— Нали пишеш детективски романи.
— Те не се продават толкова добре. Като оставим настрана отзивите от издателя. Исках да спечеля някой и друг боб.
— Боб?
— Шилинги — промърмори Ал-Мансур. — Британският израз за зелено.
В четири часа сутринта Терпил и Ал-Мансур прекратиха разпита и отидоха да се съвещават. Проведоха разговора в една съседна стая.
— Може ли наистина да има радикална група в Щатите, готова да извърши терористична акция в Белия дом или в Сената? — попита Ал-Мансур.
— Сигурно — каза плещестият американец, който мразеше своята страна. — В държава с такива размери могат да се намерят всякакви чудаци. Господи, една Клейморска мина в чанта, оставена на поляната пред Белия дом. Можеш ли да си го представиш?
Ал-Мансур си го представяше. Клейморската мина е едно от най-унищожителните осколочни взривни устройства, което някога е било изобретявано. Оформена като диск, тя подскача нагоре, когато избухне, след което изстрелва хиляди сачмени лагери на нивото на човешки ръст. Една от тези летящи осколки може да премине през стотици човешки същества. Взривена в сградата на някоя железопътна гара, тя ще остави малко живи от хилядите пътници, намиращи се там. По тази причина продажбата на тези мини е строго забранена от американците. Но винаги могат да се намерят аналози…
В четири и половина двамата се върнаха в салона. Макар Рауз да не го знаеше, съдбата бе благосклонна към него тази вечер. Ал-Мансур трябваше да представи без повече да отлага нещо на своя Ръководител, за да задоволи неговото настойчиво желание за отмъщение срещу Америка; на Терпил му бе необходимо да докаже на своите господари, че все още той е човекът, от когото се нуждаят за съвет относно Америка и Запада. В края на краищата двамата повярваха на тази история по причината, поради която много хора вярват в нещо — защото много им се иска да е така.
— Свободен сте, мистър Рауз — изрече Ал-Мансур благо. — Ще направим проверка, разбира се, и ще поддържаме връзка с вас. Останете в „Аполония“, докато аз или някой друг, изпратен от мене, не ви се обади.
Двете горили, които го доведоха, го върнаха обратно с колата и го оставиха пред вратата на хотела, преди да изчезнат. Когато влезе в своята стая, той включи осветлението, тъй като изгряващото слънце все още не бе разпръснало мрака в апартаментите със западно изложение. От другата страна на долината Бил, който беше дежурен, включи портативната радиостанция и събуди Маккрийди в неговия хотел в Педхоулас.
Рауз се наведе да вземе нещо, подаващо се изпод килима в стаята. Беше рекламна брошура, канеща гостите да посетят историческия манастир Кикко и да почетат златната икона на Девата. Отстрани бе написано с молив: 10 преди обед.
Рауз нави часовника да звънне след три часа.
— Надзирателят Маккрийди — промърмори той и се унесе.
4.
Кикко, най-големият манастир в Кипър, е бил построен през дванадесети век от византийските императори. Те избрали добре мястото, като се има предвид, че животът на монасите трябва да бъде прекаран в уединение, съзерцание и самота.
Огромната постройка се намира високо на един връх западно от долината Маратхаса и е така усамотена, че само два пътя водят към нея — по един от всяка страна. Малко под манастира двата пътя се съединяват в един, който се насочва нагоре към манастирската врата.
Подобно на византийските императори, Маккрийди също бе избрал добре своята позиция. Дани бе останал в каменната колиба, оттатък долината, за да наблюдава прозорците на стаята, в Която бе отседнал Рауз, докато Бил бе потеглил към Кикко с един мотоциклет, нает за него от говорещия гръцки Маркс. Когато се зазори, сержантът от САС бе вече добре скрит зад боровите дръвчета над единичния път, който водеше към манастира.
