдалечава от хотела.
— Ще ги последваме ли, шефе? — попита Бил от задната седалка на ориона.
— Не — отряза Маккрийди. Да се опитат да ги проследят със загасени фарове, щеше да бъде самоубийство по тези остри завои. А ако пуснеха предните фарове, биха сложили край на играта. Ал-Мансур бе избрал добре терена. — Ако той се върне, ще ни каже какво е станало. Ако не се върне… Е, добре, поне влезе в играта. Сега неговата легенда ще бъде внимателно проверена. До сутринта ще разберем дали са налапали въдицата или са се усетили. Между другото, Бил, можеш ли да влезеш незабелязано в този хотел?
Бил го погледна, сякаш му бе нанесена смъртна обида.
— Пъхни това под вратата на неговата стая — каза Маккрийди и подаде на сержанта една туристическа брошура.
Пътуването продължи един час. Рауз се насилваше да не гледа назад. Но на два пъти, след като либийският шофьор бе успявал да се справи с трудни завои, той имаше възможност да хвърли един поглед към пътя, по който идваха. След тях не се виждаха фаровете на друга кола. На два пъти шофьорът отбиваше встрани от пътя, загасяше светлините и изчакваше в продължение на пет минути. Никой не мина покрай тях.
Малко преди полунощ пристигнаха пред една вила, явно притежавана от състоятелни хора, и влязоха през портал от ковано желязо. Рауз бе свален от колата и избутан през вратата, отворена от друг либиец с развито телосложение. Заедно с Ал-Мансур либийците ставаха петима. Твърде тежка компания.