Той забеляза колата на Маккрийди да пристига, шофирана от Маркс, и се заоглежда, за да види дали не идва някой друг. Ако се появеше някой от ирландското трио или либийската кола (те бяха забелязали нейния номер), Маккрийди щеше да бъде предупреден от портативната радиостанция и щеше да се изпари. Но само обичайният поток от туристи, повечето от които гърци и кипърци, се носеше нагоре по пътя в тази майска утрин.
През нощта шефът на СИС в Никозия бе изпратил един от младите си служители в Педхоулас с няколко съобщения от Лондон и с трета радиостанция. И двамата сержанти, както и Маккрийди сега имаха по една.
В осем и половина Дани докладва, че Рауз се е появил на терасата и е закусил леко с кифличка и кафе. Не е имало никаква следа от Махони и неговите две приятелчета, нито от фустата на Рауз от предната вечер, нито от който и да е от останалите гости на хотела.
— Той изглежда изморен — каза Дани.
— Никой не е рекъл, че това ще бъде почивка за който и да е от нас — озъби се Маккрийди от неговото си място в двора на манастира двадесет мили по-нататък.
В девет и двадесет Рауз напусна стаята. Дани осведоми за това. Рауз се отправи с колата вън от Педхоулас, преминавайки край голямата изрисувана църква на името на Архангел Михаил, която доминираше над планинското село, и зави на северозапад по пътя за Кикко. Дани продължи своето наблюдение върху хотела. В девет и половина прислужницата влезе в стаята на Рауз и дръпна завесите. Това направи по-лек живота на Дани. Други завеси бяха дръпнати от прозорците на хотела, обърнати към долината. Въпреки слънцето, което светеше право в очите му, сержантът бе възнаграден от Моника Браун, поемаща в продължение на десет минути дълбоко въздух съвсем гола пред своя прозорец.
— По-добре е от Южен Армаг — промърмори благодарният ветеран.
В десет без десет Бил докладва, че колата на Рауз се е появила, изкачваща се по стръмния и криволичещ път към Кикко. Маккрийди се изправи и влезе вътре, учудвайки се на робския труд, с който са били довлечени тези масивни камъни толкова високо в планината и на умението на майсторите, които бяха изрисували с тънки листа от злато фреските в червено и синьо, украсявайки с тях сладникаво окадения с тамян интериор.
Рауз го откри пред прочутата златна икона на Девата. Отвън Бил се увери, че подир Рауз не идва никаква опашка и подаде на Маккрийди два двойни сигнала до портативната радиостанция, намираща се във вътрешния джоб на неговия началник.
— Изглежда си чист — промърмори Маккрийди, когато Рауз се появи до него. Нямаше нищо странно в това да се говори на нисък глас; всички останали туристи около тях разговаряха шепнешком, сякаш се страхуваха да нарушат покоя на святото място. — И така, да започнем ли от началото — продължи Маккрийди. — За последен път те видях, когато излетя от летището на Ла Валета за твоята съвсем кратка визита до Триполи. Оттогава, ако обичаш, с всички подробности.
Рауз започна от началото.
— А, значи се срещна с прочутия Хаким Ал-Мансур — каза Маккрийди няколко минути по-късно. — Едва ли съм се надявал, че самият той ще се появи на летището. Съобщението на Карягин от Виена трябва наистина да е погъделичкало неговото любопитство. Продължавай.
Част от изложението на Рауз можеше да се потвърди от наблюденията на Маккрийди и двамата сержанти — бледоликият млад агент, който бе следил Рауз обратно до Ла Валета и бе видял неговото излитане за Кипър, вторият агент в Никозия, който бе вървял по петите му, докато не потегли към планините.
— Забеляза ли моите двама сержанти? Твоите бивши колеги?
— Не, нито веднъж. Дори трябваше да се убеждавам, че те са някъде наблизо — каза Рауз. Двамата се втренчиха нагоре към Мадоната, която ги гледаше със спокойни състрадателни очи.
— О, те се намират на мястото си — поклати глава Маккрийди. — Единият в момента е навън, за да гледа дали някой от нас двамата не е проследен. Всъщност твоите приключения им доставят доста голямо
